Братството на талисмана

17

Дрипите на прегърбените фигури, лежащи по пясъка, се развяваха от вятъра, който подухваше откъм блатото — не на всички, понеже беше очевидно, че някои от мъртвите са от плешивите, а те нямаха дрипи, които да бъдат развявани. Огромни черни птици бяха накацали по телата или подскачаха сърдито между тях, но имаше също и други птици, макар да бяха незабележими от пръв поглед, малки птици от гората и крайбрежието, които подскачаха или тичаха наоколо, като кълвяха със зловещите си малки човки късовете месо, разпръснати пo земята или из черната, съсирена кръв, събрала се на локви по пясъка. Телата лежаха на малка площ, като че ли групата на Разбойника се беше събрала за да образува плътен фронт срещу масираното нападение, което трябва да беше направено от три страни, като им беше отрязало пътищата за отстъпление с изключение на блатото, което само по себе си беше смърт. Багаж и дисаги, тенджери и тигани, одеяла и дрехи, кани, оръжия лежаха разпръснати навсякъде. Огънят все още слабо тлееше и изпращаше към небето тънки, извиващи се нишки дим. Нататък по плажа половин дузина коне стояха унили, с наведени глави. Останалите коне не се виждаха. В този момент сигурно се бяха разпръснали надалече. Край разбъркана купчина дърва за горене небрежно бяха натрупани седла, плъстени подложки и други такъми.

Щом стигна край върбовата горичка Дънкан спря, а с него и останалите, и се загледаха в сцената на клането. Като гледаше към нелепото струпване на тела, Дънкан усети горчив вкус да се надига в гърлото му и се опита да подтисне желанието си да повърне, защото това щеше да бъде унизително. При все че беше чел в ръкописите на Стендиш Хауз зловещите, смразяващи описания на битки и мрачните, черни описания на техните последици, сега за първи път виждаше със собствените си очи касапницата на сражение.

Странно беше, помисли си той, да се се чувства по този начин. Не усети нищо подобно при схватката с плешивите в градината или при боя с върколаците. Само преди няколко часа сцепи черепа на неподозиращия Робин и това беше само една подробност, необходима работа, която трябваше да се свърши в борбата им за оцеляване. Но тук беше различно. Липсваше личното му участие. Той не беше замесен. Това беше смърт в голям мащаб, доказателство за смъртта и за насилието, което я беше донесло на тази малка земя, разпростряла се между плоското блато и стръмно издигащите се хълмове.

Ето тук лежи човек, каза си Дънкан, който е изпитал насилието и мъката, а с него и останалите, и, втренчен в малката група изкривени тела, се опита да убеди себе си, че трябва да се радва, че това им се е случило, че това го освобождава от страха му, дори че това може да е по някакъв начин резултат от неговата омраза, но с изненада откри, че не може да мрази мъртвите.

Не за първи път срещаше смъртта. Беше на около десет години, когато старият Уелз дойде в стаята му, където се криеше и го заведе в голямата стая, където дядо му лежеше умиращ. Останалата част от фамилията беше там, но той не виждаше ясно друго лице освен изострените ястребови черти на лицето на стария човек, който лежеше на леглото. В четирите ъгъла на леглото бяха запалени високи, дебели свещи, като че ли, ако старият човек, лежащ там, беше вече мъртъв, техният трепкащ пламък можеше да отблъсне поне малко черния мрак на смъртта. До леглото беше застанал Негова светлост, обвит с блестящата си и все пак мрачна дреха на духовник, мърморещ латински молитви за успокоение и благославяне на умиращия. Но всъщност той наблюдаваше дядо си, единственият когото истински виждаше, крехкото старо тяло увенчано от свирепостта на ястребовото лице. И въпреки отчаяната свирепост на лицето — човек, крехък като мидена черупка, човек, направен от восък, восъчен дубликат на един човек, който вече си е отишъл.

Конрад докосна ръката му.

— Милорд?

— Да — рече Дънкан. — Съжалявам. Бях се замислил.

Тръгнаха напред бавно, като пристъпяха тежко и замислено и с приближаването им големите черни лешояди, като грачеха обидено заради нарушаването на техния пир, разпериха криле и ги размахаха мощно за да издигнат тежките си тела. Малките птици изчакаха малко за да погледнат нахалниците, а след това също отлетяха във във вихрушка от размахани криле.

Бели и пусти лица, някои от тях с очи, вече изкълвани от хищните птици, гледаха неразбиращо към тях от купчината преплетени тела.

— Това, което трябва да направим сега — заяви Конрад — е да намерим онова, което ни взеха — вашия меч, амулета, на когото толкова се уповавате, седлото на Даниел, нашите одеяла и малко храна за нас. А след това можем да оставим това място след нас, благодарни, че всичко е свършило.

Дънкан спря, а Конрад продължи бавно да обикаля между мъртвите. Мег изтича напред, като се привеждаше, наподобявайки донякъде отлетелите лешояди, и събираше разни вещи, които лежаха по земята. Ендрю стоеше назад, облегнат замислено на тоягата си, а слабото му лице надзърташе изпод качулката. Дребосъкът следваше Конрад по петите като ръмжеше тихо срещу мъртвите.

— Милорд — подвикна Конрад, — моля ви, елата насам.

Дънкан побърза да заобиколи купчината мъртви за да отиде от страната на Конрад. Погледна към тялото, което му сочеше Конрад. Очите му бяха отворени и гледаха към тях.

— Разбойникът — рече Конрад. — Кучият син е все още жив. Да го довърша ли?

— Няма нужда да го довършваш — отвърна Дънкан. — Няма да си тръгне оттук. Дошъл е последният му час.

Устата на Разбойника се раздвижи и думите се процедиха навън.

— Стендиш — рече той. — Значи пак се срещнахме.

— При малко по-други обстоятелства от последния път. Тогава възнамеряваше да ме одереш.

— Те ме измамиха, Стендиш — думите затихнаха и Разбойникът затвори очи. След това отново се засилиха, но очите му останаха затворени. — Казаха ми да те убия, но аз не те убих.

— И поради това трябва да изпитвам към тебе милосърдие?

— Използваха ме, Стендиш. Използваха ме за да те убия. Нямаха желание сами да свършат тази работа.

— Кои са тези „те“, за които говориш?

Очите се отвориха отново и се втренчиха в Дънкан.

— Ще ми кажеш ли нещо честно? — попита Разбойникът. — Заклеваш ли се в кръста?

— Пред един умиращ, да. Кълна се в кръста.

— Има ли съкровище? Имаше ли изобщо някакво съкровище.

— Няма никакво съкровище — отговори Дънкан. — Никога не е имало.

Очите на Разбойника се затвориха отново.

— Това беше всичко, което исках да зная. Просто трябваше да го зная. Сега можеш да позволиш на онзи, големия дръвник, който стои до тебе …

Конрад вдигна тоягата си.

Дънкан поклати отрицателно глава към него.

— Няма нужда. Нищо няма да спечелим.

— Освен удовлетворението.

— Няма да има никакво удовлетворение — възрази Дънкан.

Ендрю беше дошъл за да застане до тях.

— Трябва да бъдат казани някои последни думи — обърна се той тихо към Дънкан. — Последни обреди за умиращия. Не съм нито екипиран, нито упълномощен да ги извърша. Но няколко думи …

Разбойникът отвори отново очи, но те не можаха да се задържат отворени. Клепачите потрепериха и се спуснаха отново.

— Разкарайте лицемерното копеле оттук — измърмори той толкова тихо, че думите едва се чуваха.

— Не си добре дошъл — каза Конрад на Ендрю.

— Само една последна услуга — прошепна Разбойникът.

— Да, каква е тя, Разбойник?

— Ударете ме по проклетата глава.

— Не мисля да го направя — възрази Конрад.

— Лежа пред смъртта си. Помогнете ми да умра.

— И без друго скоро ще умреш — рече му Конрад.

Ендрю пусна тоягата си и издърпа голямата тояга от ръцете на Конрад. Тя се вдигна и се спусна.

Конрад се втренчи с удивление в празните си ръце.

— Една последна дума? — попита Дънкан. — Това ли е последният ти обред?

— Аз му дадох милост — рече Ендрю, като връщаше тоягата.