Братството на талисмана

20

Първото, с което се захвана Даян бяха раните — намаза с мехлем раната на Конрад, проми ожуленото лице на Ендрю и го натри с някаква маз и почисти драскотината на главата на Дънкан. Мег, която се беше измъкнала без нито една драскотина, седеше на един твърде висок за нея стол, като краката и се клатеха над пода и покрякваше, докато си спомняше направеното от нея.

— Наистина — заяви тя, — старото момиче знае какво да прави. Седнах на земята, където не можеха да ме наранят. Не убих нито един от тях, защото нямам сили да го направя, но ги притесних. Намерих един трънест клон, паднал от едно близко дърво и, както бях се свила на земята, ги удрях по пищялките. Аз биех с всичката сила на мършавите си ръце, а те не знаеха какво ги е ударило. Карах ги да подскачат и да бягат и, както подскачаха и бягаха, милорд ги сечеше със меча си или отшелника ги промушваше с тоягата си.

— Винаги в корема — обади се гордо Ендрю. — Коремът е мек и в него се прониква лесно с определен удар.

— Не знам как се справихте — каза Даян. — Бързах колкото можех, но …

— Ръцете ни бяха силни — рече Конрад набожно — защото делото ни е право.

След като се излекуваха, се захванаха да изследват килера и откриха добре изпечен бут говеждо, голям самун пшеничен хляб, пита сирене, поднос с пържени птици, останал от предния ден, малък гълъбов пай, каче, пълно до средата със солена херинга и кошница със сочни круши.

— Когато не забрави да яде — вмъкна Даян, — Кутбърт обича да си похапва. Обича добрата храна и, твърде често, яде много. Подаграта не му е непозната.

Седнаха около кухненската маса, където Даян беше ги лекувала, избутаха лекарствата в единия край, а в другия поставиха яденето.

— Трябва да ви се извиня — каза Даян, — че ви сервирам на такова приятно място, но трапезарията е твърде разкошна. Кара ме да се чувствам неловко. Прекалено е разкошна за моя вкус, а предполагам и за вашия. Освен това, щом приключи вечерята има твърде много съдове и прибори за миене, сушене и прибиране. Това е прекалено много работа.

— А Кутбърт? — попита Дънкан. — Често го споменавате. Кога ще можем да поговорим с него? И ще можем ли изобщо?

— Най-вероятно — отвърна Даян, — но не тази вечер. Имаше време, когато прекарваше на писалището си половината нощ, но през последните години си ляга щом се смрачи. Човекът е стар и се нуждае от почивка. А сега предполагам, че ще ми разкажете всичко, което се случи от деня, когато за първи път ви срещнах в градината. Разбира се, имаше слухове за това, което сте направили, но знаете как стоят нещата със слуховете. Не може да се разчита на тях.

— Нищо особено — започна Дънкан. — Попадахме от една беда на друга, но всеки път успявахме да се измъкнем на косъм.

Разказаха и историята в хор, докато тя седеше и ги слушаше внимателно, с наклонена напред глава, а пламъкът на свещите правеха друг блестящ пламък от косите и. Дънкан не и каза само за едно нещо, а също и останалите, които или не възнамеряваха, или, щом видяха, че той го пропусна, не го споменаха — намирането на амулета в гробницата на Уалфърт.

Докато я наблюдаваше как слуша, Дънкан се колебаеше дали да не се върне обратно в разказа си и да и каже за амулета, но накрая реши да се въздържи. Определено, това беше нещо, което щеше да я заинтересува и може би имаше право да знае — не, със сигурност имаше право да знае ако Уалфърт и е роднина, както тя твърдеше.

Накрая, когато разказа приключи, тя попита за Уалфърт:

— Спомняте си, че го търсех — каза тя — или по-скоро търсех споменаване за него, защото отдавана трябва да е мъртъв. Вие, господин отшелник, преди да бъдем прекъснати от плешивите, показахте, че знаете нещо за него. По някаква причина, която не обяснихте, вие изглеждахте много нещастен.

Ендрю вдигна глава и погледна през масата към суровото лице на Дънкан.

— Само от това, което съм чувал, мадам — отговори той спокойно, — зная, че той е погребан в селските гробища. Това, което ме мъчи е, че селото го е считало за свят човек. За мене беше шок да науча, че той вместо това е бил магьосник.

— Били сте обиден от това, че той е магьосник, а не светец?

— Милейди — каза Ендрю, — аз и хората от селото ми сме прост народ. Може би невеж народ. Не знаем нищо за магьосниците. Мислехме, че …

— Мога да отгатна какво сте мислили — прекъсна го Даян. — И, струва ми се, споменахте, че е бил положен в гробница, построена му от селото, което го е считало за свят човек.

— Точно така — съгласи се Ендрю, — но един дъб падна и я разруши. По време на някоя силна буря, може би.

— Има една история, може би нищо повече от легенда, че той е носил със себе си къс удивителна магия. Чувал ли сте за това?

— Не, мадам. Дори не си спомням да съм чувал нещо подобно.

— Предполагам, че не сте — каза Даян. — Той го е пазил в тайна. Предполагам, че сега е изгубен. Жалко за него.

— Защо съжалявате за него, мадам? — попита Конрад.

— Легендата твърди, че той е бил замислен като талисман срещу Ордата на Злото, известна из тези земи като Опустошителите.

— И вие се надявате да си го възвърнете? — вмъкна Дънкан.

— Да — съгласи се Даян, — това беше моята надежда. Сега има нужда от него.

Дънкан усети погледите на другите върху себе си.

— Дори да го бяхте открили — отбеляза той — той щеше да бъде от малка стойност. Трябва да знаете как да го приведете в най-ефективно действие.

— Не, не мисля така. Смятам, че самото му притежание е напълно достатъчно. Магията се крие в самия талисман, не в потребителя му.

— Може би трябва да претърсите гробницата — намеси си Конрад, като се плъзна по тънък лед.

— Може би — съгласи се Даян. — Имах такава идея. Възнамерявах да се върна обратно. Но след инцидента с плешивите в градината имах отчаяното чувство, че Кутбърт се нуждае от мене и долетях право тук. Открих, че той наистина се нуждае от мене. Оттогава се грижа за него.

Направи движение с ръце.

— При все че се съмнявам, че претърсването на гробницата може да бъде от полза. Дори и талисманът да е бил погребан заедно с него, което не е сигурно, когато дъбът е паднал върху гробницата нейното съдържание е станало достъпно за всеки, който е искал да разгледа. Вероятно в селото е имало такива с мерзки наклонности. Несъмнено, ако е бил там, той отдавна е откраднат.

— Това, което казвате, би могла да бъде напълно вярно — каза Ендрю, — но никога не съм чувал за талисмана, за който говорите.

— Грабителят на гробници — заяви Даян — не би се разкрил.

— Предполагам, че е така — съгласи се Ендрю.

Никой вече не го гледаше, забеляза Дънкан. Делото беше сторено. Правилно или не, лъжата беше казана. Бяха го подкрепили в запазването на тайната. Единствено Мег не беше казала нищо, но тя нямаше да тръгне срещу останалите. Пръстите го сърбяха да докосне кесията, да опипа изпъкналостта на амулета за да се увери, че все още е там, но успя да се пребори със себе си и не го направи.

Дребосъкът, който се беше нагълтал изобилно с парчета от печеното, отначало беше легнал и заспал в един ъгъл на кухнята, но сега беше излязъл някъде, забеляза Дънкан. Сигурно беше отишъл да проучи наоколо. Замъкът имаше много кътчета и скрити места, в които можеше да надзърне.

— Има нещо, което ме интригува — Дънкан се обърна към Даян. — Попитах ви по-рано, но нямахте възможност да ми отговорите. Отнася се до Ловеца. Защо реши да се намеси?

— Той мрази Злото — каза му Даян. — Както и много от нас. Например, трудно би се намерил някой от Малкия народ, който да харесва Злото. Всъщност те не са зли, а просто различни. Определено има някои зли създания, като върколаците, вампирите и други, които доброволно ще се наредят до Опустошителите, като ги държат на почит и смятат, че са едно цяло с тях. Но Малкия народ е почтен, а такъв е и Ловецът.

— Чудех се — отбеляза Дънкан — дали е възможно да ни е наблюдавал през цялото време. Видяхме го преди няколко нощи, и съм сигурен, че го в чух и преди това в небето.

— Възможно е да е така.

— Но защо трябва да се безпокои за нас.

— Ловецът е волна душа. Знам много малко за него, макар да го срещнах веднъж преди няколко години. Произхожда, мисля, от Германия, но не мога да бъда сигурна в това. Може би някога в миналото е бил свидетел на разрушенията донесени от Опустошителите и оттогава ги наблюдава.

— Кръстоносец на правдата?

— Не, едва ли бих го нарекла така.

— Във всеки случай — намеси се Ендрю, — благодарни сме му за ролята, която изигра днес.

— Това Зло — вмъкна Дънкан. — Чудя се какво ли е всъщност.

— Ако запитате Кутбърт — отвърна Даян, — той би ви отговорил много по-добре от мене.

— Нашият архиепископ в абатството у дома предполага, че тези създания може би се хранят от нещастието на света и са готови на всичко за да продължава това нещастие.

— Чух за това — каза Даян, — но Кутбърт е експерт по Злото. Прекарал е дълги години в изучаването му. Има под ръка много документи, отнасящи се до него. Той е човекът, когото трябва да попитате.

— Дали ще иска да го обсъди с нас? Мнозина експерти стават донякъде ревниви към придобитите от тях знания.

— Мисля, че ще се съгласи.

Отнякъде се чу взрив от свиреп лай. Конрад скочи на крака.

— Това е Дребосъка — каза той. — Ще се погрижа за него. Понякога не се държи възпитано.

Като се обърна, се втурна през врата, последван от останалите.

— Дръж го, момче — провикна се Мег.

— Не, недей — възпря я Конрад. — Не го окуражавай.

Изтичаха през хола и великолепната трапезария, която излизаше на обиколния коридор, водещ към фоайето.

Там видяха Дребосъка. Беше застанал срещу колоната на демона, с извит високо гръб и протегнати напред предни крака, а муцуната му — сложена върху тях. Опашката му се размахваше диво и от време на време вдигаше глава от лапите си за да издаде полуигрив, полудив лай към сгушения Дявол.

Конрад изтича тропайки надолу по стълбите.

— Дребосък, престани — викна той. — Дребосък, ти проклет глупако. Остави Сатаната на мира.

Демонът викна към него в знак на протест.

— Не Сатаната. Това е съвсем друг демон. Той е пълноправен дявол. Нарекоха ме Дявол само като игра на думи. Тези, които ми направиха клопка и ме хванаха се давеха от смях и се търкаляха по пода когато ме нарекоха Дявол. По причина, която не разбирам напълно, това за тях беше голяма шега. Но те ме нарекоха Малкия сатана, за да ме различават от другия, нали разбирате. В края на краищата стана просто Дявол и оттогава ме наричат така. Това не е обръщение, което харесвам твърде много, но понеже ми беше залепено през всичките тези години, трябва да живея с него.

Конрад прекоси помещението, хвана Дребосъка за нашийника и го дръпна на крака.

— Засрами се — каза той. — Виж, прикован е към камъка, докато ти тичаш свободен. Трябва да се засрамиш.

Дребосъкът се погали в Конрад, но не изглеждаше много засрамен.

Дънкан, който идваше след Конрад, се обърна към Дявол.

— Изглеждаш добре. Причини ли ти някаква пакост?

— Ни най-малко — отвърна демонът. — Само играеше някаква кучешка игра. Не възразявам срещу това. Не е имал намерение да ме нарани, нито, вярвам, да ме изплаши. С кучешкия си ум е мислел, че само си играе с мене.

— Много великодушно от твоя страна — каза Дънкан.

— Благодаря ви, сър. Много е приятно да чуя това от вас.

— Между другото — попита Дънкан — вярно ли е, че си демон, дошъл направо от Ада? И ако е така, как се озова тук?

— Това е дълга и тъжна история — отвърна Дяволът. — Някой ден, ако имате време, ще ви я разкажа цялата. Аз бях демон-чирак, прикрепен към предверията на Преизподнята за да усвоя задълженията си. Но се страхувах и се справях много лошо. Тъй да се каже, бях много несръчен. Никога нищо не правех както трябва. Предполагам, че не успях нито веднъж да вникна в духа на работата. Бях постоянно в немилост. Непрекъснато ме порицаваха за липсата на истински ентусиазъм у мене.

— Може би не си призван да бъдеш демон.

— Възможно е. Но понеже съм демон, аз нямах избор. Имаше само няколко възможни места, които бяха отворени за мене. Искам да ви уверя, че винаги съм правил най-доброто, на което съм способен.

— И какво се случи после?

— Как какво, избягах. Не можех повече да издържам. Просто един ден се махнах. И знаете ли, сър, това беше най-неприятното бягство — не вярвам, че са положили големи усилия да ме настигнат и върнат обратно.

— С изключение на веригата, тук се отнасят добре с тебе.

— С изключение на веригата, бих казал, че е така. Знам, че донякъде съм по-добре третиран, отколкото би бил човек, който е попаднал в Ада.