Братството на талисмана

26

Когато Дънкан, последван от куцащия, изкривен Дявол, се върна, Даян, Мег и Нан седяха заедно край огъня, малко встрани от останалите. Близо до тях Ендрю се беше проснал на земята, и, завит с овчи кожи, спеше дълбоко и хъркаше. В скута на Даян лежеше дълъг, тънък калъф от черно кадифе.

Мег изкряка към Дънкан:

— Трябва да видите какво си има Даян. Трябва да видите какво и даде Снупи.

Тя посочи към кадифения калъф.

Дънкан се обърна към Даян. Очите и блестяха на светлината на огъня и тя му се усмихна. Внимателно разгъна кадифето за да покаже какво лежи в него.

Голото острие грейна със стотици огнени светлинки, а по дръжката заблестяха инкрустираните скъпоценни камъни.

— Казах му — заговори тя, — че е твърде великолепен за мене, но той настоя да го взема.

— Прекрасен е — възкликна Дънкан.

— Таласъмите го пазят от години — обади се Нан — като свещено съкровище. Никога, дори в най-безумните си мечти не са мислили, че ще намерят човек, на когото биха могли да го дадат — тя повдигна рамене. — Разбира се, той е твърде масивен за таласъм или пък, за когото и да е от нашия тип, за да борави с него.

Дънкан коленичи пред Даян и протегна ръка за да докосне острието.

— Може ли? — попита той.

Тя кимна в отговор.

Стоманата под пръстите му беше хладна и гладка. Прокара пръсти по дължината му в нещо подобно на ласка.

— Дънкан — каза Даян с шепнещ глас, — Дънкан, страх ме е.

— Страх ли?

— Страхувам се, че знам какво е това. Снупи не ми каза.

— В такъв случай — каза Дънкан — не мисля, че трябва да питаш.

Повдигна единия край на кадифето и отново загъна меча.

— Покрий го — рече той. — Това е скъпоценна вещ. Не трябва да се излага на влажния нощен въздух. Дръж го здраво.

— Има нещо, което трябва да те питам — обърна се той към Мег. — Преди няколко дни ни каза за оплакването на света. Каза ни много малко. Можеш ли да ни разкажеш нещо повече?

— Нищо повече от това, което ви казах, милорд. Говорихме за него, когато чухме риданията от блатото.

— Каза, че имало няколко такива места за оплакване, вероятно доста отдалечени. Изглежда мислиш, че едно от тези места се намира в блатото.

— Така са ми казвали.

— Кой е този, който прави оплакването?

— Жени, милорд. Кой друг би могъл да оплаква този наш свят? Причината за тези ридания са жени.

— Имаш ли някакво название за тези жени, които оплакват?

Мег се намръщи, като се мъчеше да си спомни.

— Вярвам, че имат някакво име, милорд, но не мисля, че изобщо съм го чувала.

— А вие — обърна се Дънкан към Нан. — Вие баншитата също сте оплаквачки.

— Оплаквачки сме — потвърди Нан, — но не за целия свят. Ние си имаме достатъчно неприятности да оплакваме тези, които се нуждаят най-много.

— Може би целият свят се нуждае от оплакване, от плач за неговото нещастие.

— Може би сте прав — каза му банишито, — но ние плачем у дома, на земята, която познаваме, за останалата сама вдовица, за гладните деца, за бедните старци, за отнетите от смъртта. Има толкова много за оплакване, че можем да се погрижим само за тези, които познаваме. Свиваме се пред някоя самотна къщурка, която е прегазена от скръб и нужда и плачем срещу тези, които са причинили скръбта и нуждата и …

— Да, разбирам — прекъсна я Дънкан. — Нищо ли не знаете за оплакването на света?

— Само това, което ви каза вещицата.

Зад Дънкан някой се приближи с тихи стъпки.

— Какво говорихте за оплакването на света? — попита Снупи.

Дънкан се извъртя, за да погледне към идващия таласъм.

— Демонът казва, че оплакването се намира в блатото.

— Демонът е прав — потвърди таласъмът. — Често съм го чувал. Но какво общо има то с нас?

— Дявол ми каза, че блатото може да бъде прекосено. Твърди, че знае пътя.

Снупи смръщи лице.

— Съмнявам се — възрази той. — Винаги се е твърдяло, че блатото е непроходимо.

— Но не го знаете със сигурност?

— Не го знам със сигурност. Никой не е бил достатъчно глупав за да опита. Никой дори не е стъпвал във водите му, защото там се крият опасност, които се надигат за да те сграбчат.

— Тогава — обяви Дънкан — вижте един глупак. Възнамерявам да опитам.

— Ще бъдете погълнат — рече Снупи.

— Ще бъдем погълнати при всички случаи. Казвате, че Ордата ни обгражда. В такъв случай блатото остава единственият път навън.

— С главната част на Ордата на западния бряг?

— Казахте ми, че Духът е съобщил за придвижването им на север. Ако продължат да се движат на север, пътят ще бъде чист.

— Тези, които ни заобикалят започват да се придвижват към нас — каза Снупи. — Мрежата се затваря. Има някакво движение на изток. Попаднали са на някои от нашите клопки.

— Тогава — каза Дънкан — имаме още по-сериозни причини да опитаме да минем през блатото. И то колкото се може по-бързо.

— Ако силите, които ни обграждат знаят, че сте тук, а най-вероятно е така, защото иначе нямаше да има раздвижване, тогава сигурно главната част на западния бряг на блатото също знае.

— Но Ордата на западния бряг няма представа, че ще се опитаме да прекосим блатото.

Снупи махна с ръка в отвращение.

— Вървете — изръмжа той. — Правете каквото желаете. Така или иначе, ще го направите. Не ме слушате. Никога не сте ме слушали.

— Съжалявам — каза Дънкан. — Вие не предлагате никаква алтернатива. Реших, че ще тръгна. Демонът ще тръгне за да ми показва пътя. Конрад, сигурен съм, ще дойде с мене.

— А също и аз — каза тихо Даян. След това се обърна към Снупи. — Споменахте за еленови кожи за мене. Кога ще бъдат готови? Не мога да премина блатото в дреха като тази.

— При първата утринна светлина — отвърна Снупи. — Моите хора работят през цялата нощ.

— Не можем да тръгнем веднага, щом стане светло — намеси се Дънкан, — макар да ми се иска. Първо ще трябва да потърсим грифона.

— Търсиха го през нощта — заяви Снупи. — Не беше открит. При първия намек, че се зазорява, районът ще бъде огледан отново. Имаме малки шансове да го намерим. Беше привързан твърде дълго време към магьосниците и замъка. Беше стар и изхабен от дългата служба и може да не е желал да надживее замъка. Мисля, че е малко вероятно да е преживял смъртта на последния вълшебник. Милейди, мисля, споделя мнението ни.

— Да, така е — потвърди Даян. — Но дори без Хубърт, аз все пак ще отида.

— Можете да яздите Даниел — предложи Дънкан.

— Не. Даниел е вашия кон. Той е твърде съвършен боен кон за да бъде затрудняван от ездач, освен ако той и ездачът не се бият като едно. Във всички сражения през това пътуване вие никога не сте го яздили. Двамата сте се били един до друг. Така и трябва да бъде.

— Ще дойда с вас — обяви Нан. — Блатото не ме плаши, защото мога да летя над него, макар и несигурно и без никаква грация, размахвайки криле като врана. Възможно е да съм ви от полза за разузнаване на земята.

— И тъй като започнах това приключение с вас — обади се Снупи, — не можете да ме изоставите.

— Няма нужда — възрази Дънкан. — Имате малка вяра в това, което възнамеряваме да правим, а освен това несъмнено трябва да останете тук за да ръководите хората си.

— Те нямат нужда от моите указания — каза му Снупи. — Всъщност, аз никога не съм ги ръководил. Просто ги призовах да се съберат. И те дойдоха като на пикник, заради приключението, което можеха да намерят. Но няма такъв, който ще застане срещу голяма опасност. По скоро, понеже всички те са достатъчно мъдри, ще избягат от опасността. Самата истина е, че те започнаха да се разпръсват. По времето, когато ще сте тръгнали, те също няма да бъдат тук.

— Тогава, защо не се вслушате в разума и не избягате с тях? Благодарим ви за предложението да дойдете с нас, но то е повече …

Снупи го прекъсна с престорен израз на ярост.

— Искате да ме лишите от подвига, за който ще мога да говоря години наред, а останалите ще седят наоколо за да ме слушат, като внимават за всяка дума, която ще се откъсне от устните ми? Животът на Малкия народ, както имате навика да ни наричате по вашия покровителствен начин, е отегчителен. Редки са случаите, когато можем да извършим отчаяно смел подвиг. Малко от нас имат възможността да станат поне второстепенни герои. В дните преди вие хората да дойдете и да ни избутате от земите ни, беше различно. Земята тогава беше наша собствена и ние играехме върху нея нашите малки драми и нашите глупави комедии, но сега не можем да извършим нищо такова, защото нямаме достатъчно място и по средата сигурно ще се намеси някой недодялан човек, който ще ни напомни за сегашното ни бедно положение и следователно ще ни лиши от малката забава, която сме си направили.

— Е, добре — съгласи се Дънкан, — щом е така. Ние ще оценим вашата компания. При все че трябва да ви предупредя, че някъде по пътя може би ще срещнем дракони.

— Не ми пука от драконите — заяви Снупи.

В тъмнината изпукаха клонки и в осветения от огъня кръг се появи Конрад. Той посочи с пръст над себе си.

— Вижте кого намерих — каза той.

Всички погледнаха нагоре и видяха, че това е Духът, който плуваше надолу, за да се присъедини към тях.

— Бях се предал, милорд — заговори той. — Аз ви търсих, търсих, но нямаше никаква следа. Но дори докато ви търсих, аз се придържах към поставената ми задача. Наблюдавах Ордата, със всичките и различни части, и тъй като нямаше на кого да докладвам, понеже бяхте изчезнали, аз предавах информацията на Снупи. Той беше толкова озадачен, колкото и аз, от това какво се е случило с вас, но имаше подозрения, че изчезването ви има нещо общо с могилата на замъка и това сега беше потвърдено от Конрад, когото с радост срещнах преди малко и …

— Спри — каза Дънкан, — спри. Искам да разбера нещо от тебе.

— И аз, милорд, искам да ви кажа нещо. Но първо искам да попитам, за собствено успокоение, дали все още възнамерявате, въпреки многобройните прекъсвания, да продължите към Оксънфорд. Все още тая надеждата да отида там, понеже, както знаете, имам множество досадни въпроси, които бих искал да задам на мъдреците там. Въпросите са досадни за мене,но, надявам се, за тях няма да бъдат. Най-сериозната ми мечта е, че те могат да ми дадат отговори, които ще ме успокоят.

— Да — отвърна Дънкан, — ние възнамеряваме да продължим към Оксънфорд. А сега моят въпрос. Какво става с частта от Ордата, която пътува по западния бряг на блатото?

— Продължават да се придвижват на север — каза Духът. — Набират скорост. Сега се пътуват по-бързо.

— И не дават признаци, че ще спират.

— Няма никакъв признак, че ще забавят темпото си. Продължават да се носят напред.

— Това решава всичко — заяви Дънкан, с известно задоволство. — Тръгваме утре, веднага щом можем.