Братството на талисмана

18

Направиха бивак на брега, на известно разстояние от купчината мъртви. Нощта се спускаше и откъм блатото се чуха далечните ридания. Вятърът раздухваше огъня, който хвърляше трепкаща светлина, достигаща до високите канари и до края на неподвижното блато.

Блатото е ужасяващо място, каза си Дънкан, като седеше край огъня, ужасяващо в своята разпростряла се гладкост, в своята самота, водна пустош, която достигаше докъдето ти виждат очите — нито езеро, нито тресавище, а едно място на множество малки вирове и мудни потоци, разделени от гъсто растяща блатна трева и тръстики, изпъстрено тук-там от малки върбови горички и други водолюбиви храсти и дървета. Попаднал в средата му, човек трудно би намерил безопасен път навън.

Конрад, който седеше срещу Дънкан от другата страна на огъня, се обади:

— Лесно се измъкнахме, милорд. Не само си спасихме главите, но и си върнахме това, което ни принадлежи — вашия меч, амулета и останалото заграбено.

— Жалко за стария Седрик — рече Дънкан.

— Трябваше да останем да го погребем — заяви Ендрю. — Той заслужава поне това.

— Няма да му направим голяма услуга — възрази му Конрад. — Независимо от това колко дълбоко ще изкопаем гроба, вълците ще го изровят за един-два дни.

— Става късно — каза Дънкан. — Имаме само няколко часа преди да стане тъмно. Искам да се отдалечим колкото се може повече преди залез слънце.

Духът доплува при тях. Носеше се във въздуха между тях и блатото.

— Е, най-накрая — заговори с отвращение Ендрю. — Къде беше досега? Попаднахме в беда …

— Аз знам, че бяхте в беда — прекъсна го духът. — Върнах се онази нощ и съзрях бедата ви. Не се показах защото знам, че, поради моята нематериалност, нищо направено от мене не би ви помогнало. Така че незабавно се отправих да търся Снупи или, може би, някой друг като него, като се надявах да ги призова

да ви окажат каквато могат помощ. Но не успях да ги открия …

— Този Снупи — възкликна Ендрю. — Нищо не струва, а освен това е безотговорен, както и ти. Ще ви кажа, че не трябва да му се вярва. Нищо хубаво няма да ни докара.

— През онази нощ ни помогна — обади се Дънкан. — При Христос на хълмовете. Предупреди ни да се махнем от там. Показа ни пътя.

— Е, добре — отстъпи отшелникът, — от време на време може би е от някаква полза. Когато има желание. Но не може да се разчита на него. Склонността му към пакости е дълбоко вкоренена в него.

— Щастлив съм да докладвам — намеси се Духът, — че понастоящем няма никаква опасност. Каквито и плешиви да има, те са далеч отвъд хълмовете, от другата им страна.

— Плешивите са били тук тази сутрин — каза Конрад. — Убили са Разбойника.

— Това го знам — отвърна Духът. — Обаче не са се бавили. Сега са далече.

— Може би Разбойникът и хората му са се крили в прохода — предположи Дънкан. — Поради това никой не ги е видял. Сигурен ли сте, че плешивите не се крият в прохода.

— Сигурен съм — отговори Духът. — Току що идвам оттам. Хрумна ми същата мисъл. Идвам направо оттам. Пропътувах цялата му дължина — той потрепера. — Ужасяващо място.

— Отвъд него трябва да има замък — каза Дънкан. — Така каза Снупи.

— Било е замък някога. Сега е развалина, нищо повече. Камъните са нападали. Не е по-различно от могила. Върху него растат дървета и целият е покрит с мъх.

Мег си мърмореше нещо, приведена на мястото където седеше край огъня, далеч от останалите. Беше взела няколко камъчета и като че ли играеше някаква игра с тях.

— Хвърляш руни — рече Ендрю с отвращение в гласа си. — Какво ти казват? Какво видя за нас?

— Беда — отвърна вещицата. — Нова беда. Голяма беда.

Дънкан се обади:

— Ние бяхме вече в беда, стара бабо. Получихме своя дял от беди.

— Никой не е получил своята част — каза Мег. — Не са разделени равно. Някои познаха и мъка и беда, а други — нищо.

— Можеш ли да ни кажеш какъв вид има тази беда? — попита Конрад. — Така ще бъдем подготвени когато ни сполети.

— Руните не казват толкова много — Само, че на пътя пред нас лежи голяма опасност.

— Мамиш ни — намеси се Ендрю. — Всичко това е измислица. Това, което имаш не са руни. Това не са нищо повече от камъчета. Руните са камъни, които има някакви магически знаци по тях.

— Не е любезно да говориш така — прекъсна го Дънкан. — Трябва да приемем, че жената си разбира от работата.

— Добре казано — каза Мег, — за което ви благодаря, сър. Когато човек си разбира от работата може да вземе всеки камък и той ще му послужи за целта. Тайната не е в камъните, а в знанията на хвърлящия.

— Има нещо, което можеш да ми кажеш — рече Дънкан. — Мисля, че може би знаеш. Какво е това ридаене, което се чува откъм блатото? В него звучи печал.

— Това е печал — отвърна Мег. — Тъгуване за света. За целия живот на Земята. За хората и всичко, което съществува сега или е съществувало преди изобщо да има хора.

— Говориш светотатства — обади се Ендрю. — Чувал съм някъде това и преди, не твърде отдавна и тогава не говорих за него. Но сега ще говоря. Библията казва, че не е имало живот преди човека, че всичко живо е сътворено в един и същ ден. В Битието е написано, че …

Дънкан го прекъсна.

— По-кротко, приятелю. Има някои големи доктори, изучаващи скалите, които мислят другояче. Те са открили отпечатани върху камъните …

— Аз също чух за това — продължи Ендрю. — Нямам им никаква вяра. Всичко това са измислици.

— Всекиму своята вяра — каза Дънкан. — Няма да я аргументираме.

След това се обърна към Мег.

— Печал, казваш. От кога или откъде идва тази печал?

— Не знам — отвърна Мег. — Това е скрито за мене. Това, което знам е, че на много места по света се чуват тези звуци на печал. Пусти места, самотни и изоставени. Оплакване на света.

Дънкан седна и се заслуша в оплакването на света. Като че ли идваше от някакво далечно място, не задължително в блатото, макар и да идваше над него — може би, помисли си той, от някое тайно място, където нещастията и разочарованията на света се събират в един общ фокус. Оплакване за всички събития, които са могли да бъдат, но не са се осъществили — за кръстоносния поход, който никога не получил подходящ старт, като оставил Йерусалим в ръцете на неверниците; за иберийските кораби, които никого не прекосили океана до тези пристанища или непознати земи, които все още ги очакват; за Европа, която все още лежи в застоя, като оре изтощените земи със същите рала, които са били използвани преди столетия, а селяните, в по-голямата си част, все още живеят в мрачни и отвратителни коптори ; за петната от неверие, които все още стоят, някои от тях почти в сянката на величествените църкви, издигнати с потта и молитвите на християните за прослава на Бога.

Една зла сила, беше казал Негова светлост, която се угоява и дебелее от нещастието на човечеството, която се придвижва по стратегически кризисни точки за да гарантира продължаването на нещастието. Това Зло в миналото беше удряло на много места, в стратегически точки и сега беше ударило Британия. Какви фактори бяха направили Британия стратегическо място за удар? Британия, през цялата си история, е била тихо място, едно затънтено кътче на света, където може да е имало местни караници и дрънкане на оръжие, но никога не е била район, който да е предизвиквал голямо внимание.

— Добри ми господине — каза Духът, като се придвижи до него. — Вярвам, че не съм направил нещо лошо. Бях ви верен при разузнаванията си. Винаги съм ви казвал истината.

— Бяхте лоялен — допълни го Дънкан, — макар и да не разбирам вашата лоялност. Няма причина на света, поради която да сте лоялен към мене.

— Казахте ми веднъж, обаче, че не бихте ме поканили да дойда с вас, въпреки че не виждате начин, по който можете да ме спрете да го направя. Знам, че това не беше забележка, която е трябвало да бъде нелюбезна, но от тогава тя гризе сърцето ми.

— И какво смятате, че трябва да кажа? — попита Дънкан. — Че ако имам друга възможност, трябва да ви поканя? Не знам дали ще кажа това или нещо друго. Радвам се, че избрахте да дойдете с нас.

— Наистина ли мислите така, сър?

— Най-искрено смятам така, Дух.

— Тогава — заяви Духът, — аз ще продължа с леко сърце. Кога предполагате, че ще стигнем в Оксънфорд. Горя от нетърпение да открия някой уважаван доктор там и да дискутирам с него моя случай.

— Със скоростта, с която се придвижваме досега, може никога да не стигнем там.

— Не е възможно наистина да мислите така, сър.

— Предполагам, че не мога. Все някой ден ще стигнем в Оксънфорд.

Но още докато го казваше, се чудеше дали наистина е така. Досега бяха изминали твърде малко мили и ако се забавят много епископ Уайз може да е мъртъв много преди да успеят да сложат ръкописа в ръцете му. И ако не заварят добрия епископ там, тогава тяхното пътуване в най-добрия случай щеше да бъде една глупава мисия.

Щеше да помогне, помисли си той, ако знаеха разположението на Ордата на Опустошителите. Трябваше да са някъде в Северна Британия, може би събрани за тази странна процедура, която ще им донесе подмладяване. Определено сега беше времето да започне процедурата, помисли си той, понеже със сигурност бяха прочистили напълно тази област на опустошение, която беше предназначена да ги защитава от всякаква намеса. Възможно бе, каза си той, Опустошителите да бяха поставили тези барикади по пътя му по простата причина, че неумишлено се е насочил право към тяхното сборище и чрез това създавайки тази възможност за намеса, от която се пазеха. Ако знаеха къде се намират, той и групата му можеха да ги заобиколят отдалече и беше възможно Опустошители да ги оставят на мира.

Замисли се за маршрута, по който пътуваха досега, като се надяваше да открие някаква нишка, която да му бъде полезна при планирането на по-нататъшното придвижване. Но при това припомняне се сети за Даян и нейния грифон. Опита се да я приеме, колкото е възможно по-твърдо, само като една случка по пътя, но умът му се колебаеше и се връщаше към спомена за нея. Опита се да си я представи, да възстанови спомена, който беше задържал за нея, но откри, че е неспособен да го направи. Всичко, което беше останало в ума му беше, че носеше бойна брадва и яздеше грифон. Какъв цвят беше косата и? Удивен установи, че не знае. Какъв цвят бяха очите и? Отново не можеше да каже. Формата на лицето и, откри той, също напълно му убягваше. Като се замисли, разбра, че беше гледал за нея, беше я търсил всеки ден, откакто я срещна за пръв път, което беше само преди няколко дни, но изглеждаше, по някаква причина, много по-отдавна, отколкото беше всъщност.

Защо, учуди се той, беше толкова завладян от нея, без всъщност да знае в умът си, че е обхванат от такава мания, но все още мислещ за нея, през свободните минути, всеки ден откакто я видя.

— Милорд — каза Конрад — пада мъгла. Ще трябва да внимателно да наблюдаваме през нощта.

Казаното от Конрад беше вярно. През последните няколко минути високо във въздуха над блатото се беше надигнала мъгла и сега пълзеше към тях. Откъм блатото долиташе, заглушен от надигащата се, сгъстяваща се мъгла, ридаещият звук — оплакването на света.