Братството на талисмана

3

Седрик ги остави доста преди зазоряване, след като ги заведе до една гъста гора, където прекараха остатъка от нощта. Конрад събуди Дънкан скоро след изгрев слънце и двамата закусиха сирене и хляб, тъй като не желаеха да палят огън. След това се отправиха отново на път.

Времето се беше оправило. Вятърът постепенно намаля и спря. Облаците бяха изчезнали и слънцето беше топло.

Пътуваха през пуста местност покрита с дървета, с дълбоки дерета и приказни долинки, пресичащи гората. От време на време минаваха през малки ферми, където постройките бяха изгорени, а узрялото жито стоеше неожънато. Освен няколкото гарвана, които летяха мълчаливо, като че ли се страхуваха от тишината на страната, над която летяха, и случайните подплашени зайци, които изскачаха от един гъсталак и се шмугваха в друг, те не видяха следи от живот. Цялата страна създаваше усещане за мир и благополучие, и това беше странно, понеже това беше Опустошената земя.

Няколко часа по-късно се изкачваха по стръмен склон през гората. Дърветата започнаха да изтъняват и скоро достигнаха края на гората. Пред тях лежеше безплоден, скалист хребет.

— Стойте тук — каза Конрад на Дънкан. — Аз ще отида напред и ще разузная.

Дънкан застана до Даниел, наблюдавайки как големия мъж се изкачва бързо нагоре по хълма, като се привежда, и се насочва към скалиста издатина, стърчаща над билото. Даниел потърка меката си муцуна в рамото на Дънкан и леко изпръхтя.

— Тихо, Даниел! — рече Дънкан.

Дребосъкът застана на няколко фута пред тях, с наострени уши. Красавица направи няколко крачки и застана от другата страна на Дънкан, който протегна ръка и я потупа по шията.

Тишината изтъня до пределната си точка, но не се пречупи. Нямаше нито звук, нито движение. Ни едно листо не шумолеше. Конрад беше изчезнал между скалите. Времето сякаш беше спряло. Даниел помръдна ушите си и отново потърка муцуната си в рамото на Дънкан. Този път не издаде звук.

Конрад се появи отново, като пълзеше като змия между скалите. След като беше изцяло прикрит от хребета, той тръгна бързо надолу по склона.

— Видях две неща — каза той.

Дънкан изчака без да казва нищо. Понякога се налагаше Конрад да бъде изчакван.

— Има село от другата страна на билото — каза най-накрая Конрад. — Черно и изгорено. Освен църквата, Тя е каменна и не е могла да изгори. Никой не помръдва. Там няма нищо.

Той спря и след това заяви:

— Не ми харесва. Мисля, че трябва да заобиколим.

— Каза, че си видял две неща.

— Надолу по долината. Има мъже на коне, които отиват надолу по долината, далеч отвъд селото.

— Хора?

— Мисля, че видях начело пред тях Разбойника. Доста далече е, но мисля, че го разпознах. Около тридесет човека са.

— Мислиш ли, че ни преследват? — попита Дънкан.

— А защо иначе ще са тука?

— Поне знаем къде са те — каза Дънкан, — а те не знаят къде сме ние. Те са пред нас. Изненадан съм. Не мислех, че ще ни последват. Отмъщението може да излезе скъпо на място като това.

— Не е отмъщение. Те искат Дребосъка и Даниел.

— Мислиш, че заради тях са тук?

— Добре е да имащ боен кон и бойно куче.

— Предполагам, че е така. Вероятно ще си имат неприятности, ако се опитат да ги хванат. Двамата няма да сменят доброволно господарите си.

— Сега какво ще правим?

— Проклет да съм, ако знам — каза Дънкан. — Насочват се на юг, нали?

— На юг и на запад, също. Малко на запад. В посоката, в която отива долината.

— Тогава по-добре би било да завием на изток. Да заобиколим селото и да увеличим разстоянието до тях.

— Те са доста далече. Все пак, колкото по-далече, толкова по-добре.

Дребосъкът се изправи на крака, извъртайки се наляво и в гърлото му се надигна глухо ръмжене.

— Кучето усеща нещо — каза Дънкан.

— Човек — поясни Конрад. — Това е ръмжене за човек.

— Откъде знаеш?

— Знам целия му език — рече Конрад.

Дънкан се завъртя в посоката, в която гледаше Дребосъкът. Не видя нищо. Нямаше никакъв знак, че там има човек.

— Приятелю — подвикна Дънкан доброжелателно, — на твое място бих излязъл. Не би ми харесало да насъскам кучето по тебе.

За момент нищо не се случи. След това няколко храста се размърдаха и от тях излезе човек. Дребосъкът се спусна към него.

— Остави го! — викна Конрад на кучето.

Човекът беше слаб и блед като мъртвец. Той носеше оръфана кафява роба, която достигаше до глезените му. На раменете му се беше надиплила качулка. В дясната си ръка носеше дълга, възлеста тояга, в лявата стискаше шепа растения. Кожата му беше толкова плътно прилепнала към черепа, че костите си личаха. Брадата му беше проскубана.

— Аз съм Ендрю, отшелникът — заговори той. — Не исках да ви преча. Затова, щом ви зърнах, се скрих. Бях тръгнал да събирам зеленчуци, колкото да имам за моята вечеря. Дали няма да ви се намери малко сирене?

— Имаме сирене — изръмжа Конрад.

— Сънувам сирене — рече Ендрю, отшелникът. — Събуждам се нощем и разбирам, че си мисля за парченце сирене. Много време измина от последния път, когато вкусих сирене.

— В такъв случай — обяви Дънкан, — ще се радваме да ти дадем малко. Конрад, защо не свалиш този чувал от гърба на Красавица.

— Не, почакайте малко — възрази Ендрю. — Няма нужда да го правите. Вие сте пътници, нали?

— Можеш да видиш, че сме — отговори Конрад, не твърде радостно.

— В такъв случай, защо не прекарате нощта при мене. Зажъднял съм за гледката на човешки лица и звука на човешка реч. С мене е Духът, разбира се, но да говориш с него има малко общо с разговора с някого от плът.

— Дух ли? — попита Дънкан.

— Да, дух. Един много честен дух. И много разбран при това. Нощем не се занимава с дрънкане на вериги и стенания. Той споделя килията ми от деня, когато беше обесен. Опустошителите го направиха.

— Опустошителите, разбира се — каза Дънкан. — Би ли ни казал как избяга от Опустошителите?

— Скрих се в килията си — рече Ендрю. — Всъщност тя е пещера и не е толкова малка, тясна и мизерна, колкото би трябвало да бъде истинската килия. Страхувам се, че не съм истински отшелник. Не се занимавам с умъртвяване на плътта, както правят истинските отшелници. Отначало изкопах пещерата до размерите на килия, както предполагах, че трябва да направя, но с течение на годините аз я разширих и сега е просторна и доста удобна. Има достатъчно място за вас. Скрита е доста надалече. Там ще бъдете на сигурно място, далече от наблюдатели, както предполагам повечето пътници на място като това естествено биха искали да бъдат. Вечерта се спуска и тъй като скоро трябва да си търсите лагер, не бихте могли да намерите по-добро място от моята килия.

Дънкан погледна към Конрад.

— Какво мислиш за това? — попита той.

— Миналата нощ спахте малко — каза Конрад. — Аз дори още по-малко. Този ми изглежда честен селяндур.

— Не забравяй духът! — предупреди Дънкан.

Конрад повдигна рамене.

— Нямам нищо против духовете.

— Добре, тогава — каза Дънкан. — Отец Ендрю, водете ни, ако обичате.

Пещерата се намираше на около една миля извън селото и за да стигнат до нея те минаха през гробища, които, съдейки по разнообразието и състоянието на надгробните камъни, трябва да са били в употреба от столетия. Близо до центъра се намираше малка гробница, направена от местен камък. Някога в миналото, може би по време на буря, тежкото стебло на голям дъб беше паднало върху гробницата, разтрошавайки малката статуя, закрепена отгоре и избутвайки покривната плоча накриво.

Скоро след това стигнаха до пещерата на отшелника, която беше изкопана в стръмния склон на хълма, с добре прикрит вход от дърветата и гъстия храсталак, и с бълбукащ надолу по дефилето поток.

— Влезте вътре — каза Конрад на Дънкан. — Аз ще разседлая Даниел и ще внеса вързопа на Красавица.

Пещерата беше тъмна, но дори в мрака създаваше усещане за простор. Малък огън гореше в огнището. Отшелникът намери опипом голяма свещ, запали я от огъня и я постави на масата.

Като се разгоря, свещта освети дебел килим от тръстика на пода, груба маса с пейки, които можеха да се придърпват към нея, зле направен стол, сандъци, наредени край пръстените стени, сламеник в единия ъгъл. В друг ъгъл, в един шкаф бяха наредени свитъци пергамент.

Като забеляза, че Дънкан гледа към тях, отшелникът каза:

— Да, аз мога да чета, но едва-едва. През свободното време сядам на светлината на свещта, като сричам и се боря със значенията на думите на древните църковни отци. Съмнявам се, че съм схванал значението им, понеже аз прост човек, а понякога и глупав отгоре на това.Струва ми се, че често тези древни отци са били увлечени от думите, а не от значението. Както ви казах, не съм добър отшелник, но продължавам да се опитвам, въпреки че понякога се чудя на истинските задължения на отшелника. Мисля си, че отшелникът трябва да е най-глупавия и безполезен член на обществото.

— Но е професия — вмъкна Дънкан, — за която хората имат високо мнение.

— Когато се замислих дълбоко ми дойде на ум — продължи отшелникът, — че хората стават отшелници единствено за да избягат от трудностите на някакъв друг начин на живот. Със сигурност да бъдеш отшелник е по-добре за гърба и мускулите, отколкото да се ровиш в земята или да вършиш друга черна работа, с която човек може да изкара прехраната си. Запитах се дали съм такъв тип отшелник и, честно казано, трябва да отговоря, че не знам.

— Казахте, че сте се скрили тук когато Опустошителите дошли и, че те не са ви намерили. Това не ми изглежда съвсем вярно. През цялото ни пътуване не видяхме нито един оцелял. Освен една група главорези и бандити, които живеят в едно имение и са били достатъчно умели или щастливи да успеят да го защитят.

— Говорите за Харолд, Разбойника?

— Да. Как сте узнали за него?

— Вестите пътуват през Опустошените земи. Има разносвачи на новини.

— Не ви разбирам.

— Малкият народ. Елфите, тролите, джуджетата, феите и призраците …

— Но те…

— Те са местен народ. Те живеят тук от незнайни времена. Може да са непоносими понякога и са неприятни съседи, и, със сигурност, личности, на които не може да се вярва. Може да са пакостни, но не са злонравни. Те не се наредиха до Опустошителите, а сами се скриха. И предупредиха много други.

— Те ви предупредиха, така че можахте да се скриете.

— Едно джудже дойде да ме предупреди. Не го смятах за приятел, тъй като годините наред ми е погаждало жестоки номера. Но, за мое учудване, открих в негово лице неочакван приятел. Неговото предупреждение ми даде време да загася огъня си, така че димът да не ме издаде, макар да се съмнявам, че малкото пушек от моя беден огън би ме издал на някого. Той би останал незабелязан в големия пожар, който настъпи, след като Опустошителите пристигнаха. Потънаха в пламъци колибите, купите сено и слама, хамбарите и нужниците. Те изгориха дори нужниците. Можете ли да си представите?

— Не, не мога — отвърна Дънкан.

Конрад влезе с тежки стъпки в пещерата и стовари седлото и вързопа встрани от вратата.

— Чух, че казахте дух — избуча той. — Тук няма никакъв дух.

— Той е плах — отговори Ендрю. — Крие се от посетителите. Мисли, че никой не иска да го види. Той не обича да плаши хората, въпреки че наистина няма нищо, което би могло да изплаши някого. Както ви казах, той е много разбран и внимателен дух.

Той повиши глас.

— Дух, излез оттам. Излез и се покажи. Имаме гости.

Струйка бяла парообразна субстанция се заизточва с нежелание иззад шкафа с пергаментите.

— Хайде, хайде — подкани го нетърпеливо отшелникът. — Можеш да се покажеш. Тези господа не са изплашени от теб и ще е проява на учтивост да излезеш и ги поздравиш.

Отшелникът каза с половин уста на Дънкан:

— Имам си много неприятности с него. Той мисли, че е позорно да бъдеш дух.

Бавно Духът прие форма над шкафа, след което доплува до нивото на пода. Той беше класически дух, облечен с бял чаршаф. Единственият отличителен белег беше къса примка от въже завързано около шията му, с около два фута от въжето висящи надолу отпред.

— Аз съм дух — каза той с кух, бумтящ глас, — без място за обитаване. Обикновено духовете обитават мястото на смъртта си, но как би могъл някой да обитава дъбово дърво? Опустошителите извлякоха бедното ми тяло от гъсталака, в който се бях скрил, и незабавно ме окачиха на въжето. Можеха да ми окажат внимание, струва ми се, като ме обесят на някой могъщ дъб, един от тези горски патриарси, които се срещат толкова често в нашите гори, високи дървета, които стърчат доста над останалите и са с голяма обиколка. Но те не направиха това. Те ме обесиха на един мършав, недорасъл дъб. Дори в смъртта ми се подиграха с мене. През живота си аз просех милостиня пред църковните врати и живеех бедно от това, тъй като имаше хора, които разпространяваха слухове, че аз бих могъл да работя както всеки друг човек. Те казваха, че аз само се преструвам, че съм сакат.

— Той беше мошеник — каза отшелникът. — Можеше да се труди като всички други.

— Чухте ли? — попита духът. — Чухте ли? Дори и мъртъв съм окачествяван като измамник и мошеник. Правят ме на глупак.

— Ще кажа следното за него — заяви отшелникът. — Удоволствие е да е край мене. Той не се занимава с триковете, които други духове използват за да досаждат.

— Ще се опитам — каза Духът — да бъда малка неприятност. Аз съм несретник, иначе нямаше да съм тук. Нямам подходящо място за обитаване.

— Е, след като посрещна господата и поговори с тях по приличен начин — продължи отшелникът — можем да преминем към други въпроси. Споменахте нещо за сирене — обърна се той към Конрад.

— А също бекон и шунка, хляб и мед — каза Дънкан.

— И вие ще споделите всичко това с мене?

— Не бихме могли да ядем и да не го споделим с тебе.

— Тогава аз ще стъкна огъня — възкликна Ендрю — и ние ще си направим пир. Ще изхвърля зеленчуците, които съм събрал. Освен ако не харесвате вкусът на зеленчуци. Може би с парче бекон.

— Не обичам зеленчуци — обяви Конрад.