Братството на талисмана

8

Църквата не беше голяма, и все пак беше по-внушителна постройка, отколкото можеше да се очаква от такова село. През вековете благочестивите селяни се бяха трудили за да я издигнат, бяха вадили и дялали камъни, бяха ги издигали на местата им, бяха настлали дебелите плочи, образуващи пода, бяха рязали столовете и олтара, и цялата останала мебел от местен дъб, бяха тъкали гоблените за да украсят стените. Около нея, каза си Дънкан, витаеше дух на сурова простота, която и придаваше очарование, толкова рядко срещано в други, много по-големи и сложни сгради.

Гоблените бяха смъкнати от стените и лежаха на пода, стъпкани и намачкани. Някои от тях бяха палени, но не бяха изгорели. Столовете и другите мебели бяха разбити, а олтара — разрушен.

Даян и грифона не бяха там, въпреки че имаше следи от някогашното им пребиваване. По пода имаше следи от грифонски тор. Откриха параклиса, който жената беше използвала за спалня с легло, направено на пода от овчи кожи, малко, грубо огнище, стъкмено от камъни и половин дузина съдове.

В другия параклис се намираше голяма маса, като по чудо останала непокътната. Върху нея бяха разпилени купища пергаментови листа. Насред разхвърлията стояха, закрепени в поставката си, мастилница и перо.

Дънкан вдигна един от пергаментите. Той се нави при докосването. Написаното беше нечетливо, с правописни грешки, които граничеха с неграмотност. Някой си бил роден, друг умрял, двама се оженили, загадъчна болест уморила дузина овце, вълците били лоши през годината, ранна слана попарила градините, но затова пък снегът се забавил почти до Коледа.

Взе друг лист. Всичките бяха еднакви. Архиви на години селски баналности. Раждания, смърти, женитби, малки местни катастрофи. Клюките на стариците, малките страхове, малките триумфи — затъмнение на луната и страхът за нейната поява, периоди на падащи звезди и учудването от тях, ранният цъфтеж на горските цветя, силната лятна буря, празниците и честванията, добрите реколти и лошите — цялата историческа незначителност, записките на селски пастор, толкова впечатлен от ставащото в селото, че не е имал други интереси.

Претърсила е всички тези ръкописи — обърна се Дънкан към Ендрю. — Търсила е споменаване за Уалфърт, някаква нишка, която да я насочи къде може да открие следи от него. Очевидно не е намерила нищо.

— Но тя трябва да е знаела, че той е вече мъртъв.

— Не него — каза Дънкан. — Не самия човек. Не е търсела това. Накитът, нима не разбираш. За нея е била важно украшението или, ако настояваш, адската машина.

— Не разбирам нищо.

— Ти си ослепял — възмути се Дънкан — от пламъка на свещта ти, от цялата ти набожност. Всъщност набожност ли е това?

— Не знам — въздъхна Ендрю. — Винаги съм мислил, че е така. Милорд, аз съм искрен отшелник, или поне се опитвам да бъда.

— Не можеш да видиш по-далече от носа си — рече Дънкан. — Не можеш да приемеш, че това, което наричаш адска машина, може да притежава някаква стойност. Не би могъл да отдадеш дължимото на един магьосник. Имам много страни, толкова християнски, колкото и нашата, в които магьосниците, колкото и неприятна да ти е мисълта за тях, са на почит.

— Около тях се носи воня на езичество.

— Стари истини — каза Дънкан, — стари идеи, стари решения, стари методи и процедури. Не можеш да си позволиш да ги отхвърлиш само защото предшестват християнството. Милейди е търсела това, което магьосникът е притежавал.

— Има нещо, което ти не разбираш — рече Ендрю меко. — Нещо, за което не си мислил. Самата тя може би е магьосница.

— Вълшебницата, имаш предвид. Опитна вещица.

— Предполагам — отвърна Ендрю. — Но каквото и да е правилното название, вие никога не сте мислил за това.

— Не съм — съгласи се Дънкан. — Възможно е да си прав.

Лъчите на следобедното слънце се спускаха през тесните, високо прозорци, приличайки много на лъчите от ореолите, които библейските художници рисуваха светещи над светците. Прозорците бяха направени от цветно стъкло, поне тези които все още имаха стъкла, тъй като повечето бяха изпочупени от хвърлени камъни. Като гледаше останалите цветни стъкла Дънкан се учуди как селото, въпреки цялата си набожност и благочестие, е могло да си ги позволи. Може би неколцина богати жители, каквито сигурно е имало много малко, са се обединили за да платят изработката и поставянето, и чрез това са си купили благословия и опрощаване на греховете, поддържайки увереността си в отиването си на небето.

Дребни прашинки танцуваха в бляскавите лъчи на слънцето, като им придаваха усещане за живот, за движение и съществуване, които обикновената светлина никога не може да има. И зад живите светлинни лъчи нещо мръдна.

Дънкан сграбчи ръката на Ендрю.

— Там има нещо — прошепна той. — Отзад, в ъгъла.

Той посочи с пръст и отшелникът се втренчи в указаната посока, като присвиваше очи за да види по-добре. След това се засмя тихо, като видимо се отпусна.

— Това е Снупи2 — каза той.

— Снупи ли? Кой, по дяволите, е Снупи?

— Така го наричам аз. Понеже винаги шпионира наоколо. Винаги гледа за нещо, което би могъл да обърне в своя полза. Той е един малък досадник. Разбира се, той има друго име. Име, което не бихте могли да произнесете. Изглежда, той не възразява да го наричам Снупи.

— Някой ден твоето многословие ще ти докара смъртта — прекъсна го Дънкан. — Всичко това е много хубаво, но би ли ми казал, кой е …

— Но аз мислех, че знаеш — рече Ендрю. — Мисля, че го споменах. Снупи е таласъм. Един от тукашните момчета. Доста ми е досаждал и не го обичам много, но всъщност не е лош.

В това време таласъмът мина през изкривените от прозореца лъчи светлина и се приближи към тях. Той беше дребен — може би до кръста на възрастен човек. Беше облечен в лешниково-кафяви дрехи: островърха шапка, изгубила твърдостта си и прегъната в горния си край, куртка, панталони, плътно прилепнали по вретеновидните му крака, обувки, които се навиваха смешно нагоре на върха. Ушите му бяха големи и заострени, а лицето му имаше лисичи вид.

Без предисловие Снупи каза на Ендрю:

— Това място е обитаемо сега. Изгубило е малко от миризмата на святост, която беше нетърпима както за мене, така и за събратята ми. Може би това се дължи на грифонския обор. Няма нищо по-добро от миризмата на грифонски тор, което да парфюмира и измести аромата на святост.

Ендрю се наежи.

— Отново ставаш нахален.

— В такъв случай — рече Снупи, — ще се обърна и ще си ида. Извинете ме. Опитвах се само да се държа добросъседски.

— Не! — спря го Дънкан. — Почакайте за малко, моля. Не обръщайте внимание на острия език на нашия добър приятел, отшелника. Възгледите му са изкривени от опитите му да бъде свят човек и, може би, от не съвсем подходящата посока, в която го прави.

Снупи погледна към Дънкан.

— Мислите ли?

— Възможно е — рече Дънкан. — Той ми каза, че е прекарал много време, взирайки се в пламъка на свещта, и не съм сигурен, че това е начинът да се действа, ако човек чувства подтик да бъде свят. Разбирате все пак, че не съм специалист по подобни неща.

— Изглеждате много по-разумен човек от този, приличен на изсушена ябълка, отшелник — каза таласъмът. — Ако ми дадете дума, че ще го държите настрани от мене и ще го принудите да затвори мръсната си уста, аз ще продължа с това, за което дойдох.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го сдържам — обеща Дънкан. — Защо не ни кажете това, за което дойдохте.

— Стигнах до мисълта, че бих могъл да ви бъда от някаква малка полза.

— Не му обръщайте внимание — предупреди го Ендрю. — Всяка помощ, която можете да получите от него ще се превърне в силен удар по носа.

— Моля те — каза Дънкан, — остави ме да продължа. Какво може да ни навреди ако го изслушам.

— Ето, виждате ли — заяви Снупи. — Той постъпва по този начин. Няма никакво чувство за благоприличие.

— Нека не спорим за миналите различия между вас двамата — намеси се Дънкан. — Ако имате някаква информация, ще се радвам да я чуя. Струва ми се, че се нуждаем от нея. Но има едно нещо, което ме безпокои и ще трябва да задоволите любопитството ми.

— Кое е това нещо, което ви безпокои?

— Предполагам, знаете, че ние възнамеряваме да пътуваме по-нататък през Опустошените земи, които, в момента, се владеят от Опустошителите.

— Знам това — каза Снупи — и точно заради това съм тук. Мога да ви осведомя кой ще бъде най-добрия маршрут и за какво трябва да внимавате.

— Точно това — поясни Дънкан — ме безпокои. Защо ще искате да ни съдействате срещу Опустошителите? Струва ми се, че трябва да чувствате повече близост към тях, отколкото към нас.

— Вашето предположение е донякъде вярно — рече Снупи, — но разсъжденията ви не са твърде проницателни, може би защото не сте напълно запознат със ситуацията. Нямаме основания да обичаме хората. Моите хора, същият този народ, когото вие толкова обидно наричате Малкия народ, са обитатели на тази страна, всъщност на целия свят, много преди вие, хората, да се появите, проправяйки си път между нас толкова безчувствено, без дори да благоволите да ни забележите, гледайки на нас като на паразити, които трябва да бъдат пометени в страни. Вие не гледате на нас като на законна интелигентна форма, игнорирате правата ни, неучтиви сте към нас и не ни разбирате. Ние имахме желанието да приспособим начина си на живот към вашия, за да живеем в хармония с вас. Ние имахме това желание дори и когато вие дойдохте между нас като арогантни нашественици. Притежаваме способности, които искахме да споделим с вас, може би в замяна на нещо ценно за нас. Но вие нямахте желанието да се унизите, както вие го чувствате, да достигнете дотам, че да общувате с нас. Вие се напъхахте между нас, изритахте ни от пътя си, принудихте ни да живеем в потайни места. Така, в края на краищата, ние се обърнахме срещу вас, но поради вашата свирепост и безчувствена жестокост, не можехме да направим много — ние никога не сме ви били равностойни противници. Бих могъл още дълго да систематизирам нашите оплаквания срещу вас, но това, най-общо, са причините, уважаеми сър, да не можем да ви обичаме.

— Вие представихте интересен случай — започна Дънкан — и, без да приемаме, че казаното е напълно вярно, каквото право аз нямам, и което не бих направил в никакъв случай, трябва да призная, че има истина в думите, които казахте. Което напълно доказва моето твърдение. Тъй като ни мразите, защо ще ни предлагате съдействието си? Знаейки вашите чувства към нас, как бихме могли да ви вярваме?

— Защото ние мразим Опустошителите повече, отколкото мразим вас — отвърна Снупи. — Опустошителите не са от нашите хора, както, във вашата човешка глупост, вие си мислите. Ние и те сме много различни. За това има няколко причини. Те са чисто зло, а ние не сме. Те живеят само заради злото, но не и ние. Но понеже вие хората ни смесвате с тях от векове, те са ни изкарали лошо име. Обвинявани сме за много неща, вършени от тях. Има много области, в които бихме могли да се приспособим към хората, но Опустошителите са ги затворили за нас, защото техните действията и вашата обърканост са ни направили да изглеждаме толкова лоши, колкото и те. Когато ги порицавате, наравно с тях порицавате и нас. Има някои по-интелигентни и състрадателни хора, които са си направили труда да ни опознаят по-добре и не се присъединяват към това порицание, но техните състрадателни гласове се губят във вихъра на омразата срещу нас. При тези нашествия на Опустошителите, ние сме страдали заедно с хората, може би не колкото хора, понеже си имаме своите малки вълшебства, които представляват някаква защита за нас, магии, които вие хората можехте да споделите с нас, ако бяхте пожелали да ни приемете. В крайна сметка, ние мразим Опустошителите повече отколкото хората и по тази причина искаме да ви помогнем.

— След това становище — каза Ендрю на Дънкан — би било неразумно да му вярвате напълно. Би могъл да ви заведе направо в клопка. Не ме интересува неискрената му омраза към Опустошителите, въпреки че преди време той ме предупреди за тях. Казвам ви, в случая няма гаранции, че това е истина.

Дънкан не обърна внимание на Ендрю, а попита Снупи:

— Казвате, че Опустошителите не са от вашите хора, че не сте свързани с тях. Откъде, тогава са дошли? Какъв е произходът им?

— Появили са се за пръв път — отговори Снупи — преди около двадесет хиляди години, а може би дълго преди това. Така разказват нашите легенди и ние внимаваме много тези легенди да се предават непроменени от поколение на поколение. Отначало са били малко на брой, но с времето техният брой нараснал. През времето, когато са били малко на брой, сме имали възможността да научим що за народ са те. Веднъж узнали цялото зло в тях, ние сме били способни, донякъде, да се защитаваме. Предполагам, че същото се е случило на първобитните хора, живели по това време, но без магия хората са могли да направят много малко. Жалко, че малцина от тези хора, може би защото са били толкова първобитни, са се научили да ни разбират. Мнозина не правят разлика между нас и другите, които сега наричате Опустошителите, но са били известни под много други имена през вековете.

— За пръв път са се появили, казахте, преди двеста века. Как точно са се появили?

— Те просто са били там, това е всичко.

— Но откъде са дошли.

— Има такива, които казват, че те са дошли от небето. Други твърдят, че са дошли изпод земята, където са били затворени, но те или са се освободили, или са надделели над силата, която ги е затворила, или, може би, тяхното затворничество е било за определен срок и това време е изтекло.

— Но те не могат да бъдат от една раса. Казаха ми, че те пристигат в най-различни форми и размери.

— Вярно е — съгласи се Снупи. — Те не са раса. Те са рояк.

— Не ви разбирам.

— Рояк — повтори Снупи нетърпеливо. — Рояк. Не знаете ли какво е рояк?

— Говори на своя жаргон — поясни Ендрю. — Той има много такива думи и понятия, които не могат да бъдат разбрани от хората.

— Добре, да оставим това — каза Дънкан. — Важното сега е това, което той има да ни каже.

— Но не смятате да му повярвате?

— Склонен съм да го направя. Нуждаем се поне от това, което може да ни каже.

— Мога да ви покажа маршрута, по който ще бъде най-безопасно да тръгнете — заяви Снупи. — Мога да ви начертая карта. В един от параклисите има мастило и пергамент.

— Да, знам — каза — Дънкан.

— Стая — рече Снупи, — където ред треперещи свещеници са писали непоследователни безсмислици и неуместни съдби и събития.

— Току що — потвърди Дънкан — прочетох някои от тях.

Снупи ги поведе към параклиса, последван от Дънкан, а най-отзад раздразнено пристъпваше Ендрю. Конрад избърза, за да застане до Дънкан.

Щом стигнаха в параклиса Снупи се изкатери на масата и започна да рови с кривите си пръсти из документите докато намери един с останало неизписано място върху него. Внимателно го разстла върху масата. Взе перото, потопи го в мастилото и направи кръстче върху пергамента.

— Ние сме тук — започна той, като посочи кръстчето. — В тази посока е север — той драсна черта за да отбележи посоката. — Тръгвате право на юг от тук, през долината, на юг и малко на запад. Ще се движите като се прикривате добре. Може да има съгледвачи по върховете на хълмовете. Внимавайте за тях. Вероятно няма да ви причинят неприятности. Повече от сигурно е, че няма да ви нападнат, а само ще съобщят за вас. На около четиридесет мили от тук потока тече през блато — мочурлива земя, вирове, гъста растителност …

— Не ми харесва това — прекъсна го Конрад.

— Ще го заобиколите — продължи Снупи — като се придържате в ляво от блатото. Отляво има високо канари, които оставят тясна ивица между тях и блатото.

— Могат да ни вкарат в блатото — каза Конрад. — Няма да имаме място, където да им окажем съпротива.

— Те не могат да дойдат през блатото — поясни Снупи. — Скалите са високи и не могат да се изкачат. Със сигурност не можете да се изкатерите по тях, но и никой, стоящ на върха, не би могъл да се спусне.

— Възможно е да има дракони, харпии, други летящи твари.

Снупи повдигна рамене.

— Не много. И ще можете да ги отблъснете. Ако ви атакуват по земя, това ще бъде отпред или отзад, на тесен фронт. Не могат да минат откъм фланговете ви.

— На мене също не ми допада — рече Дънкан. — Господин таласъм, няма ли някакъв друг път?

— Ще трябва да пътувате много повече мили — отвърна му Снупи — и дори тогава няма да сте изминали много. Тежко пътуване. Нагоре и надолу по хълмовете. Лесно можете да се изгубите.

— Но този крие опасности.

— Опасен, може би, но затова пък е лесен. Маршрут, по който няма да очакват да тръгнете. Ако се придвижвате през нощта, като се прикривате …

Дънкан поклати глава.

— Няма безопасни места — каза таласъмът. — Не и в Опустошените земи.

— Ако ти пътуваш — попита Конрад, — би ли пътувал така, както ни съветваш?

— Приемам риска — каза Снупи. — Ще пътувам с вас. И аз ще съм в опасност, като вас.

— Господ да ни е на помощ! — възкликна Дънкан. — Отшелник, дух и таласъм. Прерастваме в армия.

— Като тръгвам с вас — рече Снупи — аз само доказвам честността си.

— Добре — успокои го Дънкан. — Приемам честната ви дума.

— По този бряг, между скалите и блатото, се достига до един проход, една дупка, една цепнатина в скалите, която прорязва хълмовете. Съвсем късо разстояние, около пет мили.

— Това е капан — заяви Конрад. — Мирише ми на клопка.

— Щом веднъж излезете от прохода, се озовавате на просторно и чисто място. Там се намира един замък.

— Ще вървя плътно до тебе — каза Конрад. — Ако се окаже, че това е клопка ще ти прережа гърлото.

Таласъмът сви рамене.

— Свиваш рамене — рече Конрад. — Може би искаш да ти го прережа.

Снупи гневно захвърли перото. Мастилени капки пръснаха по пергамента.

— За мене е трудно да разбера — каза Дънкан — защо първо казахте, че ще ни начертаете карта, а след това решихте, че ще пътувате с нас. Защо да се занимавате с картата? Защо просто не казахте в началото, че ще дойдете с нас за да ни покажете пътя?

— Отначало — отвърна таласъмът — не мислех да идвам с вас. Имах предвид само картата. След това, когато поставихте под въпрос искреността ми, реших, че трябва да тръгна с вас, защото в противен случай няма да ми имате вяра.

— Това, което искаме от тебе е истината — рече Конрад. — Не искаме вяра.

— Едното — отвърна Снупи — не може без другото.

— Добре — прекъсна ги Дънкан. — Продължете. Казахте, че там има замък.

— Стар замък. Разрушен. Разпадащ се. Зъберите са се срутили. Мирише на старост. Предупреждавам ви за замъка. Заобиколете го отдалече. Не го доближавайте. В никакъв случай не влизайте в него. Той също е зло. Не Злото на Опустошителите. Друг вид зло.

— Изкарайте всичко това от главите си — каза отшелникът. — Той иска да ни избие, ако не и по-лошо. Никога, дори и за момент не можете да му вярвате.

— Решете сами — рече Снупи. — Казах ви всичко, което имах за казване. Опитах се да ви бъда от полза и заради това ме заплашвате. Ако утре сутринта решите да тръгнете, ще ме намерите тук.

Той скочи от масата и гордо излезе от параклиса.

Дребосъка влезе смело в параклиса, като пристъпяше бързо и внимателно. Застана до Конрад и се облегне дружески на крака му. Отвън, в църквата, Даниел пръхтеше тихо и удряше с копита по каменния под.

— Е? — попита Ендрю.

— Не знам — отвърна Дънкан. — Трябва да го обмислим. Трябва да направим нещо. Не можем просто да стоим тук.

— Изненадан съм от тебе — обърна се Дънкан към Конрад. Мислех си, че от всички нас ти би му имал вяра. У дома ти имаше вземане-даване с Малкия народ. Те идваха да повървят с тебе докато се разхождаше през гората. Струваше ми се, че се разбираш с тях. Онзи ден беше смутен от това, че не бяхме видели никой от тях. Безпокоеше се, че Опустошителите може да са ги унищожили.

— Това, което казвате е истина — съгласи се Конрад. — Харесват ми. Измежду тях имам много приятели. Но за този трябва да бъдем сигурни.

— И поради това го предупреди, че ще му прережеш гърлото ако не ни води където трябва.

— Това е единствения начин. Той трябва да го разбере.

— Добре тогава, какво мислиш наистина.

— Мисля, милорд, че можем да му вярваме. Аз само исках да съм сигурен. Исках да разбере, че всичко е много сериозно и няма място за игри. Малкият народ, колкото и приятни да са те, винаги погаждат номера. Дори на приятелите си. Исках да съм сигурен, че този не ни играе номер.

— В ситуация като тази той едва ли би ни погодил номера.

— Точно тук грешите — рече Ендрю. — Те са винаги готови за номера, някои от тях на границата на злобата. Аз също ще трябва да го наблюдавам. Ако Конрад не му пререже гърлото, аз ще му счупя главата с тоягата си.