Братството на талисмана

16

Спряха на откритото било на скалистия хребет, където предишната нощ Дивият ловец беше завил по небето. Луната беше слязла ниско на запад и в дърветата под тях няколко птици започваха да се размърдват и цвърчат. Мег се спусна от Даниел, благодарна за престоя, а Ендрю приседна на един камък.

— И двамата изнемогват — обърна се Дънкан към Конрад. — Може би трябва да се окопаем тук и да изчакаме какво ще се случи.

Конрад се огледа наоколо.

— Мястото е добро — съгласи се той. — Можем да застанем с гръб към скалите и да ги задържим, ако се появят. По-добре отколкото да ни хванат в гората.

Показа китките си на Дънкан. Те все още носеха грозни червени ивици от въжетата, кожата беше протрита и кървеше.

— Забелязах, че и вашите са същите.

— Вързаха ни здраво — отбеляза Дънкан. — Ако не беше Седрик …

— Той трябваше да дойде с нас. Ако Разбойникът открие, че той …

— Може би няма да разбере. Всичките бяха мъртво пияни. Някой беше им дал три бурета вино. И те, разбира се, са се опитали да го изпият. Кой ли им е дал вино?

— Може би са го намерили. В някоя от изгорените ферми.

— Не. Ейнар, а може и да беше Робин, каза, че някой им го е дал.

— А вие сте попитали старият Седрик дали иска да дойде с нас?

— Точно така. Той отговори, че не би могъл. Че пчелите му се нуждаели от него.

— Духът не се появи тази нощ.

— Може би е идвал и като е видял какво се е случили, е хукнал да търси за помощ Снупи.

— Ако се беше появил, щеше да изкара ангелите на двамата пазачи. И двамата щяха да се изпарят.

Дънкан поклати глава.

— Какво щяхме да спечелим от това? Дори и тогава, Духът нямаше да може да ни развърже.

— Да — съгласи се Конрад, — може би е станало точно така. Може би се е появил и след това си е тръгнал. Но какво да правим сега, милорд?

— Ще трябва да го обсъдим, да го обмислим — отвърна Дънкан. — Все още не съм напълно сигурен какво трябва да направим. Може би трябва да намерим място, където да се скрием и да изчакаме ситуацията да се поизбистри.

— Ако се избистри.

— Трябва да направим нещо. Нямаме храна, нямаме одеяла. Нищо нямаме. Освен това Разбойникът взе магьосническия амулет.

— Малка загуба — отбеляза Конрад. — Това е само една красива играчка.

— Може да е нещо повече от това — възрази Дънкан. — Може да е могъщ талисман. Може да ни е предпазвал. Успяхме да се измъкнем от магията, с лекота победихме плешивите, върколаците подвиха опашки и избягаха. За всичко това може да е допринесъл амулетът.

— Обаче не ни защити от Разбойника.

— Така е — съгласи се Дънкан. — Срещу Разбойника не ни помогна. Но съм сигурен, че в останалите случаи го е направил.

Ендрю стана от камъка си и се приближи към мястото, където бяха седнали.

— Знам — започна той — какво си мислите за мене. Преди нямаше време за това, но сега, след като си поехме дъх, може би искате да ме накажете за това, че изоставих поста си. Аз бях този, който трябваше да пази. Оставихте ме като страж срещу всяка възможна опасност. Но аз задрямах. Сигурен съм, че съм придрямал. Това трябва да е начинът, по който са ни нападнали — аз съм клюмал, докато е трябвало да съм на пост.

— Значи така се е случило — рече Конрад. — Позачудих се малко, но нямах време да мисля повече за това. Значи ти си заспал бързо. Защо е трябвало да спиш? Ти спа през цялата предишна нощ, отпуснат в седлото на Даниел.

— Това, разбира се, е вярно — съгласи се Ендрю, — но сънят ми не беше спокоен. Не беше такъв сън, какъвто може би си мислите. По-скоро приличаше на дремане. Не здрав и стабилен сън. Макар да не предлагам това като извинение за провала си. Всичко стана заради някаква слабост в мене, слабост на тялото. Умът може да казва на тялото да изпълни нещо, но тялото да не успява. Не съм от материал, подходящ за правене на мъченици.

— А освен това — прекъсна го Конрад — имаш уста, която не млъква.

— Не мисли повече за това — рече Дънкан. — Всеки си има своите слабости. В края на краищата, всичко се оправи.

— Ще се постарая — заяви Ендрю — да компенсирам провалът ми в този случай. Ще опитам по-сериозно да изпълнявам задълженията си като войник на Бога. Кълна ви се, отсега нататък можете да разчитате напълно на мене.

— Ако това може да те накара да се почувстваш по-добре — предложи Конрад, — ще бъда очарован да те ритна по задника. Това може да облекчи съвестта ти, която изглежда, че страда болезнено.

— Ако ще го направите, сър — рече Ендрю пламенно, — моля ви, нека да бъде як ритник, без силата му да отслабва поради съображението, че съм ви спътник.

Завъртя се и като се наведе напред, повдигна дрехата си и показа голия си, мършав си задник.

— Прекратете тези палячовщини — викна Дънкан. — Не подобава на един войник на Бога да излага кокалестия си задник пред добрите си другари. Спусни си дрехата и се изправи като мъж. Сър отшелник, отсега нататък ще очаквам от вас повече благоприличие.

Ендрю спусна дрехата си и се изправи.

Конрад се обърна към Дънкан.

— Може би щеше да е по-добре, милорд, ако ми бяхте позволили. Трябва да се направи нещо, което да му поизправи гърба и да направи по-добър войник от него. А освен това, не се е случвало един бърз ритник отзад да не помогне на един злосторник.

Дънкан вдигна ръка за да ги накара да мълчат.

— Слушайте — каза той. — Стойте тихо всички и слушайте.

Слабо, от много далеч, идваха крясъци и писъци. От време на време звукът се засилваше и след това отслабваше до не повече от шепот във вятъра.

— Откъм брега — поясни Конрад. — Чува се откъм брега.

Продължиха да се вслушват. Далечните и заглушени викове и крясъци все още се чуваха. За известно време изглеждаха спрели, след това се чуха отново и накрая спряха напълно.

— Хората на Разбойника — заяви Конрад. — Попаднали са на някого.

— Може би плешивите — предположи Ендрю.

Постояха известно време, но нищо повече не се чу. Първите лъчи на слънцето обагряха в червено източния хоризонт, а в дърветата под тях птиците чуруликаха.

— Трябва да узнаем какво се е случило — рече Конрад. — Ако боят, ако това беше наистина бой, ги е помел от брега, тогава можем да го използваме безопасно и да преминем през тези проклети хълмове, без да си правим целия този труд да ги изкачваме.

— Нека да отида аз — предложи Ендрю — Ще бъда много внимателен. Няма да им позволя да ме видят. Моля ви, нека ви докажа новооткритото си решение да бъда член на компанията, който заслужава доверие.

— Не — каза Дънкан. — Не, оставаме тук. Няма да мърдаме оттук. А ако ни нападнат, тук поне имаме възможност да им се противопоставим.

— Тогава, многоуважаеми сър — изцвъртя Мег до лакътя му, — нека аз да ида. Безспорно, ако ни нападнат, можете да се лишите от малкото ми сила. Но мога да отида и да се върна за да ви разкажа какво е станало с цялото това крещене и пищене.

— Ти? — попита Конрад. — Едва можеш да лазиш наоколо. През цялото време с нас, ти язди за да запазиш малкото си сили.

— Мога да го направя — възрази Мег. — Мога да се промъкна през храсталака като бягащ паяк. Мога да използвам малкото магия, която все още може да е останала у мене. Мога да отида и да се върна, за да ви разкажа.

Конрад погледна въпросително към Дънкан.

— Може би — започна Дънкан, — може би ще успее да се справи. Мег, наистина ли искаш да го направиш?

— С нищо не съм ви помагала — отвърна Мег. — Досега бях само бреме за вас.

— Трябва да разберем какво е станало — продължи Дънкан. — Можем с дни да си седим на върха на хълма, без да разберем какво се е случило. Важно е да знаем. Но не можем да разделим малкото си сили, за да пратим някой друг да разузнае ситуацията.

— Ако Духът беше тук — обади се Конрад.

— Духът не е тук — рече Дънкан.

— В такъв случай — рече Мег — мога да отида аз.

Дънкан кимна и тя бързо изприпка надолу по хълма. Известно време стояха и наблюдаваха как се промъква между дърветата, но накрая я изгубиха от поглед.

Дънкан отиде до няколкото каменни плочи, отчупили се и паднали преди време от скалистия хребет. Като избра едната от плочите, той седна върху нея. Конрад се разположи от едната му страна, а от другата седна Ендрю. Наредени в редица, тримата мълчаливо седяха. Дребосъкът се приближи полека към групата натрошени скални плочи и легна замислено срещу Конрад. Надолу по склона Даниел и Красавица пасяха оскъдната трева.

И така ето ни тук, помисли си Дънкан, седнали един до друг върху пукната каменна плоча в пустош, забравена от Бога, трима авантюристи, почти толкова жалки, колкото изобщо могат да бъдат намерени.

Коремът му къркореше от глад, но не го спомена на другите, защото без съмнение те също бяха гладни, и нямаше смисъл да го споменава. Преди да е изтекъл денят, най-късно до сутринта, трябваше да намерят някаква храна. Може би Дребосъкът щеше да успее да хване някой елен, но като се замисли, Дънкан си спомни, че не бяха виждали нито елени, нито пък някакъв друг дивеч освен зайци. Дребосъкът можеше да хване зайци и го правеше със сигурност, за да се нахрани, но нямаше да може да хване достатъчно, за да има храна за всички. Вероятно в гората имаше корени, горски плодове и друга „храна“, която можеше да облекчи глада им, но не знаеше какво да търси или какво да избере, а и се съмняваше, че някой от другите знае. Може би Мег щеше да им помогне. Като вещица тя вероятно имаше познания за храната, която можеше да се намери в гората, тъй като се беше занимавала със събиране на материали за отровите си.

Замисли се какво трябва да предприемат по-нататък и за предстоящия път, и откри, че потреперва при тази мисъл. Досега бяха напреднали малко, а бяха успели да попаднат в толкова много беди. Сега трябваше да пътуват без амулета на Уалфърт, а без него неприятностите можеха да станат по-лоши. Беше убеден, че амулетът им е помогнал да се справят с магията, плешивите и върколаците, но все пак, щом се замисли, разбра, че някъде греши. Амулетът не е могъл да им бъде от полза при плешивите, тъй като при битката си с тях все още не беше го намерил. При все че беше възможно, помисли си Дънкан, всичко да е било просто случайност. Със сигурност амулетът е бил някаква защита срещу магията и върколаците. Може би победата над плешивите можеше да бъде обяснена с нещо друго — Даян и нейният грифон. Вероятно, до последният момент плешивите не са очаквали да видят Даян и грифонът и редом с останалите. Да, рече си той, като си мислеше озадачено, това трябва да е обяснението.

И все пак знаеше, че трябва да продължи — с или без амулета, по какъвто и да е начин, независимо при какви условия. Нямаше избор, беше взел това решение в нощта, когато лежеше в пещерата на отшелника. Дългата история на предците му правеше другите решения невъзможни. А когато тръгнеше, другите щяха да потеглят с него — Конрад, защото двамата бяха неразделни като братя, Ендрю, заради налудничавата си мания да бъде войник на Бога. А Мег? Нямаше причина Мег да продължи, нито пък това щеше да и донесе някаква полза, но все пак беше убеден, че ще дойде.

Слънцето се издигна високо в небето и въздухът се изпълни със сънливост — мека, топла сънливост. Дънкан усети, че клюма, полузаспал. Стана прав, няколко пъти пое дълбоко въздух за да се отърси от дрямката, но след няколко минути отново клюмаше. Тялото го болеше, а китките му бяха възпалени от ожулванията. Празният му стомах виеше от глад. Жадуваше за сън. Ако можеше да заспи, помисли си той, може би когато се събудеше болките и възпалението, а дори и остротата на глада, щяха да са преминали. Но не трябваше да заспива. Не сега. Не още. По-късно щеше да има време за сън.

До него Конрад се изправи на крака, взирайки се надолу към склона. Направи половин крачка напред, като че ли несигурен в това, което вижда, след което заяви:

— Ето я.

Дънкан се застави да стане и се загледа надолу заедно с Конрад. Ендрю не помръдна. Прегънат на две, сграбчил с ръце тоягата си, с глава почти до коленете му, той дълбоко спеше.

В края на гората под тях Дънкан съзря слабо движение. След това, като се взря по-внимателно, видя, че това е Мег. Катереше се с усилия по склона, приведена, почти лазеше. После се препъна, с мъка се изправи на крака и пак продължи, като се придвижваше бавно, с криволичене.

Конрад тичаше надолу по хълма. Когато стигна до нея я вдигна, прегърна я в ръце и се заизкачва нагоре по хълма заедно с нея. Внимателно я свали на земята срещу Дънкан. Когато тя се опита да се изправи, той и помогна и я вдигна да седне.

Тя погледна към тях с мъничките си очички. Челюстите и се размърдаха и от устата и се чу дрезгав звук.

— Мъртви — рече тя.

— Мъртви ли? — попита Дънкан. — Хората на Разбойника?

— Всичките — прошепна тя хрипливо. — Лежат на брега.

— Всичките са мъртви?

— Всичките. Мъртви и кървави.