Братството на талисмана

25

Снупи коленичи на земята до огъня и разчисти с ръка боклуците пред себе си.

— Гледайте внимателно — каза той. — Ще ви начертая карта за да ви покажа ситуацията.

Дънкан, който стоеше настрана, се приведе за да гледа гладкото място върху земята, като си спомняше как таласъмът беше начертал карта първия път когато го срещнаха в църквата.

Снупи взе една пръчка и направи една дупка в земята.

— Тук сме ние — започна той. Прекара неравна линия през северния край на картата. — Тук са хълмовете — добави той. В южната част прекара змиеобразна линия. — Това е реката — На запад направи извиваща линия, която се спускаше на юг, след което завиваше на запад и се затваряше на север.

— Блатото — обади се Конрад.

Снупи кимна с глава.

— Блатото.

Прекара пръчката покрай линията, която представляваше хълмовете, изкриви я на изток, направи остър завой и продължи на юг от извиващата линия, представляваща реката.

— Ордата е разположена покрай тази линия — продължи той. — Обгради ли са ни от север, от изток и от юг. Предимно плешиви, примесени с някои други членове на Ордата. Опрели са ни в блатото.

— Има ли някакви шансове да пробием? — попита Конрад.

Снупи повдигна рамене.

— Не сме опитвали. Можем да го направим винаги когато поискаме. Можем да се промъкнем — няколко тук, няколко там. Дори няма да опитат да ни спрат. Ние не сме тези, които искат те. Те искат вас. Изгубили са ви тук, но знаят, че не можете да се измъкнете от този джоб. Може би мислят, че се криете в могилата. Ако е така, те сигурно са си казали, че ще настане време, когато трябва да се измъкнете. Те знаят, че все някога ще се покажете и тогава ще ви хванат. Освен това вие не можете да се промъкнете така, както можем ние.

— Имате предвид — вмъкна Дънкан, — че те само са седели там, а вие само сте седели тук?

— Не напълно — отвърна Снупи. — Имам предвид, че ние не само сме седели. Направихме дузини магии, поставени тук-там, глупави малки клопки, които не ще ги задържат наистина, но могат да ги затруднят и объркат, да забавят всеки напредък, който биха могли да направят. Някои от клопките са направени лошо. Те знаят, че се намират там, но не искат да се занимават с тях, докато не им се наложи. Ако започнат да се придвижват където и да е по тяхната линия, ще разберем.

— Излагате се на опасност заради нас — каза Дънкан. — Не сме искали да го правите. Помогнете ни, разбира се. Радваме се на помощта, която ни давате. Но никога не сме го очаквали.

— Както ви казах — заяви Снупи, — можем да отстъпим във всеки момент. Над нас няма надвиснала опасност. Вие сте тези, които са в опасност.

— Колко от вашият народ са тук?

— Няколкостотин. Може би хиляда.

— Не съм мечтал, че можете да съберете толкова много. Казахте ни, че Малкия народ не обичат много хората.

— Аз също ви казах, ако помните, че още по-малко обичаме Ордата. Щом веднъж се разбра, че малка група хора се разхожда под носа на Ордата, новините се втурнаха на всички страни като мълния. Ден след ден нашите прииждаха, единично или на малки групи. Няма да се опитвам да ви измамя. Моят народ няма да се бие до смърт за вас. Всъщност те нямат смелост да се бият. Никога не са били войнствен народ. Но правят каквото могат.

— За което — добави Дънкан — имат нашата признателност.

— Ако бяхте обърнали внимание на това, което ви казвам — каза Снупи сприхаво, — щяхте да сте си тръгнали. Специално ви казах да стоите надалече от могилата на замъка. Не го доближавайте, ви казах. От това, което ми разказахте, само благодарение на невероятния човешки късмет сте успели да се освободите — той поклати глава. — Не разбирам тази човешка способност за късмет. Нашият народ никога няма такъв късмет.

— Имахме малко възможности — посочи Конрад. — Ако не бяхме подирили убежище в замъка, щяхме да бъдем избити.

— Ако бяхте прекосили реката …

— Нямаше такава възможност — намеси се Дънкан. — Ордата щеше да ни преследва. Те се престрояваха докато ние бягахме.

— От това, което открихме на бойното поле — каза Снупи, — личи ще сте им нанесли доста вреди.

— Само за известно време — поясни Конрад. — Нямаше да можем да издържим. Дори при това положение ни спасиха Даян и Дивият ловец. Неочакваната сила на тяхната атака …

Снупи кимна утвърдително.

— Да, знам. Знам.

— Този път — обеща Дънкан — ще ви обръщаме по-голямо внимание. Ще следваме съветите ви. Какво предлагате?

Таласъмът се отпусна назад и седна на петите си.

— Нищо — рече той. — Нямам предложения.

— Имате предвид съвсем нищо? Изобщо никакъв план?

— Премислих го много добре — отговори Снупи. — А също и останалите от нас. Имахме съвет. Говорихме дълго, мислихме изключително сериозно. Нямаме никакво предложение. Страхуваме се, че сами сте се погубили.

Дънкан обърна глава към Конрад.

— Ще намерим път, милорд — успокои го Конрад.

— Да, разбира се — рече Дънкан, като се чудеше, докато го казваше, дали това не е някаква ужасна шега, която Малкият народ му погаждаше. Шега или просто жестоката истина?

— Междувременно — обяви Снупи — направихме каквото можахме за вас. Намерихме одеяло за лейди Даян за да се защити от студа, понеже тази лекомислена дреха, която носи, не я предпазва от каквото и да е. Без одеяло щеше да замръзне преди нощта да е отминала.

Дънкан се изправи от положението, което беше заел, за да изучи картата на Снупи. Огънят гореше силно. Даниел и Красавица стояха общително един до друг с наведени глави, от другата страна на огъня. Полузаспал, Дребосъкът лежеше навит на кълбо, недалеч от Конрад. Около огъня седяха и се свиваха доста от Малкия народ — таласъми, джуджета, елфи, призраци и феи, но единствената, която Дънкан разпозна, беше Нан, баншито. Тя седеше свита край огъня, а крилата и бяха добре обвити около нея. Очите и, толкова черни, че приличаха на полирани скъпоценни камъни, блестящи на светлината на огъня, се взираха изпод разрошената, катраненочерна коса.

Опита се да разбере нещо по лицата им, но не можа да се справи. Ако там имаше приятелско чувство, не успя да го види. Нито пък видя омраза. Просто седяха там, гледаха и чакаха. Повече от сигурно беше, каза си той, че наблюдаваха какво ще направят хората.

— Тези линии, които ни обграждат — обади се Конрад — сигурно не са направени от цялата Орда.

— Не са — съгласи се Снупи. — Главната част на Ордата е отвъд блатото и се придвижва на север.

— За да ни затвори пътя от запад.

— Може би не. Духът ги наблюдава.

— Духът работи с вас? Къде е той сега?

Снупи махна с ръка.

— Наблюдава някъде там. Той и Нан бяха нашите очи. Те ни държат в течение. Надявах се, че ще има други банши. Биха били полезни. Но Нан е единствената, която дойде. Не можете да разчитате на тях. Те са опасна компания.

— Казахте, че главната Орда може би не ни препречва пътя на Запад. Как да разбирам това?

— Духът мисли, че утре сутринта те ще се придвижат още на север, като оставят западния бряг, право срещу нас, свободен. Но защо се интересувате толкова? Не можете да се надявате да прекосите блатото. Никой, който е на себе си, не би опитал да прекоси блатото. Състои се от кал, вода и подвижни пясъци. Има места, където няма дъно и не бихте могли да познаете къде са тези дупки, докато не дойдете над тях. Възможно е едната стъпка да е устойчива, но следващата ще е тиня, която ще ви сграбчи и задържи. Който е стъпил в блатото няма шансове да излезе жив.

— Ще видим — рече заканително Конрад. — Ако това е единствената ни надежда, ще я опитаме.

— Ако Хубърт беше тук — намеси се Дънкан — Даян можеше да отиде и да патрулира с Духът и Нан. Това щеше да ни даде още един чифт очи.

— Хубърт ли?

— Грифонът на Даян. Не можахме да го намерим след като замъкът падна.

— Утре ще го потърсим — заяви Снупи.

— Страхувам се — каза Даян, — че няма да бъде намерен.

— Въпреки това ще го потърсим — обеща Снупи. — Ще се опитаме също да намерим и всичко изгубено от вас.

— Изгубихме всичко — рече Конрад. — Одеяла, кухненски съдове, храна.

— Храната няма да бъде проблем — каза таласъмът. — Някои от нашите сега работят върху няколко еленови кожи за милейди. Дрехите, които носи са безполезни при този начин на живот.

— Много любезно от ваша страна — заяви Даян. — Искам да ви помоля за още нещо. Оръжие.

— Оръжие ли?

— Изгубих бойната си брадва.

— Не знам дали ще се намери бойна брадва — рече Снупи, — но нещо друго — може би острие, например.

— Меч ли?

— Да, меч. Мисля, че се сещам откъде бих могъл да взема един.

— Ще бъде много мило.

Снупи измърмори:

— Не знам каква е ползата от всичко това. Вие сте хванати в капан. Доколкото разбирам, няма начин да се измъкнете. Когато Ордата реши да се придвижи, ще ви смачка като чепка грозде.

Дънкан хвърли поглед около лагерния огън. Всички от Малкия народ кимаха глави в знак на съгласие със Снупи.

— Никога през живота си не съм виждал толкова страхливци наведнъж — заяви Конрад презрително. — По дяволите, готови сте да се предадете дори без да сте опитали. Защо не се махнете? Ще се справим и без вас.

Обърна се и се отдалечи в тъмнината.

— Трябва да извините приятеля ми — заяви Дънкан към тези, които се свиваха около огъня. — Не е склонен доброволно да приеме поражението.

Отвъд огъня, между дърветата се мярна плаха фигура, която застана за момент, след което се втурна обратно. Дънкан побърза в същата посока и спря на края на горичката, от която беше изскочила фигурата.

— Ендрю, къде си? — повика меко той. — Какво става с тебе?

— Какво искате от мене? — запита Ендрю със слаб глас.

— Искам да поговоря с тебе. Държиш се като разглезено дете. Трябва да си изясним всичко, докрай.

Дънкан навлезе няколко стъпки в горичката. Ендрю излезе иззад едно дърво. Дънкан го доближи и спря срещу него.

— Кажи — рече той — какво те мъчи?

— Знаете какво ме мъчи.

— Да, мисля, че знам. Нека да поговорим за това.

Светлината на огъня не достигаше мястото, където стояха и всичко, което Дънкан можеше да види от отшелника беше бялото петно на лицето му, но на слабата светлина не можеше да се разбере изражението му.

— Помните ли нощта, когато говорихме в килията ми — попита Ендрю. — Казах ви колко сериозно се опитвах да бъда отшелник. Как се опитвах да прочета житията на първите отци на църквата. Как часове наред стоях и се взирах в пламъка на свещта и как нищо от това не изглеждаше полезно. Мисля, че ви казах, че съм провал като отшелник, че предишната ми надежда да стана поне малко свят човек се е провалила. Вероятно съм ви казал, че не съм подходящ материал за отшелник, че не съм създаден да бъда отшелник. Сигурен съм, че ви казах това и дори доста повече. Защото бях огорчен, а и продължих да бъда още известно време. Не е лесно за човек да прекара по-голямата част от живота си в упражняване на професията си и накрая да разбере, че се е провалил, че всичкото му време и усилия са отишли напразно, че всичките му надежди и мечти са разпилени от вятъра.

— Да, спомням си — потвърди Дънкан. — Но мисля, че като ми го разказвате сега, го поукрасявате малко. Мисля, че като сте се почувствали провален като отшелник, след това скочихте при най-малката възможност да станете войник на Бога. И ако наистина сте такъв, при все че не съм твърде сигурен дали това е подходящата дефиниция, вие се справяте доста добре. Нямата причина да сте тук и да се цупите в къпините.

— Но вие не ме разбирате.

— Моля, просветлете ме — каза сухо Дънкан.

— Не виждате ли, че гледането в свещите бе възнаградено на края? Гледането на свещите и, може би, някои други неща, които съм правил. Може би фактът, че с желание поех пътя като войник на Бога. Не съм сигурен дали съм свят човек — няма да прибързвам да твърдя, че съм. Може би е светотатство дори да намеквам, че съм. Но имам сили каквито не съм имал преди, сили, за които дори не съм подозирал. Моята тояга …

— Значи това било — прекъсна го Дънкан. — Твоята тояга счупи веригата на демона. Счупи я след като силен удар с меча ми не постигна нищо, освен дъжд от искри.

— Трябва да се съгласите — продължи Ендрю, — че тоягата, сама по себе си, не би могла да направи нещо на веригата. Знаете, че отговорът е, че или самата тояга внезапно е придобила вълшебна сила, или човекът, който борави с нея …

— Да, съгласен съм — потвърди Дънкан. — Със сигурност трябва да имате някакви свети сили за да може тоягата да извърши такова нещо. Но, за Бога, човече, ти трябва да се радваш, че ги имаш.

— Но нима не виждате какво стана? — изрида Ендрю. — Наистина ли не виждате моето затруднение?

— Страхувам се, че ми убягва.

— Първата изява на моята мощ се прояви в освобождаването на един демон. Не можете ли да разберете, че това ме разкъсва отвътре? Че аз, един свят човек, ако съм такъв изобщо, употребих за първи път тази сила, забележете, за да освободя един смъртен враг на Светата майка църква?

— Нищо не знам за това — отвърна Дънкан. — Дявол не изглежда да е лош. Той е демон, разбира се, но един несполучил демон, неспособен дори да извърши и най-простите задачи като чирак-дявол. Поради това е избягал от Ада. И за да демонстрира колко малко е изгубил, какъв лош демон е бил, Сатаната и неговите любимци не са помръднали ръка за да го върната обратно към задачите му в Ада.

— Опитвате се да придадете добър вид на случката, милорд — каза Ендрю, — и аз ви благодаря за вниманието. Вие сте необикновено мил човек. Но си остава факта, че срещу името ми е сложена черна точка.

— Няма никакви черни точки — раздразнено заяви Дънкан. — Това е най-глупавата идея, която съм чувал някога. Няма никой, който да седи някъде и да слага черни точки срещу вас или срещу когото и да е.

— Срещу моята душа — настоя Ендрю — има такава точка. Може никой друг да не знае, но аз знам. Няма начин, по който бих могъл да я изтрия. Няма гума, която да може да я заличи. Аз ще я нося до смъртта си, а може би и след нея.

— Кажи ми нещо — каза Дънкан. — То ме озадачава. Защо, като видя, че мечът не успя да се справи, реши да опиташ с тоягата? Имаше ли някакво предчувствие, някакво вътрешно просветление …

— Не, нямах — отговори Ендрю. — Просто бях увлечен, това е. Исках, по какъвто и да е начин, да се включа в действие. Вие и Конрад правехте каквото можете и аз почувствах, макар и да не го осъзнавах тогава, че също трябва да направя каквото мога.

— Имаш предвид, че като нанесе този мощен удар с тояга си, си се опитвал да помогнеш на демона.

— Не знам — рече Ендрю. — Никога не съм го обмислял по този начин. Но предполагам, че съм се опитвал да му помогна. И, като осъзнавам това, душата ми страда още повече. Защо съм помогнал на един демон? Защо е трябвало да помръдна пръста си за него?

Дънкан протегна ръка и хвана мършавото рамо на отшелника, като го стисна силно.

— Ти си добър човек, Ендрю. По-добър отколкото предполагаш.

— Тоест как? — запита Ендрю. — По какъв начин помощта ми за един демон ме прави добър човек? Мислех си, че ме прави по-лош. В това е цялата беда. Оказах помощ на един любимец на Ада, който все още мирише на сяра.

— Но който — възрази Дънкан — е изоставил Ада. Който му е обърнал гръб, като се е отрекъл от него. Може би по погрешни причини, но все пак се е отрекъл. Както го отричаме ти и аз. Той е на наша страна. Не разбираш ли това? Сега е заедно с нас. Все още с белега на злото върху себе си, но на наша страна.

— Не знам — рече Ендрю със съмнение. — Трябва да си помисля. Трябва да го разгледам внимателно.

— Върни се при огъня с мене — предложи Дънкан. — Седни край огъня и се разположи удобно, докато го обмисляш. Стопли малко треперещите си кости, сложи малко храна в стомаха си.

— Припомнихте ми — рече Ендрю, — че съм гладен. Мег готвеше кисело зеле и свински джолани. Мога да усетя вкуса им, само като си помисля за тях. От години не съм ял зеле и джолани.

— Малкият народ не могат да ти предложат зеле и джолани, но има еленово задушено, което е страшно хубаво. Сигурен съм, че е останало достатъчно за да си напълниш корема.

— Ако смятате, че няма да има проблеми — каза Ендрю. — Ако ми направят малко място.

— Ще те посрещнат с добре дошъл — увери го Дънкан. — Търсиха те — което не беше самата истина, а беше една малка неистина, която не можеше да причини нищо лошо. — Ела с мене — Дънкан обгърна с ръка раменете на отшелника и двамата тръгнаха обратно към огъня.

— Все още не съм си изяснил всичко — предупреди Ендрю, упорит до последно. — Има много неща за разгадаване.

— Не бързай — успокои го Дънкан. — Ще се оправиш. Ще имаш време да го обмислиш.

Дънкан го придружи през празното място край огъня, където говориха със Снупи. Даян и Нан все още стояха заедно и той го отведе при тях.

— Има един гладен човек — обърна се той към Нан. — Дали е останала една паница задушено?

— Повече от паница — отвърна баншито. — Повече дори отколкото може да изяде, като го гледам колко е гладен.

След това тя се обърна към Ендрю.

— Седни близо до огъня. Аз ще го донеса.

— Благодаря ви, мадам — рече Ендрю.

Дънкан се завъртя и потърси Конрад, но не успя да го открие. Нито пък можа да открие Снупи между разпръснатите му другари от Малкия народ.

Луната се беше издигнала високо в небето. Трябва да е полунощ, помисли си Дънкан. След малко всички трябва да са легнали за да поспят малко, защото трябваше да бъдат на крак при зазоряване. Нямаше представа какво щяха да правят, но трябваше да имат план за действие колкото се може по-скоро. Възможно бе Конрад да е намерил някой нов къс информация, поради което беше важно да го види скоро.

Вероятно Конрад се скиташе някъде между огньовете. Дънкан се насочи към най-близкия. Беше изминал няколкостотин фута когато някой му подсвирна в тъмнината от храстите. Бързо се завъртя, а ръката му сграбчи дръжката на меча.

— Кой е там? — попита той. — Покажи се.

От храстите се откъсна една по-тъмна сянка. Лунната светлина проблесна върху смачкания рог.

— Дявол, какво правиш тук? — запита Дънкан.

— Чаках ви — отвърна демонът. — Имам да ви кажа нещо. Тихо. Не твърде високо. Клекнете долу за да можем да говорим.

Дънкан приклекна за да е лице в лице с дребната фигура. Демонът болезнено се наклони напред, с глава,изкривена напред от гърбицата му.

— Слушах внимателно — рече демонът. — Вие сте в опасност.

— Това не е нищо ново — каза му Дънкан. — Ние винаги сме в опасност.

— Но този път сте изправени срещу могъщи сили от всички страни.

— Това е вярно.

— Нямате откъде да избягате?

— Така ни каза Малкият народ. Не сме приели напълно думите им.

— Има път през блатото — заяви Дявол.

Какво ставаше тук? Какво се опитваше да направи Дявол? Как би могъл да знае за блатото, след като векове наред е бил затворен в замъка?

— Не ми вярвате — каза демонът.

— Трудно е да се повярва. Откъде би могъл да знаеш за този път?

— Веднъж ви казах, че някой ден ще ви разкажа приключенията си. Никога не стигнахме до тях.

— Спомена ми за това. Ще се радвам да чуя приказката, която искаш да ми разкажеш. Но не сега. Сега търся Конрад.

— Не цялата история — настоя Дявол. — Само една част от нея. Сигурно знаете, че след като избягах от Ада, между хората плъзна мълва, че има демон, който се е освободил — един демон-беглец, от когото е снета защитата на Сатаната, забавна играчка за всеки, който би могъл да го хване. Аз бях преследван безмилостно.

— Ето така стигнах до блатото — продължи демонът. — На същото това място, на южния край на блатото, аз се крих няколко години, докато се почувствах в безопасност, забравен от всички и повярвах, че следата е изстинала, а ловът прекратен. И така аз излязох от блатото и, ще повярвате ли, почти незабавно бях заловен.

— Но блатото е непроходимо — възрази Дънкан. — Поне така ни казаха.

— Ако знаеш пътя …

— И ти го знаеш?

— Показа ми го един воден дух. Един свадлив малък дух, който обаче се съжали над мене. Трябва да се внимава, но може да се направи. Има определени ориентири …

— Минало е много време откакто си бил в блатото. Ориентирите може да са се променили.

— Не и тези. Това са някои острови.

— Островите се променят. Могат да се изместят или да потънат.

— Хълмовете достигат до блатото и свършват. Но една част от тях, една древна тяхна част, все пак остава, много по-изтрита и по-ниска от хълмовете. Това са островите, за които говоря. Те остават непроменени през годините. Тъй като са само скала, не могат да потънат. Скални издатини минават под водата, като ги свързват. Издатините са тези, които трябва да следвате за да прекосите блатото. Те са покрити с вода и само с гледане не можете да ги откриете. Трябва да ги знаете.

— Дълбока ли е водата?

— На места е до шията ми. Не по-дълбока.

— През целия път? До западния бряг?

— Точно така, милорд. Скрит скален хребет, част от древните хълмове, но има някои опасни места.

— Можеш ли да ги разпознаеш?

— Сигурен съм, че мога. Имам добра памет.

— Ще ни водиш ли, за да ни показваш пътя?

— Благородни сър — заяви Дявол. — Имам дълг към вас, който никога не съм се надявал, че ще мога да платя. Да ви покажа пътя през блатото ще бъде само частично заплащане. Но ако приемете …

— Приемаме — прекъсна го Дънкан. — Ако събитията се развият така …

— Събитията ли?

— Възможно е Ордата на Опустошителите да ни препречи пътя. Те се придвижват към западния бряг на блатото. Ако продължат да се придвижват на север, както са ги видели последния път, с твоя помощ можем да пресечем блатото и да се освободим от тях.

— Има още нещо.

— Да?

— В западния край на блатото се намира обширен остров, много по-голям от останалите. Той се пази от дракони.

— Какви дракони?

— Островът — отвърна Дявол — е място за оплакване. Мястото за Оплакване на Света.