Братството на талисмана

12

Откриха пътеката на Ендрю, но се оказа, че е погрешна. На средата на един стръмен хълм тя внезапно свърши.

Оставиха магията далече зад тях, измъкнаха се от нея. Сега нямаше нюанси на дъга, липсваше усещането, че пейзажът е изкривен. Местността беше такава, каквато човек очакваше да види. Дъбовете бяха истински дъбове, истинските камъни имаха истински лишеи по тях, храсталаците бяха нормални храсталаци. Мрачното усещане беше си отишло, беше изчезнало очакването.

Беше много трудно. Нямаше равна земя. Непрестанно се катереха или внимателно се спускаха по стръмни склонове, което, в някои случаи беше по-изтощително от изкачването.

Сега, когато пътеката най-накрая изчезна, Дънкан погледна към небето. Слънцето стоеше почти в зенит.

— Да спрем за да хапнем и починем — предложи той. — След това ще поемем на изток и ще се опитаме да намерим истинската пътека. Сигурен ли си, че има такава — обърна се той към Ендрю.

Ендрю кимна.

— Пътувал съм по нея, но само няколко пъти и то преди много години. Не съм добре запознат с нея.

Пътеката беше изчезнала върху малка, сравнително равна площадка, простираща се върху не повече от няколко ярда, преди отново да започне стръмният склон. Конрад събра дърва и запали огън. Даниел и Красавица стояха с отпуснати глави, почивайки си от тежкото пътуване. Дребосъкът се просна на земята.

— Можем да използваме Духа — каза Конрад, — но той е напред, за да разузнае земите пред нас.

— Ще кажа следното за Духа — започна Ендрю. — Уважавам го много повече, отколкото преди. Изисква се смелост за един дух да излезе открито на дневна светлина и да върши това, което той прави.

Между дърветата под тях премина сива сянка.

— Има един вълк — предупреди Дънкан.

— Наоколо има много вълци — заяви Ендрю. — Повече, отколкото бяха, когато Опустошителите дойдоха.

Друга сива сянка последва първата, а по-долу се виждаше още една.

— Поне три са — каза Дънкан. — А може би има още. Мислите ли, че ни преследват?

— Няма защо да се безпокоим — рече Конрад. — Вълците са страхливи. Погледни го в очите и той ще избяга.

Мег се сгуши, треперейки леко.

— Усещат мириса на кръв — обяви тя. — Те могат да помиришат кръвта дори преди да я има.

— Бабини деветини — рече Конрад.

— Не са измислици — отвърна Мег. — Знам го. Те усещат кога наближава смъртта.

— Но не нашата смърт — каза Конрад — и не нашата кръв.

Появи се вятър и надолу по склона можеше да се чуе стенанието на дърветата. Земята беше покрита с дебел килим нападали листа. Над всичко тегнеше мрачност, усещане за наближаващата есен, психично предупреждение за идването на снега. Дънкан почувства слабо безпокойство, въпреки че,каза си той, няма нищо, за което да се безпокои. Скоро ще намерят верния път и ще тръгнат отново, наистина по по-тежък маршрут, но все пак в желаната посока.

Още колко ли дни,запита се той и беше учудващо, че нямаше никаква представа. След като излязат от хълмовете, повече от сигурно беше, че ще могат да се движат по-бързо. Досега не бързаха, а вървяха със спокойно темпо. Сега е времето, каза си той, щом се приготвим, да се движим наистина бързо.

— Ако Снупи беше тук — обади се Ендрю — той би знаел как да намерим верния път. Но това е самозалъгване. Няма никаква честност в него. Дори и когато ни обеща, когато ни даде честната си дума, той не е имал намерение да ни помогне.

— Ще се справим и без него — рече Дънкан остро.

— Поне се освободихме от магията, която ни направиха — намеси се Конрад.

— От магията, да — заяви Ендрю, — но ще има и други неща.

Хапнаха и след това тръгнаха, придържайки се на изток или поне колкото се можеше по-близо до източната посока, понеже в тази заплетена и извиваща се местност нямаше такова нещо като следване на една посока. Правеха отклонения — заради лошия терен, заради особено стръмен склон, който се опитваха да заобиколят, заради плетеница от паднали дървета, край които трябваше да минат. Но, като цяло, се движеха на изток.

Слънцето се спусна на запад и все още нямаше следа от пътека. Придвижваха се през област, в която нямаше нито от хора, нито следа, че някога е имало. Нямаше нито следи от изгорени ферми, нито следи от сечене на дървета. Вековните дървета стояха необезпокоявани, побелели от старост.

От време на време зърваха вълците, но винаги на разстояние от тях. Нямаше как да разберат дали са същите вълци, които видяха по-рано.

Изгубили сме се, рече си Дънкан, въпреки че не каза нищо на останалите. Въпреки всичко, което казваше Ендрю, въпреки всичко, което претендираше да знае, може би нямаше път. Можеха дни наред да обикалят из тази пустош, като се лутат объркани и да не намерят нищо, което да им помогне. Възможно е, помисли си той, магията все още да работи, макар и не толкова очевидно, колкото в предишния случай.

Слънцето почти се беше скрило, когато се спуснаха по един дълъг склон в дълбока долчинка, заобиколена отвсякъде с хълмове, като че ли потапяйки се в самата земя — едно място на безмълвие и сенки, изпълнено с меланхолично усещане. Беше място, където човек ходи тихо и не повишава глас. Слънцето все още докосваше върховете на хълмовете над тях и позлатяваше есенните дървета с пламтящи цветове, но тук долу нощта падаше бързо.

Дънкан избърза напред за да се изравни с Конрад.

— Това място има мирис на зло — заяви Конрад.

— Зло или не — отвърна Дънкан, — това е място да си направим лагер. Защитено е от вятъра. Вероятно ще намерим вода. Някъде наоколо трябва да има поток. По-добре, отколкото да останем на някой хълм.

— Мисля, че мярнах нещо напред — рече Конрад. — Нещо бяло. Църква, може би.

— Странно място за църква — вмъкна Дънкан.

— Не съм сигурен. В този мрак е трудно да се види.

Докато говореха, продължиха напред. Дребосъкът ги изчака за да върви с тях.

За момент Дънкан зърна белота пред тях.

— Мисля, че също го видях — обяви той. — Точно пред нас.

Щом се придвижиха още малко можаха да видят, че това е постройка, изглеждаща като малка църква. Над нея се извисяваше остър, дълъг връх, а вратата зееше отворена. Малка площадка пред нея беше разчистена от дърветата и храсталака, и те прекосиха това място, което изглеждаше толкова странно. Защото тук не беше място за църква, дори и за малка. Наоколо не живееше никой, който да се грижи за нея и все пак тя стоеше тук, малка постройка, като кукленска църква. Може би е параклис, помисли си Дънкан. Един от тези параклиси, забутани надалеч, на място встрани от утъпканите пътища, поради една или друга неясна причина.

Дънкан и Конрад спряха пред нея и Ендрю дойде при тях, бързайки.

— Исус на хълмовете — поясни той. — Параклиса на Исус на хълмовете. Чувал съм за него, но никога не съм го виждал. Нямах представа как може да се стигне до него. За него се говори наполовина като за чудо, наполовина с невяра.

— И ето го тук — рече Конрад.

Ендрю беше видимо потресен. Ръката му, държаща тоягата, трепереше.

— Свято място — предположи Дънкан. — Място за поклонничество, може би.

— Отскоро е свято място — отвърна Ендрю. — Едва през последните няколко века. Намира се върху най-несвятата земя. В стари времена е имало езическо светилище.

— Има много свети места, които са издигнати върху местност, която някога е била особена за езичниците — рече му Дънкан. — Може би, с мисълта, че езичниците ще възприемат по-лесно християнството ако култовите места са построени на позната земя.

— Да, знам — потвърди Ендрю. — Докато четях светите писанията, неколкократно срещнах подобна мисъл. Но това тук е нещо съвсем различно.

— Както каза — езическо светилище. Място на Друидите4, най-вероятно.

— Не Друидите — рече Ендрю. — Не светилище на хората, а сборно място на злото, където някога са се организирали карнавали.

— Но, в такъв случай, защо параклиса е построен тук? Струва ми се, че това е място, което църквата трябва да избягва, поне за известно време.

— Не знам — отговори Ендрю. — Не и със сигурност. В стари времена е имало някои духовници, които веднъж по неволя хванали злото за рогата е трябвало да го срещнат лице в лице …

— И какво се е случило?

— Не знам — отвърна Ендрю. — Легендите са неясни. Има най-различни истории, но може би нито една от тях не е вярна.

— Но параклиса е тук — обади се Конрад. — Позволено е било да остане.

Дънкан пристъпи напред, измина три малки крачки, които го отведоха до вратата на параклиса и през нея.

Мястото беше малко, подобно на къщичка за кукли. От всяка страна имаше по един прозорец, направен от леко оцветено стъкло, което блестеше на отслабващата светлина, и шест стола, по три от всяка страна на тясната пътека. А над олтара …

Дънкан зяпна от ужас. Усети горчивина да нахлува в устата му. Стомахът му се сви на топка при вида на разпятието, окачено зад олтара. То беше изрязано от голям дъбов дънер, цялото от едно парче дърво, кръстът и резбованият Исус, висящ на кръста.

Разпятието беше обърнато с главата надолу. Фигурата на Христос стоеше на главата Си, като че ли Той беше хванат по средата на салто. Върху Него беше намазана мръсотия, а върху дървото бяха изписани на латински неприлични фрази.

Все едно, прелетя през главата на Дънкан, че някой ме е ударил силно през устата. С усилие успя да задържи колената си да не се подгънат. И дори като реагираше на поругаването и светотатството, се учуди защо това се случва с него — кротък християнин, с неголямо благочестие и набожност. И все пак човек, който рискуваше главата си и главите на други за да служи на църквата.

Разпятието беше подигравка, силен удар на езическия смях, пародия на Вярата, освиркване, осмиване, гавра, но също и омраза, може би. Ако врагът не може да бъде победен, поне може да бъде подигран и осмян.

Конрад беше посочил, че независимо от езическата земя, на която е построен, на параклиса беше позволено да остане. И тези наблюдения неявно отговаряха, защо му е било позволено да стои. Това обърнато разпятие и насилието над него бяха причината. Преди години беше дошъл духовник, войнствен мъж, с намерението да натъпче християнството в езическите гърла и беше построил параклиса. А сега шегата се беше обърнала срещу него и параклиса стоеше като подигравка.

Чу ахкания зад себе си щом Конрад и Ендрю видяха разпятието и усети въздействието на ужаса.

Дънкан прошепна към тях:

— Подигравка. Жива подигравка. Но Нашият Бог може да понесе това. Той може да приеме една малка подигравка.

Параклиса беше чист и добре поддържан. Нямаше следи от опустошенията на времето. Беше метен наскоро. Беше поддържан в добро състояние.

Бавно заотстъпва през врата, Ендрю и Конрад заедно с него. На стъпалата отпред седеше сгушена Мег.

— Видя ли? — попита тя Дънкан. — Видя ли?

Поразен, той мълчаливо кимна.

— Не знаех — поде тя. — Не знаех, че отиваме на това място. Ако знаех, щях да ви кажа, да ви спра.

— Знаеше ли какво има тук?

— Бях чула за него. Това е всичко. Чух за него.

— И не го одобряваш?

— Да не го одобрявам ли? А защо да не го одобрявам? Не възразявам срещу него. И все пак не бих те оставила да го видиш. Ядох храната ти, яздих коня ти, голямото ти куче не откъсна месо от мене, не ме прониза с меча си, големият ми подаде ръка за да се изправя и ме качи на коня, дори оная кисела ябълка, отшелникът, ми даде сирене. Защо ще ви желая нещо лошо?

Дънкан се наведе и я потупа.

— Всичко е наред, бабо. Случайно попаднахме на него.

— Сега какво ще правим? — попита Ендрю.

— Ще прекараме нощта тук — отвърна Дънкан. — Изморени сме от пътуването през деня. Не сме в състояние да продължим. Нуждаем се от храна и почивка.

— Не съм в състояние да преглътна дори една хапка — обяви Ендрю. — Не и на такова място.

— Тогава какво да правим? — попита Дънкан. — Да хукнем през хълмовете, да се промъкваме през гората в тъмнината. Няма да изминем дори една миля.

Докато изричаше тези думи си мислеше, че ако не бяха Ендрю и Мег, двамата с Конрад можеха да продължат и да оставят това езическо място зад тях, да открият по-безопасно място за лагер. Или да продължат да вървят през цялата нощ, ако е необходимо, за да се отдалечат от параклиса на Исус на хълмовете. Но краката на Ендрю залитаха от наказанието, което бяха понесли, а Мег, въпреки че вероятно нямаше да възрази, беше на края на силите си. В пещерата на отшелника се безпокоеше за доброволците, които взимаше със себе си и сега имаше доказателство, че е бил прав да се безпокои.

— Ще събера дърва и ще запаля огън — обади се Конрад. — Вдясно има поток. Чух там да тече вода.

— Ще отида за вода — предложи Ендрю.

Дънкан го наблюдаваше, като знаеше колко смелост му трябва за да предложи да отиде сам в тъмнината.

Дънкан повика Даниел и Красавица, свали седлото на Даниел и разтовари вързопите от Красавица. Красавица се сгуши до Даниел и той изглеждаше много доволен от това, че тя е до него. Двамата също знаят, помисли си Дънкан, че има нещо лошо. Дребосъкът обикаляше наоколо неуморно с вдигната глава, за да хване и най-леката миризма на опасност.

Мег и Конрад приготвяха храната на огъня, който Конрад запали на малко разстояние от стъпалата, които водеха към параклиса. Светлината на пламъците се отразяваше от белотата на малката постройка.

На хълма от запад зави вълк и от север му отговори друг.

— Някои от тези, които видяхме през деня — отбеляза Конрад. — Все още са наоколо.

— Вълците бяха лоши тази година — вмъкна Ендрю.

С падането на нощта долината се изпълни с влажното, мокро чувство на страх, на опасност, която ходи на меки лапи и се движи към тях, Усещайки това, Дънкан се зачуди дали това чувство се дължи на видяното от него опозоряване на разпятието или щеше да присъства дори ако нямаше нито параклис, нито разпятие.

— Конрад и аз ще даваме двойна стража през нощта — каза Дънкан.

— Отново ме забравяте — обади се Ендрю, но с нещо в гласа му, което прозвуча на Дънкан като облекчение.

— Искаме да си починете — заяви Дънкан. — И двамата, така че утре да имаме повече време. Ще тръгнем веднага, щом можем да виждаме. Доста преди напълно да стане светло.

Застана край огъня, взирайки се в мрака. Откри, че е трудно да не вдигнеш тревога заради въображаема форма или шум. На два пъти реши, че вижда движение отвъд осветения от огъня кръг, но всеки път решаваше, че това е въображението му, изострено от страхът, който се мъчеше да скрие, но не можеше, макар да отричаше пред себе си.

От време на време се чуваше вълчи вой, не само от запад и север, но също и от изток и юг. Тази страна, каза си той, гъмжи от зверове. Засега, обаче, воят беше надалече — изглеждаше, че вълците не се приближаваха. Могат да дойдат по-късно, помисли си Дънкан, след като съберат повечко кураж и движението около огъня стихне. Въпреки че те не се страхуваха от вълци. Ако дойдеха, Даниел и Дребосъкът, щяха да си го изкарат на тях.

Ако се страхуваше от нещо, това не бяха вълците, а нещо друго. Като си припомняше, той отново видя жабешката уста, пълна със зъби, светещите очи, загатнатото лице, направено от плоскости и остри ъгли — лицето, което се беше втренчило в него над огъня предната нощ.

Мег ги повика за вечеря и те наклякаха край огъня, поглъщайки я набързо. Ендрю, въпреки уверенията, че не би могъл да погълне хапка, отдаде дължимото на храната.

Говореха малко, само отделни фрази подхвърлени от време на време, без някаква връзка. Никой не говореше за това, което откриха в параклиса. Като че ли всички бяха заети да го изтрият от умовете си.

Но случилото се не беше нещо, което лесно да се забрави. Откакто го видя, дори за миг не беше се отдалечавало много от съзнанието му. Подигравка, каза си той, и то разбира се беше подигравка, но би могло да бъде и нещо повече. Омраза, досети се той със закъснение. Но сега, след като размисли, беше очевидно, че в него има толкова омраза, колкото и подигравка.

И това беше разбираемо. Древните езически богове имаха право да мразят тази нова вяра, появила се преди по-малко от две хилядолетия. Но веднага след това се упрекна, че приема като нещо законно омразата на езическите богове, и че приема, между другото спокойно, че те са съществували и съществуват. Не беше това начина, по който трябва да мисли едни християнин. Набожният християнин би ги пратил в ада, би отрекъл дори съществуването им. Но той знаеше, че това е гледна точка, която не може да приеме. Трябваше все пак да мисли за тях като за вечно съществуващ враг и това беше особено вярно на място като Опустошените земи.

Пръстите му се спуснаха към кесията, закачена на колана му и усетиха в нея шумоленето на листите, които носеше. Там лежеше неговата вяра, помисли си той, а на мястото, където седеше, лежеше друга вяра. Може би криво разбрана вяра, може би вяра, която не трябваше да бъде приемана, а напротив — на която да се противостои с всички сили, но все пак вяра — вяра, която човек, в своето невежество, без друга вяра и копнеейки за нещо, което да го защити от невъобразимата безкрайността и жестокостта на съдбата, беше прегърнал, въпреки цялата и жестокост и ужас, като си е мислел, че всяка вяра, която си струва, трябва да бъде ужасяваща и жестока, тъй като в тези две качества се крие мощта, а мощта е нещо, от което човек се нуждае за да се защитава от заобикалящия го свят.

Тук, върху същата тази, несъмнено са се извършвали някои отвратителни и отблъскващи обреди, за които той не знаеше и беше щастлив, че не знае. Може би тук, като жертвоприношение, са умирали хора. Тук кръвта се е разливала по земята, тук са се осъществявали неприлични обичаи, тук чудовищни същества са се тъпчели със зли намерения — не само напоследък, но и много преди това, в непредположими времена, дори и преди появата на хората.

Даниел дойде към мястото, където беше седнал протегна глава за да докосне с муцуна господаря си. Дънкан погали голямата конска глава и Даниел меко изпръхтя към него.

От запад се чу вълчи вой и, като че ли, този път воят беше по-близо.

Конрад се доближи с широка крачка към тях.

— Ще трябва да поддържаме силен огън през цялата нощ — заяви той. — Вълците се страхуват от огъня.

— Няма защо да се страхуваме от вълците — отвърна Дънкан. — Не ги гони гладът. В горите има достатъчно какво да хванат и да ядат.

— Приближават се — рече Конрад. — Зърнах очите им да блестят.

— Любопитни са. Това е всичко.

Конрад приклекна до Дънкан и започна да рови с тоягата си напред-назад.

— Какво ще правим утре?

— Предполагам, че ще тръгнем да търсим пътеката на Ендрю.

— А какво ще стане ако не я открием.

— Ще я открием. Трябва да има път през тези хълмове.

— Възможно ли е магията да е затворила пътищата за нас? Да прави така, че да не ги виждаме.

— Ние избягахме от магията, Конрад.

Въпреки това, припомни си Дънкан, през деня си беше мислил, че е възможно магията да е все още с тях.

— Загубили сме се — каза Конрад. — Не знаем къде се намираме. Не мисля, че Ендрю знае.

В края на кръга, образуван от светлината на огъня, две очи проблеснаха за миг срещу Дънкан и веднага след това изчезнаха.

— Току що видях един от твоите вълци — обърна се той към Конрад. — Или поне очите му.

— Дребосъкът пази — рече Конрад — и постоянно обикаля напред-назад. Той знае, че са там, наблизо.

Вълците се придвижиха по-близо. Тъмнината в края на светлия кръг беше обрамчена със светещи очи.

Дребосъкът направи няколко крачки към тях. Конрад го извика:

— Не още Дребосък. Не още.

Дънкан се изправи на крака.

— Трябва да сме готови. — предупреди тихо Конрад. — Подготвят се да ни атакуват.

Даниел се приготви да посрещне приближаващите вълци. Тръсна глава и изцвили гневно. Дребосъкът, като се върна обратно. застана до Конрад. Козината му настръхна, а в гърлото му заклокочи ръмжене.

Един от вълците пристъпи напред. На светлината на огъня сивата му козина изглеждаше почти бяла. Беше голям и груб, с типична вълча глава. Изглеждаше, че се колебае, протегнал голямата си мършава глава, оголил зъби, с очи отразяващи пламъците.

Друг вълк излезе зад него и застана от едната му страна, с глава до рамото на първия.

Дънкан изтегли меча си. Скриптенето на изтегляния метал прозвуча сурово в тишината, паднала над откритото място. Огънят се отрази от блестящата стомана.

— Спокойно, Даниел! Спокойно, момче! — обърна се Дънкан към конят зад него.

При звукът от тътрене на крака зад него, Дънкан рискува, метна бърз поглед над рамото си и видя, че това е Ендрю. В ръка държеше, полувдигната, тоягата си. Качулката се беше смъкнала от главата му и сивата му коса изглеждаше като ореол в светлината на огъня.

От тъмнината в края на откритото пространство заговори глас, силен и чист, но с думи, които Дънкан никога преди не беше чувал — нито английски, нито латински или гръцки, нито с окончанията на галски език. Думи дрезгави и гърлени, с ръмжене в тях.

При тези думи вълците се хвърлиха напред — големият вълк, който се беше появил пръв, последван от втория вълк, който беше застанал до него и други, излизащи от всички страни, полусвити, готови за скок, избликващи от тъмнината по сигналът или заповедта на този, който беше говорил в тъмнината.

От страната на Дънкан, Даниел се надигна, удряйки с предните си копита. Дребосъкът беше стрела от развихрена омраза, която нанасяше удари между зверовете. Големият вълк се надигна и скочи без усилие, като челюстите му се насочиха към гърлото на Дънкан. Мечът проблесна и удари проточената шия, отхвърляйки го в страни от въздействието на удара.

Вторият вълк, който тичаше зад него скочи в движение и се смачка в тоягата на Конрад. Пред Конрад, Дребосъкът хвана трети за гърлото и с мощно тръсване на главата си го метна, въртящ се, във въздуха.

Към Дънкан скочи друг зъб с оголени зъби и уста отворена широко за удар. Докато Дънкан вдигаше меча си, край него се промуши копиеподобна тояга и се заби в отворената уста на звяра, влизайки дълбоко в гърлото му. Вълкът се отпусна още въз въздуха, но тласъкът на скока му го носеше напред, повличайки копието в падането си.

Кракът на Дънкан се закачи в падащата тояга и той коленичи. Друг вълк се втурна към него и той понечи да вдигне оръжието си, но, преди да успее, Даниел замахна силно с копито, като закачи животното зад изпъкналите лопатки. Вълкът се строполи с хрускане на строшени кости.

Дънкан се изправи и видя Дребосъка, вкопчен в битка с един от зверовете и друг, атакуващ, а също и яростния Конрад, който стоеше зад кучето с вдигната, готова за нападащия вълк, тояга. Непосредствено зад биещото се куче, Красавица се мъчеше отчаяно да се освободи от един от зверовете, който я беше захапал за предния крак, а други два вълка се бяха насочили към нея.

Дънкан се спусна да помогне на Красавица, но не беше направил и няколко крачки когато една фурия, размахваща две пламтящи главни, се спусна към нападателите на магарето. Едната главня хвръкна във въздуха, като се въртеше и премяташе, и двата атакуващи звяра се отклониха.

— Мег! — викна Дънкан. — За Бога, Мег, внимавай!

Но тя не му обърна внимание, и като тичаше като вятър, древното и тяло се тресеше върху люлеещите се крака, които изглежда, че трепереха с нейното люлеене. Тя грабна останалата главня и я хвърли срещу вълкът, който беше захапал Красавица за кракът. Вълкът изскимтя, завъртя се и изчезна в тъмнината.

От тъмнината отново се чу силният, чист глас, говорещ на непознатия език, и щом думите проехтяха на откритото място, всички вълци се обърнаха и избягаха.

Дънкан спря и бавно се обърна на ляво. Отвъд огъня стоеше Даниел, а близо до него Ендрю беше хванал единия крак на мъртъв вълк, за да го придържа докато отчаяно теглеше тоягата си, забита дълбоко в гърлото му.

Конрад и Мег се приближаваха към огъня, последвани от Дребосъка, а зад него идваше куцайки Красавица. Тук-там лежаха телата на вълци. Един от тях, може би този, когото Дънкан беше ударил, се опитваше отчаяно да се измъкне, като се придърпваше с предните си лапи, докато задницата му се влачеше.

Докато Дънкан отиваше към огъня, Ендрю внезапно изпищя, изостави тояга си, която дърпаше, и се отдръпна от мъртвия вълк, с ръце поставени на лицето му.

— Не! Не! — изпищя той. — Не! Не това!

Дънкан хукна към него, но внезапно спря и се втренчи, шокиран и невярващ, в мъртвия вълк.

Тялото на вълкът се променяше бавно и докато те го гледаха ужасени, то се превърна в тяло на гола жена, от гърлото на която все още стърчеше тоягата на отшелника.

Зад Дънкан, Мег изцвъртя към него с висок, скърцащ глас:

— Щях да ви кажа, но нямах тази възможност. Всичко стана твърде бързо.

Конрад пристъпи до Дънкан, хвана тоягата в ръчището си и я издърпа.

Тялото на вълкът зад жената се превърна в мъж, а зад тях двамата, нещото със счупения гръбнак, което се влачеше, внезапно застена с човешки глас — плач на болка и ужас.

— Ще се погрижа за него — рече Конрад мрачно.

— Недей — спря го Дънкан. — Засега го остави.

— Върколаци — изплю се Конрад. — Стават само за убиване.

— Има нещо, което искам да разбера — каза Дънкан. — Те бяха много. Атакуваха ни само няколко от тях. Останалите стояха назад. Ако всички бяха ни нападнали …

— Някой ги повика обратно — отбеляза Конрад.

— Не, не е това. По-точно, не само това. Има нещо друго.

— Вземи — каза Конрад, подавайки на Ендрю тоягата му.

Отшелникът се отдръпна.

— Не, не — изстена той. — Не искам да я докосвам. Убих жена с нея.

— Не беше жена. Върколак. Ето, вземи я. Дръж я здраво. Никога няма да намериш друга тояга като тази.

Той я набута в ръцете на Ендрю и отшелника я хвана. Удари с нея по земята.

— Винаги ще помня — заяви той.

— Добър спомен — съгласи се Конрад. — Силен удар за нашия Бог.

Дънкан отиде до края на осветеното място, застана над стенещия човек с пречупен гръбнак, а след това бавно коленичи до него. Мъжът беше стар. Ръцете и краката му бяха тънки като сламки, а колената и лактите стърчаха като възли. Ребрата му личаха през кожата. Снежно-бялата му коса се спускаше до шията му и се навиваше, а на челото се беше сплъстила от пот. Човекът погледна към Дънкан със страх и омраза в блестящите си очи.

— Кажи ми — запита го Дънкан — кой говореше, там, в мрака?

Устните на мъжа се изтеглиха назад, разкривайки пожълтелите му зъби. Той изръмжа и се изплю.

Дънкан посегна да го сграбчи за рамото, но той се отдръпна. Отвори уста и изпищя, с глава отметната назад, а жилите на шията му се изпънаха като въжета. Бяла пяна се събра в ъгълчетата на устата му и той изпищя, изстена, а нотките му слабо дращеха земята в усилие да го издърпат. Мъжът се гърчеше в агония.

Нечия ръка се протегна, сграбчи Дънкан за рамото и го издърпа на крака.

— Остави на мене — каза Конрад.

Тоягата му се стовари и се чу гадния звук на счупен череп. Човекът се сгърчи и застина.

Дънкан се обърна гневно към Конрад.

— Не трябваше да правиш това. Казах ти да не го правиш.

— Когато убиваш змии — отвърна Конрад — просто ги убиваш. Не ги галиш.

— Но аз го бях попитал.

— Попитахте го и не получихте отговор.

— Но можеше да отговори.

Конрад поклати глава.

— Не и този. Прекалено го беше страх от вас.

И това е вярно, помисли си Дънкан. Върколакът не беше на себе си от страх. Той пищеше и драскаше с нокти за да се измъкне. Гърчеше се в агония.

Конрад докосна ръката му.

— Да се върнем при огъня. Трябва да видя как е Красавица.

— Накуцва. Това е всичко. Мег я спаси.

— Да, видях — съгласи се Конрад.

— Как е Дребосъка?

— Ухото му е разцепено. Има следи от зъби тук-там. Ще се оправи. Малко ще го поболи.

Когато се върнаха при огъня, Ендрю беше добавил нови дърва и пламъците скачаха високо. Ендрю и Мег стояха един до друг. Конрад се отправи да види как е Красавица.

— Това, което направи беше много смело — обърна се към Мег Дънкан. — Да изтичаш да помогнеш на Красавица.

— Имах огън. Върколаците се страхуват от огън — тръсна глава Мег. — Предполагам, че се чудите защо ви помогнах. Е, добре, ще ви кажа. Малко магия и някои леки чародейства, с това се занимавах. Навремето съм направили много такива. Няма нищо погрешно в това. Често помага. Но ви казах, че в мене няма истинско зло и точно това имах предвид. Върколаците са зло и аз не мога да ги търпя. Подло, явно, порочно зло. Никой не е призван да бъде такова зло.

— Те бяха цяла глутница — отбеляза Дънкан. — Бяха много. Не знаех, че върколаците се движат на глутници, въпреки че е възможно да го правят. Спомена за тези, които следват лагера на Опустошителите. Възможно ли е това да е причината за толкова голяма глутница?

— Трябва да е това. Сигурно са се струпали от цяла Британия.

— Чу ли гласа?

Тя обгърна раменете си с ръце, като се стискаше здраво и трепереше.

— Знаеш ли думите? Разпозна ли езика?

— Думите — не — отвърна тя, — но езикът — да. Единични думи тук-там. Това е много древен език.

— Колко древен?

— Не мога да ви кажа, сър. Не се измерва в години или векове. Губи се дълбоко в миналото. На този език се е говорило преди да проговорят хората, може би преди да е имало такова нещо като хора.

— Първичен — заговори Дънкан. — Думите на първичното зло.

— Не знам.

Беше на върха на езика му да я попита как е разпознала думите, но се сдържа. Нямаше нужда да я измъчва повече. Беше уверен, че е честна в отговорите си и това беше напълно достатъчно.

Конрад се върна.

— Красавица е добре — обяви той. — Малко я боли кракът. Излязохме късметлии.

Поляната беше спокойна. Изгърбените тела на мъртвите върколаци лежаха в края на заобикалящата ги тъмнина.

— Може би — предложи Ендрю — трябва да ги погребем.

— Върколаците не се погребват — обади се Конрад. — Може би трябва да им забием кол в сърцата. Освен това нямаме лопата.

— Няма да правим нищо — рече Дънкан. — Ще ги оставим така, както са.

Параклиса стоеше бял на трепкащата светлина на огъня. Дънкан погледна към отворената врата. Светлината не достигаше достатъчно навътре за да се види обърнатото разпятие и той се радваше, че е така.

— Няма да мога да мигна тази нощ — каза Ендрю.

— По-добре опитай да поспиш — рече грубо Конрад. — Дойде ли утринната светлина, пред нас ще бъде дълъг, тежък ден. Мислиш ли, че можеш да откриеш пътеката.

Ендрю смутено поклати глава.

— Не съм сигурен. Всичко е преобърнато наоколо. Нищо не изглежда така, както трябва.

Протяжен писък проряза нощта и изглежда, че писъкът се носеше точно над главите им, като че ли пищящият висеше в мрака над тях.

— Боже мой — изскимтя Ендрю. — Не искам повече. Стига ми за тази нощ.

Писъкът се чу отново, с стенания и хленчения в него. Беше звук, който стягаше сърцето и смразяваше кръвта.

От осветената зона им заговори спокоен глас:

— Нямате причина да се страхувате — поясни гласът. — Това е само Нан, баншито.

Дънкан се завъртя за да види кой говори. В първия момент не го позна. Дребен човек, с увиснала шапка, вретеноподобни крака, несъразмерни уши.

— Снупи — рече той. — Какво правиш тук?

— Търся ви — отвърна той. — От часове ви търсим. Дори и Духът ни каза, че е изгубил дирите ви.

Духът долетя при тях, а до него друга фигура, която контрастираше на белотата на Духа.

— Чиста случайност беше — заговори Духът, — че попаднах на тях.

— Беше повече от случайност — рече Снупи, — но вие не бихте ни разбрали. Нямаме време за обяснения.

Духът се спусна по-ниско, докато бялата му дреха докосна земята. Нан, баншито, се отпусна, настанявайки се на земята срещу огъня. Тя беше отблъскваща. Хлътналите и очи блестяха иззад рошавите вежди. Гъста черна коса се спускаше почти до кръста и. Лицето и беше слабо и сурово.

— Честно — рече тя, — добре сте се скрили. Много време ни отне да ви открием.

— Мадам — отговори Дънкан, — не сме искали съзнателно да се крием. Просто стигнахме дотук и спряхме за нощувка.

— И сте си избрали хубаво място — каза Снупи, като идваше към тях. — Знаете, че не можете да останете тук.

— Възнамеряваме да останем — възрази Конрад. — Отблъснахме глутница върколаци. Можем да се справим с каквото и да е.

— Търсихме те, таласъме — намеси се Ендрю. — Защо не беше в църквата, където ни каза, че ще бъдеш.

— Съобщавах, че се нуждаете от помощ. А при това ваше пипкане ще се нуждаете от всичката помощ, която можем да ви осигурим.

— Малко помощ си намерил — рече Ендрю хапливо. — Една скапана стара банши.

— Ще ти кажа, простако — отвърна Нан, баншито, — че мога да ти дам асо и пики и да те победя без никакви проблеми.

— По-късно ще дойдат и други — поясни кротко Снупи. — Те ще бъдат там, където ще се нуждаете най-много от тях. А освен това разбирате, че не можете да останете тук повече. Без значение какво казвате във вашата надменност и невежество, трябва да отидем някъде другаде.

— Знаем — обади се Дънкан, — че това е езическо светилище.

— Повече от това — продължи Снупи. — Много повече от това. Това е място, което е било свещено за Злото дори преди да е имало езичници, които да обожават Злото. Тук, в самото начало са се сбирали създания, които биха накарали дребните ви душици да се сгърчат, само ако хвърлите и най-бегъл поглед към тях. Вие осквернявате земята. Вие опетнявате мястото. Няма да ви позволят да стоите тук. Върколаците са първите. Ще има и други, които не можете да победите толкова лесно, колкото върколаците.

— Но тук, в този параклис …

— Те изтърпяха построяването на параклиса. Наблюдаваха строежа, осъществен от надменни и неразбиращи хора, от глупави духовници, които би трябвало да разбират много по-добре. Спотайваха се в сенките, наблюдаваха какво става и изчакваха благоприятен момент, и когато този момент настъпи …

— Не можеш да ни изплашиш — прекъсна го Конрад.

— Може би трябва да сме изплашени — вмъкна Дънкан. — Може би ако бяхме разумни щяхме да сме изплашени.

— Точно така — съгласи се Мег. — Трябва да сте изплашени.

— Но ти дойде с нас. Не протестира когато ние …

— Къде другаде да отиде една стара и слаба вещица?

— Можеше да отлетиш на метлата си — обади се Конрад.

— Никога не съм имала метла. Нито пък която и да е вещица. Това е само една от многото глупави истории …

— Не можем да продължим преди да си починем малко — отбеляза Дънкан. — Конрад и аз можем да продължим, но вещицата е слаба, а Ендрю вървя през целия ден. Изтощен е.

— Имах достатъчно сила за да убия един върколак — посочи отшелникът.

— Говориш сериозно, нали? — каза към Снупи Конрад. — Не ни поднасяш.

— Напълно е сериозен — обади се Нан, баншито.

— Можем да качим Ендрю на Даниел — отбеляза Конрад. — Ще оставим Красавица да носи Мег. Тя не е по-тежка от перце. Вързопите можем да носим ние. Красавица, дори с болен крак, ще може да носи Мег.

— В такъв случай — рече Снупи — да се заемем с това.

— Призовавам ви — заговори Духът. — Моля ви, направете го. Ако останете тук, на сутринта ще се присъедините към мене. И може да нямате добрия шанс да станете духове.