Братството на талисмана

30

Дънкан вървеше по горската пътека когато срещна великана. Беше ранна пролет и всички дървета имаха мекия, жълто-зелен, дантелен вид, който придобиваха когато листата започваха да се разпукват от пъпките си. Имаше много цветя — гората беше покрита с цветя във всички нюанси — малки цветя, които кимаха на Дънкан при минаването му, като че ли го познаваха и искаха да го поздравят. Гората беше приятно място, доста просторна, с много светлина и въздух, а не една от онези гъсти, мрачни, дори заплашителни гори, които през цялото време се приближават, като че ли възнамеряват да уловят пътника.

Дънкан не знаеше къде се намира гората, не знаеше откъде е тръгнал, нито къде отива. Достатъчно беше, че е там. Той вървеше само в настоящия момент и това, помисли си той, беше добре. Нямаше минало, за което да се разкайва, нито бъдеще, от което да се страхува.

И тогава се появи великана, и двамата тръгнаха един към друг докато се срещнаха. Пътеката беше тясна и нямаше място за двамата. За да се разминат, двамата или поне единият от тях, трябваше да отстъпи. Но никой не го стори. Стояха, един срещу друг, Дънкан свирепо гледаше нагоре към великана, великана гледаше свирепо надолу към Дънкан.

След това великана го вдигна нагоре с една ръка и го разтърси. Разтърси го енергично и главата на Дънкан се метна напред-назад, а краката му се раздрусаха. Ръцете му не помръднаха защото големият юмрук на великана ги държеше здраво в хватката си.

И великанът каза:

— Събудете се, милорд. Събудете се. Дошли са да ви видят.

Дънкан се опита да изпълзи обратно в съня си.

— Оставете ме — смутолеви той.

Но великана каза:

— Събудете се! Събудете се! Събудете се!

И забавното нещо беше, че не говореше гласът на великана, а нечий друг познат стържещ глас. Изглежда, че това беше гласът на Дявол. Друсането продължаваше, някой разтърсваше рамото му доста силно.

Отвори едно око и видя над себе си Дявол. Отвори и другото и видя, че лежи по гръб, а над него е надвиснала скална издатина.

— Сега сте буден — каза Дявол. — Стойте буден. Не заспивайте отново.

Демонът приседна върху петите си, вместо да си отиде. Остана там, като го наблюдаваше.

Дънкан се надигна в седнало положение, и вдигна ръка за да потърка очите си. Намираше се върху малък скален корниз, а над него се простираше каменна козирка. Зад нея слънцето грееше ярко и почти до краката си видя водата на блатото. Близо до него лежеше Конрад, сгушен на една страна, а притиснат до него спеше Дребосъка. Ендрю спеше по гръб, с широко отворена уста и хъркаше силно.

Дънкан започна да се изправя, но седна отново, подкосен от паниката, която го заля. Беше заспал, осъзна той, може би всичките изтощени бяха паднали в сън, без да вземат съответните предпазни мерки. Не беше поставен страж, никой не проучи острова. Вероятно просто бяха паднали и заспали. И това, знаеше той, беше непростимо за него като водач.

Попита със слаб глас:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна Дявол. — Стоях на стража докато спътниците ми спяха.

— Но ти също беше изморен.

Дявол поклати глава.

— Не бях изморен. Демоните не знаят умора. Но има хора, които ви чакат, сър. Иначе не бих ви събудил.

— Кой чака?

— Някакви баби. Доста приятни баби.

Дънкан изпъшка и се изправи на крака.

— Благодаря ти, Дявол — заяви той.

Там където завършваше плочата, на която беше лежал, започваше пътека и той стъпи на нея. Щом напусна защитата на надвисналия каменен перваз, натиска и тежестта на оплакването се стовариха върху него, макар сега да нямаше оплакване. И щом нямаше оплакване, запита се той вцепенено, как би могло да има тежест и натиск? Почти незабавно откри отговора — натискът не беше от оплакването, а от нещастията по света, които се стичаха към това място, стичаха се за да бъдат прочистени и премахнати от оплакването. Натискът беше толкова голям, че залитна под него и осъзна също и тъгата му, всепроникваща тъга, която заглушаваше всяко друго чувство, която превръщаше радостта от живота в нищо, която предизвикваше вцепенение от чудовищността на омразата и ужасът по света.

Споменатите от Дявол жени, три на брой, стояха в началото на пътеката, която водеше от брега на блатото към вътрешността на острова. Бяха облечени в дълги рокли, които достигаха до глезените им, много семпли рокли, без набори или волани по тях, които някога са били бели, но сега бяха по-скоро мръсни.

Стояха там и го чакаха, с кошници в ръцете. Дънкан изпъна рамене за да се противопостави на натиска на нещастието и тръгна по пътеката към тях.

Когато бяха лице в лице, останаха безмълвни за миг, той и трите жени, като се оглеждаха един друг.

Видя, че вече не бяха млади. Дълго време беше изминало, откакто са били млади, ако са били изобщо. Въпреки бръчките им, все пак не бяха вещици. По-скоро бръчките им придаваха достойнство, а около тях се усещаше спокойствие, което беше в противоречие с концентрираното нещастие, изливащо се над това място.

Едната от тях, застанала малко по-напред от останалите, заговори:

— Млади човече — попита тя, — възможно ли е ти да си човека, който извърши насилието над нашите дракони.

Въпросът беше толкова неочакван, а изводите толкова нелепи, че Дънкан неволно се засмя.

— Не трябваше да го правите — рече жената. — Лошо сте ги изплашили. Все още не са се завърнали и се безпокоим за тях. Мисля, че освен това сте убили един от тях.

— Не и преди той да убие един от нас — отвърна Дънкан остро. — Не и преди да убие малката Красавица.

— Красавица ли? — запита жената.

— Едно магаре, мадам.

— Само едно магаре?

— Един от моята група — каза Дънкан. — Има също един кон и едно куче, и те също са част от групата. Не домашни любимци, не животни, а наистина част от нас.

— А също и един демон — рече жената, — един грозен, куц демон, който ни заплаши с оръжие, когато дойдохме по пътеката.

— Демонът също е един от нас — поясни Дънкан. — А освен това, с нас са също една вещица, един таласъм и един отшелник, който се мисли за войник на Господа.

Жената поклати глава.

— Не съм чувала подобно нещо — заяви тя. — А мога ли да ви попитам, кой сте вие?

— Мадам, аз съм Дънкан от фамилията Стендиш.

— От Стендиш Хауз? И защо тогава не сте там, вместо тук в блатото, като нападате безобидните дракони?

— Мадам — отвърна той спокойно, — не мога да си представя как е възможно да не знаете, но след като е така, аз ще ви кажа. Вашите безобидни дракони са най-кръвожадните хищници, на които някога съм попадал. Освен това ще ви кажа, че макар и да имахме доброто желание да ги нападнем, всъщност не ние свършихме работата. Този, който се спусна върху тях беше Дивият ловец.

Те се спогледаха въпросително.

— Казах ви — обади се една от другите, които стояха зад онази, която беше говорила. — Казах ви, че чух Ловеца и лая на хрътките му. Но вие казахте, че греша. Казахте, че Ловецът няма смелостта да доближи острова, да пречи на нас и на работата, която вършим.

— Вашата работа — вмъкна Дънкан — е нещо, което ме интересува. Вие сте оплаквачките на света.

— Млади Стендиш — обади се говорителката, — това е нещо, с което вие не трябва да се занимавате. Загадките, с които се занимаваме не са тема за размисъл на един смъртен. Достатъчно лошо е това, че вашият земен крак накърни святата земя, на която стоите.

— И все пак — обади се едната от другите — ние сме готови да ви простим светотатството. Символично ви предлагаме нашето гостоприемство. Донесли сме ви храна.

Тя пристъпи напред и остави на пътеката кошницата, която носеше. Другите две оставиха кошниците си до първата.

— Можете да ядете без страх — каза тази, която първа беше оставила кошницата си. — В храната няма отрова. Това е здрава, солидна храна. Има достатъчно естествено нещастие по света. Нямаме нужда да го усложняваме сами.

— Вие би трябвало да сте тези, които знаят — каза Дънкан, без да разбере преди да го е казал колко нелюбезно звучи.

Те не отговориха, а понечиха да си тръгнат, но той направи движение, като ги приканваше да спрат.

— Само един въпрос — рече той. — Виждали ли сте случайно от наблюдателния си пост на този остров някакви доказателства за Ордата на Опустошителите?

Те се загледаха учудено в него, след което едната каза:

— Това е глупаво, сестри. Той сигурно знае за Ордата. Толкова дълбоко в Опустошените земи, трябва да е осведомен за тях. Тогава защо да не му отговорим?

— Не може да навреди нищо — каза представителката. — Нито той, нито някой друг може да направи нещо. Ордата, сър Дънкан, се намира точно отвъд блатото, на западния бряг, близо до това място. Трябва да знаят, че идвате, защото се събират в рояк, макар да не разбирам защо трябва да го правят за такива като вас.

— Отбранителен рояк ли? — попита Дънкан.

Представителката попита остро:

— Откъде знаете за отбранителните рояци?

Дънкан се засмя.

— Запазете си смеха, млади човече — каза му тя. — Ако прекосите този воден интервал за да се срещнете с тях, вашият смях ще ви излезе през носа.

— А ако се върнем обратно — рече Дънкан — вашите скъпоценни дракони ще бъдат смъртта ни.

— Вие сте противен и зле възпитан — каза една от трите — щом говорите така за нашите приятели.

— Ваши приятели ли?

— Да, разбира се — каза една от тях. — Драконите са нашите кученца, а без Ордата щеше да има по-малко нещастие през всичките тези векове.

— По-малко нещастие …

И тогава разбра. Не изповед, за облекчаване на болката и даване на утеха, не очистване от страха и ужаса, а пируване с нещастието на света, щастливо търкаляне в беди и тъга, както куче би се търкаляло в отпадъци.

— Лешояди — каза той. — Лешоядки.

И се натъжи.

Исусе Христе, останал ли беше някой подходящ?

Нан, баншито, ридаеше за вдовицата в нейната скромна къщичка, за майката, която беше изгубила детето си, за старите и немощните, за болните, за изоставените по света, и без значение дали риданията и помагаха, те бяха замислени като помощ. Нан и сестрите и банши бяха опечалените за тези, които нямаха кой да жалее за тях.

Но тези — оплаквачките на света, които оплакваха сами или в голяма група, или с помощта на някакви адски машини, които издаваха виещи звуци — беше зърнал част от някакви сложни механизми, на които някой въртеше дългата и тежка дръжка за да произвеждат виенето — те използваха нещастието на света, те го изсмукваха и го събираха на това място, където го очакваха, и след това му се наслаждаваха, и се търкаляха в него, и се омазваха с него, както свиня би се омазала с отблъскваща мръсотия.

Трите жени се обърнаха и тръгнаха нагоре по пътеката. Дънкан гневно махна с ръка след тях.

— Мръсни кучки — каза той, но приглушено, защото нямаше да постигне нищо добро ако крещи срещу тях — нито вреда, може би, но и нищо добро, а и те не бяха тези, с които трябваше да се занимава. Те бяха мръсотия, която човек подминава, мръсотия, покрай която човек стъпва и се стреми да не забелязва. Интересите му лежаха отвъд този остров.

Пристъпи бързо напред и, като вдигна кошниците една по една, ги метна във водите на блатото.

— Вашето гостоприемство ни приседна — рече Дънкан през стиснати зъби към жените, вървящи по пътеката. — Не се нуждаем от коричките хляб, които ни подхвърляте. Дано се продъните в Ада!

След това се обърна и тръгна надолу по пътеката. Дявол и Конрад седяха един до друг на каменната плоча, на която бяха спали.

— Къде са другите? — попита той.

— Отшелникът и вещицата отидоха да донесат вързопа на Красавица — каза Дявол. — Забелязали са го. Плувал е във водата и е дошъл близо до брега. Може би в него все още има нещо за ядене.

— Как се чувстваш? — обърна се Дънкан към Конрад.

Големият мъж му се усмихна.

— Треската премина. Ръката ми е по-добре. Подутина е спаднала малко и болката не е толкова силна.

— Милейди отиде в тази посока — обади се Дявол. Той посочи с пръст накъде е отишла. — Тя спомена нещо за разузнаване на околността. Преди да се събудете. Отиде преди доста време.

Дънкан погледна към небето. Слънцето клонеше към залез. Бяха проспали по-голямата част от деня.

— Стойте тук — каза той. — Щом другите се върнат, задръжте ги също тук. Ще отида да намеря Даян. Натам ли каза?

Демонът кимна ухилен.

— Ако има нещо за ядене — добави Дънкан — яжте го. Трябва да тръгваме. Нямаме време за губене.

— Милорд — обади се Конрад, — планирате да нападнем Ордата ли?

— Не можем да направим нищо друго — отвърна Дънкан. — Нямаме друг избор. Не можем да се върнем и не можем да останем тук. Този остров е отвратителен.

— Ще бъда близо до вас — усмихна се зловещо Конрад. — Нуждая се само от една ръка за да размахвам тоягата.

— И аз също — добави Дявол. — Снупи беше прав за това, което каза като ми даде вилата. Подходяща, каза той. И наистина е такава. Пасва на ръцете ми, като че ли е била направена за мене.

— Скоро ще се видим — каза Дънкан.

Откри Даян на малък нос, от който се виждаше блатото в посоката, откъдето бяха дошли. Седеше на малка скална издатина и като чу стъпките му зад себе си, се обърна.

— Време ли е за тръгване? — попита тя.

— Почти — каза Дънкан. — След малко.

— Не знам — започна тя. — Този сблъсък с Ордата …

— Има нещо, което трябва да ти кажа — прекъсна я той. — Нещо, което трябва да ти покажа. Трябваше да го направя отдавна.

Мушна ръка в кесията на колана си, извади талисмана и и го подаде.

Тя пое рязко въздух, протегна ръка напред и след това я отдръпна.

— На Уалфърт ли е? — попита тя.

Той кимна.

— Откъде го взе? Защо не ми каза?

— Защото се страхувах — отговори Дънкан. — Страхувах се, че можеш да предявиш претенции. Нуждаех се от него, нали разбираш.

— Нуждаел си се от него?

— Срещу Ордата — поясни той. — Това е целта, за която го е създал Уалфърт.

— Но Кутбърт каза …

— Кутбърт грешеше. Талисманът ни защитава от Ордата от деня, в който го намерих. Изпращаха създанията си срещу нас, но, с малки изключения, срещу нас не са излизали членове на Ордата. Държаха се на разстояние от нас.

Даян протегна две ръце и го взе от него. Завъртя го бавно и инкрустираните скъпоценни камъни заблестяха, докоснати от слънчевата светлина.

— Толкова е красив — каза тя. — Къде го намери?

— В гробницата на Уалфърт — отвърна той. — Конрад ме скри там, след като ме бяха съборили при боя в градината. Където за първи път се срещнахме, помниш ли?

— Каква странна приумица — каза тя. — Да те скрие в гробница.

— Конрад понякога прави странни неща. Обикновено те са резултатни.

— И ти го намери случайно?

— Когато дойдох в съзнание, открих, че лежа и че ми е неудобно. Реших, че е камък, който някой е хвърлил в гробницата. Отначало възнамерявах да ти го дам, ако го открия. Но след това, когато стана очевидно …

— Разбирам — прекъсна го тя. — А сега мислиш, че можеш да го използваш срещу Ордата. Може би да ги унищожиш?

— Ще рискувам — каза Дънкан. — Така мисля. Очевидно е, че нещо ни защитава. Трябва да е талисмана. Мисля, че имаме оръжие, от което Ордата се страхува. Защо иначе ще правят рояк срещу нас?

— И тогава Уалфърт е бил прав през цялото време — добави тя. — Останалите са грешали. Отхвърлили са го, макар да е бил прав.

— Дори магьосниците могат да грешат — заяви Дънкан.

— Искам да те питам нещо — каза тя. — Кажи ми, защо си тук. Какво те е довело тук? Какво става? Защо е толкова важно да стигнеш до Оксънфорд? Никога не си ми казвал. Или на Кутбърт. Кутбърт можеше да се заинтересува. Той имаше много приятели в Оксънфорд. Той им пишеше и те му пишеха. Години наред си кореспондираше с тях.

— Е, добре — въздъхна той, — има един ръкопис. Историята е дълга, но ще се опитам да ти я разкажа набързо.

Разказа и накратко историята, като я сбиваше, използвайки колкото може по-малко думи.

— Този доктор в Оксънфорд — попита Даян. — Този, който единствен в целия свят може да потвърди автентичността на ръкописа. Как се казва?

— Казва се Уайз. Епископ Уайз. Старец, при това не много добре здравословно. Ето поради това аз бързам. Той е стар и болен, и може би не му остава още много. Негова светлост каза, че дните му са преброени.

— Дънкан — каза тя тихо, — Дънкан …

— Да? Знаеш ли това име?

Тя кимна.

— Той беше стар приятел на Кутбърт, негов добър приятел.

— Ами това е хубаво — каза той.

— Не, Дънкан, не е. Епископ Уайз е мъртъв.

— Мъртъв!

— Преди няколко седмици Кутбърт получи вест — поясни тя. Вест, че старият му приятел е мъртъв. Повече от сигурно, още преди да тръгнеш от Стендиш Хауз.

— О-о, Боже мой! — възкликна Дънкан и се отпусна на колене до нея.

Безсмислено пътуване, помисли си той. Всичко това за нищо. Човекът, който може да удостовери истинността на ръкописа — мъртъв, дори преди да са тръгнали. Не сега. Може би никога. След сто години може би ще има друг човек или може никога да няма друг човек като епископ Уайз. Негова светлост ще трябва да чака, Светата църква ще трябва да чака, християнството ще трябва да чака този друг човек, ако изобщо има такъв.

— Даян — задавено каза той, Даян!

Тя протегна ръце и придърпа главата му в скута си, като го притисна там така, както майка — детето си.

— Хайде, поплачи си — рече тя. — Само аз съм тук. Сълзите ще те облекчат.

Не заплаква. Не можеше да плаче. По-скоро го заля горчивина, притисна го и загриза душата му. Досега, до този момент, не беше разбрал или не си беше позволил да разбере колко много значи ръкописа за него — не като нещо абстрактно, което съдържа добро за цялото човечество, а за него лично. За него, Дънкан Стендиш, като християнин, който вярваше, макар и повърхностно, че е имало човек, нарече Исус, който е ходил някога по Земята, казал е думите Си, които се съобщава, че е казал, направил е чудесата Си, смял се е на венчавките, пил е вино с братята Си и накрая е умрял на един римски кръст.

— Дънкан — каза меко Даян. — Дънкан, съжалявам, колкото и ти, за станалото.

Той вдигна глава и я погледна.

— Талисманът — рече той.

— Ще използваме талисмана така, както Уалфърт е смятал, че трябва да се използва.

— Това е всичко, което ни остава — каза той. — Поне нещо добро може да излезе от това пътуване.

— Не се ли съмняваш в талисмана?

— Да, имам някои съмнения. Но какво повече можем да направим?

— Нищо повече — отвърна Даян.

— Можем да умрем — каза Дънкан. — Талисманът може да е недостатъчен.

— Ще бъда там — заяви тя. — Ще бъда редом с тебе.

— За да умреш с мене?

— Ако стане така. Не мисля, че ще стане. Уалфърт …

— Имаш му вяра ли?

— Толкова вяра, колкото ти в твоя ръкопис.

— А след като всичко свърши?

— Какво имаш предвид? След като свърши?

— Аз ще се върна в Стендиш Хауз. А ти?

— Ще намеря място. Има и други магьоснически замъци. Ще съм добре дошла.

— Ела у дома с мене.

— Като твоя повереница? Или като твоя любовница?

— Като моя жена.

— Дънкан, скъпи. Аз имам магьосническа кръв.

— И в моите вени тече кръвта на безскрупулни авантюристи, войнствени чудовища, разбойници, пирати и грабители на градове. Върни се достатъчно назад и един Бог знае какво ще намериш.

— Но баща ти. Твоят баща е лорд.

За момент Дънкан си представи баща си, изправен като високо дърво, с помръдващи мустаци, със сиви като гранит очи, които все пак имат топлина в тях …

— Лорд — каза той, — но и джентълмен. Ще те обикне като своя дъщеря. Никога не е имал дъщеря. Няма никой друг освен мене. Майка ми е умряла преди години. Стендиш Хауз отдавна очаква женска ръка.

— Трябва да си помисля — каза Даян. — Мога да ти кажа само едно нещо. Обичам те.