Братството на талисмана

29

Оплакването ставаше все по-силно и по-тежко — тежко в смисъл, че притискаше по-здраво земята и водата, и тези неща, които живееха или пътуваха по земята и водата, като че ли голяма невидима ръка с широко разперена длан буташе надолу, като смачкваше всичко, което лежеше под нея.

Конрад се спъна и политна напред, а ръката му се плъзна по рамото на Дънкан, което стискаше за опора. Дънкан се мушна напред и встрани, за да се опита да попречи на Конрад да падне и го обхвана с ръка, но ударът на тялото на големия мъж ги тласна и двамата във водата.

Конрад падаше за трети път откакто бяха започнали изтощителния опит да достигнат преди зората острова на оплакването. В няколко други случая Дънкан успяваше да го хване достатъчно бързо за да предотврати падането.

Дънкан се измъкна от водата и с теглене и бутане успя да изправи Конрад на коленете му. Големият мъж пръхтеше и кашляше, като плюеше водата, която беше глътнал.

— Милорд — изхриптя той, — защо не продължите без мене?

— Защото заедно започнахме това пътуване — отвърна Дънкан — и, за Бога, ще го завършим заедно.

Конрад се изправи с мъка, като се олюляваше на краката си.

— Заради ръката е — поясни той. — Болката отнема силите ми. Тресе ме треска. Вървете. Аз ще ви следвам. На четири крака, ако се наложи, но ще ви следвам.

— Ще те нося ако се наложи.

— Милорд, не можете да ме носите. Ще бъде като да носите кон.

— Или ще те влача за краката — допълни Дънкан.

— Къде ми е тоягата? — попита Конрад.

— Снупи я носи.

— Твърде тежка е за него. Може да я изпусне и тя ще отплува надалеч от него.

— Погледни — каза Дънкан. Ето там е островът на оплакването, точно пред нас. На половин миля. Толкова трябва да минем. И ще бъдем там навреме. Все още няма и знак за зората.

— Къде са драконите? — запита Конрад. — Трябва да има дракони. Така каза Дявол. Чух го да го казва.

— Хайде — заповяда Дънкан. — Размърдай краката си. Тръгвай. Скърцай със зъби и се движи. Облегни се на мене.

— Не е правилно да се облягам на вас, милорд.

— Проклятие, облегни се на мене — викна Дънкан.

Конрад се наклони напред и се облегна тежко на Дънкан, като дишаше трудно, трепереше и се олюляваше. Стъпка по стъпка, двамата се придвижваха напред.

Бяха паднали малко зад другите, но не много далеч. Колоната се придвижваше бавно. Всички са изтощени от този ужасен преход през блатото, каза си Дънкан. Някъде в началото на колоната Даян подкарваше Ендрю пред себе си, като го държеше буден, предпазваше го от падане и го караше да върви.

Засега нямаше никаква следа от дракони. Може би, рече си Дънкан, няма да има никакви дракони. Макар да знаеше, че това е повече, отколкото можеше да се надява.

Ако оплакването спреше само за минута, помисли си той, за да им даде възможност да поемат дъх. Оплакването и натискът, усещането за тежестта на оплакването ги притискаха надолу, натиск, който държеше блатото неподвижно, равно и спокойно, една голяма длан, която се притискаше във водата.

А след това, по някаква причина, която той не знаеше, като интуиция, която дойде като нетърсена истина, като знание, което внезапно разцъфна в мозъка му, той разбра, че не е само оплакването, което го притиска, а нещастието на света — цялото нещастие и омраза, целият ужас, цялата болка и вина — събрани по някакъв начин, изтеглени от всички хора по света и концентрирани тук, като се събираха като във фуния над острова пред него, за да се покажат, за демонстрират цялата си сила. Като че ли всички хора от света се събираха тук на изповед, търсейки утешението и подкрепата, която можеше да им даде подобен обред, и като ги получаваха, поне до известна степен, от оплакването, което се носеше от острова. Дали нещастието и вината, болката и ужасът не се превръщаха тук в оплакване, което се даваше на вятъра за да бъде разнесено надалече?

Това беше зашеметяващо знание и той му се противопостави, защото то беше ужасно, беше неразумно и невероятно, беше невъзможно да има такова нещо — безсрамно, неприлично, варварско. Беше чудо, помисли си той, че островът не се мята в гърчовете на агонията, че езерото не изпуска пара и не ври от ударите на този поток от нещастие.

И все пак, докато се противопоставяше на това неканено знание, той разбра, че това е истина и знаейки това натиска му изглеждаше още по-голям и по-угнетяващ, по-безмилостен отколкото беше преди.

Пред тях се мержелееше малък остров, нищо повече от буца скали, стърчащи от водата на стотина ярда от острова на оплакването. Докато гледаше напред, Дънкан видя отново трите остри върха на по-големия остров, очертани като големи сини кули на фона на бледата синева на небето. Луната почти беше залязла. Плуваше само на педя над тъмнината на западния хоризонт. Като погледна на изток му се стори само като възможност, че зората може да настъпи скоро. Не можеше да бъде уверен, но изглеждаше, че на изток небето просветлява — пръв намек за изгряващото слънце.

Тъмната фигура на демона изкачи скалистото островче пред него и изчезна от другата страна. След него идваше Даниел, с вкопчената като насекомо в гърба му Мег. След Даниел беше Красавица, която ситнеше изящно, като избираше къде да стъпи точно и с грация. Белотата на вързопите, завързани на гърба и, проблясваше в тъмнината. След това идваше Даян, като подкрепяше препъващия се Ендрю, който все още носеше тоягата си, вкопчен в нея с мъртва хватка, въпреки слабостта си. Зад тях двамата идваше паешката фигура на Снупи, който скачаше прилежно от камък на камък, като носеше небрежно на рамото си тоягата на Конрад, която от време на време заплашваше да го събори.

Дребосъка се върна назад, като цопаше във водата, за да види как се справят Конрад и Дънкан. Челото му беше набръчкано от загриженост.

— Всичко е наред — процеди Конрад през зъби, стиснати срещу болката. — Върви напред. Настигни останалите.

Доволен, Дребосъкът се завъртя и изприпка през водата.

Достигнаха до малка група скали.

— Спокойно — каза Дънкан на Конрад. — Дръж се здраво за мене. Мога да поема тежестта ти.

— Да, милорд — рече Конрад.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди го Дънкан. — Гледай да не паднеш и отново да нараниш същата ръка.

Бавно и внимателно преминаха между скалите, и предпазливо се спуснаха от другата страна, отново във водата. Останалите бяха преминали повече от половината път до острова на оплакването.

Нямаше дракони. Дънкан поблагодари мислено на Бога, че не се появиха дракони.

— Още малко остана — ободри той Конрад. — След това ще можем да си отдъхнем. Ще можем да поспим.

Не мислеше, че всичко ще се развие по този начин. Когато тръгваха беше пресметнал, че за да преминат блатото ще им трябват два дни. Но вместо това те го прекосиха, или почти го бяха прекосили, за една нощ.

Осъзна, че гледа в краката си, като че ли гледането можеше да му каже как да стъпи най-добре. Хвърли поглед напред и видя, че тези пред тях са спрели, всички с извити назад глави и се взират в небето. Даян беше пуснала Ендрю, който беше паднал и сега цамбуркаше из водата. Даниел се вдигаше на задните си крака и Мег се пързаляше, като в забавено движение по гърба му за да просне във водите на блатото. В небето, точно над Даниел имаше черна фигура, подобна на прилеп, с широко разперени криле, изкривена като камшик опашка и зловеща глава, протегната напред.

— Стой тук! — викна Дънкан на Конрад. — Дракон! Стой тук.

Измъкна се от сграбчилата го ръка на Конрад и се втурна напред, като измъкна меча от нощницата. Единият му крак се плъзна по хлъзгава подводна скала и докато се опитваше да се изправи, другият му крак също се плъзна и той падна по гръб, а водата се затвори над него.

Опита се да се изправи, като чувстваше, че го обзема сляпа паника и се подхлъзна отново. Остър писък проряза тишината и той видя, че драконът, сграбчил с птичите си крака Красавица, размахва диво криле за да се издигне. Даниел, изправен високо, беше захапал със зъби шията на дракона и увисваше във въздуха. Докато Дънкан наблюдаваше, драконът с усилие повдигна конят над водата и след това падна отново. Отстрани Дънкан видя светкавицата на меча на Даян. Докато замахваше, втори дракон, като се мъчеше да отбягне удара, се плъзна встрани и почти се разби във водата. Крилото му удари Даян и я събори.

Конрад тичаше към Даниел и докато Дънкан наблюдаваше, скочи във въздуха, протегнал здравата си ръка. Ръката му се затвори около шията на дракона и той падна във водата, неспособен да се освободи с добавената тежест на Конрад.

Красавица беше прекратила пищенето си. Отпуснатото и тяло, освободено от дракона, се полюляваше във водата, разпенена от усилията на дракона да избяга. Дребосъкът скочи към гърлото на дракона, а главата му направи разсичащо движение. Драконът се вдърви, след това се опита да се надигне над водата и накрая се отпусна и застина. Драконът, който беше нападнал Даян, се издигаше нагоре. Даян беше се изправила на крака.

Над тях се чуваше звук на криле и, като погледна нагоре, Дънкан видя, че въздухът изглежда пълен с дракони, които кръжаха бързо над тях, готови да убиват. И това, знаеше той, беше краят. Тук свършваше пътуването. Групата му, изморена след пътуването през цялата нощ, застигната на открито на не повече от сто фута от безопасността на острова на оплакването, нямаше да издържи на такава атака. В него избухна горчивина с такава сила, че усети вкуса на жлъчка в устата си. Като нададе рев на предизвикателство без думи, неистов рев на омраза, той вдигна високо меча си и се втурна напред за да заеме позиция заедно с другите от групата.

Отгоре, над кръжащите дракони, някъде в дълбоката синева на небето, се чу неочакван тропот на копита, див рев на ловджийски лов и лай на стотици ловджийски кучета.

Драконите разкъсаха кръга и като размахваха криле отчаяно се мъчеха да избягат. Върху тях се спусна, като ги разпръсна, Дивият ловец, възседнал цвилещият си жребец, чиито подобни на чукове копита хвърляха искри във въздуха. Конят и ездачът се спуснаха толкова ниско, че за момент Дънкан зърна лицето, очите, които грееха диво под гъстите вежди, брадата, която се развяваше над раменете във вятъра на собствената му атака. След това конят, с яростно удрящи копита, отново се изкачваше в синьото небе, а Ловецът размахваше своят рог в ръка. Драконите отчаяно летяха надалеч от ловджийските кучета, които лаеха след тях из небето.

Дънкан видя, че останалите от отряда се насочват напред към безопасността на острова. Даян влачеше куцащия Ендрю, а Конрад упорито газеше напред.

Дънкан нагази и хвана Красавица. Когато я докосна разбра, че е мъртва. Тялото и плуваше и той го повлече към брега. Там седна и сложи главата и в скута си. Положи колебливо ръка и я погали, като дръпна нежно дългите, копринени уши. Нямаше повече, помисли си той, малките ситнещи крака да танцуват по пътя пред него. Най-малка и най-скромна от всичките тях, а сега това.

Мека муцуна побутна рамото му и Дънкан извърна глава. Даниел меко изпръхтя срещу него. Протегна ръка и погали коня.

— Изгубихме я, момче — рече той. — Изгубихме нашата Красавица.