Братството на талисмана

6

Най-накрая отново имаше съществуване. Но това беше всичко.

Това беше безцелно съществуване, което се носеше в място без отправни точки. То плуваше в празнота, която не беше завързана за нищо. Празнотата беше удобна и нямаше никакъв подтик да избяга от нея или да достигне отвъд нея.

Едва доловим звук се натрапи — плахо, далечно цвъртене, и празнотата на съществуването се опита да го изтласка или да се затвори за него. Може би беше разрушителен, а той не беше подготвен дори за такова незначително нещо като цвъртенето.

Но цвъртящият звук упорстваше и ставаше все по-близък и по-силен, и нарастваше, като че ли можеше да има много източници, откъдето да идва.

Съзнанието плуваше в празнотата и слушаше с принудителна търпимост цвъртящия звук. И цвъртенето донесе една дума. Птици. Птиците бяха тези, които цвъртяха. Съзнанието мъчително се бореше с думата, понеже нямаше никаква идея какво може да значи думата и има ли значение.

Изведнъж то разбра какво значи думата и това донесе още нещо.

Аз съм Дънкан Стендиш, каза пустотата, лежа някъде и слушам птиците.

Това беше напълно достатъчно. Това беше всичко, от което се нуждаеше, това беше много повече, отколкото се нуждаеше. Тъй като, щом се появи толкова много знание, значи би могло да дойде още много, а това не беше желателно. Пустотата се опита да се свие, но това беше невъзможно. Достигнала веднъж донякъде, тя трябваше да продължи.

Не Дънкан Стендиш — съществуване, уравновесено в празнотата, а Дънкан Стендиш — нещо. Човек, помисли си той (или то), но какво значи човек?

Бавно той разбра. Разбра какво е той, и че има глава, и че в тази глава пулсира тъпа болка, и всичкият комфорт си е отишъл.

Дънкан Стендиш, човек, лежащ в затворено пространство, тъй като сега той забеляза, че е затворен.

Той лежеше тихо, за да събере всичките си мисли, всички тези прости неща, които някога знаеше и сега преоткриваше. Но даже докато си събираше мислите, той държеше очите си затворени, понеже не искаше да вижда. Ако не виждаше, може би щеше да успее да се завърне към пустотата и комфорта, познати му отпреди.

Обаче нямаше полза. Знанието отначало пълзеше бавно, а след това се втурна.

Отвори очи и се загледа в обедното небе през свода от листа. Повдигна ръката си, но я удари в грапав камък, като издраска кокалчетата си. Наведе очи и видя каменната плоча, която го покриваше почти до раменете. Върху плочата лежеше ствола на голям дъб, чиято кора беше обелена, като че ли то страдаше от някаква разрушителна болест.

Гробницата, помисли си той. Гробницата на Уалфърт, вълшебника, чийто покрив преди много години е бил съборен от падащо дърво. И сега аз съм напъхан в нея.

Конрад ме е напъхал в гробницата, помисли си той. Това беше една от глупостите, които Конрад правеше, убеден през цялото време, че е за добро, че е логически съвършено и че всеки човек би го направил.

Трябва да е бил Конрад, повтори си той. Някой му говореше, като го наричаше милорд, докато пръскаше с вода лицето му, а никой друг освен Конрад не би го нарекъл така. И след водата, плисната в лицето му, някой го беше вдигнал на рамо и понесъл, без каквото и да е усилие, като че ли не беше нещо повече от чувал зърно. Нямаше друг, толкова голям и силен, който би го направил толкова лесно, освен Конрад. А след това го беше натикал в гробницата и сигурно имаше причина за да направи това.

Първата му реакция беше да се изкатери навън, да се освободи от прегръдките на гробницата, но изведнъж се сепна. Имаше опасност и беше възможно все още да не е отминала. Беше ударен, вероятно от захвърлена тояга и въпреки че главата му все още пулсираше, и се чувстваше несигурен, изглежда, че беше добре.

Нямаше друг звук, освен чуруликането на птиците. Той се ослуша внимателно за прошумоляването на лист или изпукването на клонка, които биха му подсказали, че някой е наблизо и се движи. Нямаше такива звуци. Необезпокоявани, птиците продължаваха тяхното чуруликане.

Дънкан се размърда, опитвайки се да разбере как е легнал и под него се чу сухо шумолене. Листа, помисли си той, сухи есенни листа, които са падали години наред в гробницата. Сухи листа и още нещо. Кости, може би костите на Уалфърт, вълшебника. С една ръка порови из отломките на гробницата. Не можеше да види какво е намерил, понеже каменната плоча му пречеше, но пръстите му казаха — сухи листа и няколко парчета, които биха могли да бъдат натрошени кости. Крайно време беше да обърне внимание на нещото, което го подпираше от лявата страна, точно под лопатката. Може би черепът. Но би ли могъл черепът, учуди се той, да издържи повече от другите кости?

Той потрепера, пръстите на суеверния страх се опитаха да го сграбчат, но той се пребори с него. Не биваше да се паникьосва и да надава изплашен вой от гробницата. Заради безопасността, напомни си строго той, трябваше да раздели това място със смъртта.

Извъртя се малко, като се опитваше да избута черепа или каквото и да беше това, което го подпираше в ребрата. То не се помръдна и изглеждаше по-твърдо, отколкото би могъл да бъде череп. Може би, каза си той, това е камък, който някой е метнал в гробницата в пристъп на лъжлива смелост, преди да побегне, като че ли Дяволът е по петите му.

Ослуша се внимателно, като продължаваше да лежи тихо. Птиците, прелитайки от клон на клон, продължаваха тяхното чуруликане, но друг звук не се чуваше. Нямаше вятър и нито едно листо не помръдваше.

Премести ръката си за да докосне ножницата и откри, че мечът му е в нея. Конрад, педантичен дори в абсурдността на направеното от него, все пак беше намерил време да провери, че оръжието е на мястото си и е готово за употреба.

Дънкан надзърна предпазливо навън. Надгробните камъни дремеха на слънце. Нямаше нищо друго. Внимателно се надигна и се измъкна навън, плъзна се на земята и се сви до гробницата. Камъкът, върху който беше построена гробницата, забеляза той, беше покрит с лишеи.

В подножието на хълма, от другата страна на гробницата една клонче се счупи. Чуха се провлечени стъпки в нападалите листа.

Дънкан тихо измъкна меча си и като го държеше пред себе си и се привеждаше за да не го забележат, пропълзя до края за да види кой идва.

Шумоленето се приближаваше неотклонно. Като премести тежестта си, Дънкан се приготви за бързи действия при необходимост.

Веднага, щом видя кой е той, отпусна меча си и изпусна въздишка на облекчение. Това го изненада — не беше разбрал, че сдържа дъха си.

Изправи се и размаха меча си за да поздрави Конрад. Конрад се приближи стремително и спря пред него.

— Благодаря на добрия Бог! — въздъхна той. — Вие сте добре.

— А ти? Как си ти?

— Добре — отвърна Конрад. — Ударен съм тук-там, но нищо особено. Плешивите си отидоха. Няма никой от тях наоколо. Исках да се уверя преди да се върна при вас.

Постави ръчището си на рамото на Дънкан и го раздруса с любов

— Сигурен ли сте, че сте добре? Не приличахте на мъртъв. Трябваше да намеря сигурно място, където да ви скрия.

— Но за Бога — попита Дънкан, — защо в гробница? Защо ме скри в гробницата.

— Мястото е необичайно — поясни Конрад. — Никой не би се сетил да ви търси там.

— Така е. Напълно си прав, Конрад. Много ти благодаря.

— Старият лорд ми поръча да се грижа за вас.

— Сигурен съм, че го е направил — каза Дънкан. — А как са останалите?

— Даниел и Дребосъкът са добре. Те защитават гърба ми. Красавица избяга, но Даниел я откри. Даниел има контузия високо на рамото си. Натупахме ги, милорд. Натупахме ги както трябва.

— А Даян? Жената?

— Тя отлетя с дракона.

— Не е дракон, Конрад. Грифон.

— Тогава грифон. Тя отлетя с него.

— Беше ли ранена?

— Беше цялата в кръв, но мисля че не нейна, а на плешивия когото уби. Отшелникът избяга. Няма и следа от него.

— Не се безпокой за него — засмя се Дънкан. Ще се върне за зелките си.

— Какво ще правим сега?

— Ще се прегрупираме. Ще обсъдим положението и ще решим.

— Опустошителите сега вече знаят, че сме тук. Ще ни наблюдават.

— Може би беше глупаво да мислим, че можем да се промъкнем между тях — рече Дънкан.

Все пак навремето, когато го обсъждаха в Стендиш Хауз, изглеждаше напълно възможно. Областта, която беше опустошена, беше голяма и изглеждаше невероятно Опустошителите да я наблюдават цялата или дори да се опитат да я наблюдават цялата. Но очевидно те си бяха изработили система за да пазят всички приближаващи. Повече от сигурно беше, че използваха плешивите като предни постове за наблюдение на всеки, който се покажеше. Това обясняваше, защо в градината имаше само плешиви и никой друг от Ордата.

— Ще се върнем ли в пещерата на отшелника за да поговорим? — попита Конрад. — Можем да прекараме нощта там.

— Да, имаш право. Очаквам отшелника да се появи. Има нещо, за което исках да поговоря с него.

Конрад понечи да тръгне.

— Почакай! — спря го Дънкан. — Пропуснах да направя нещо.

Той тръгна покрай гробницата и се надвеси за да разгледа по-добре.

— Мисля, че някой е хвърлил камък в нея — поясни той. Но е възможно да е нещо друго.

Беше нещо друго. Блестеше както никой камък не би могъл да блести.

— Накит — каза Конрад.

— Да — съгласи се Дънкан, — накит. И какво прави тук?

Беше голяма колкото човешки юмрук и с форма на круша. Дантела от златни орнаменти покриваше повърхността му, а в пресечните линии на орнаментите бяха инкрустирани малки, блестящи скъпоценни камъни. През орнаментите се виждаше сребърно тяло с форма на яйце, което изглеждаше доста тежко. От шията на външната крушовидна рамка висеше тежка верига, която вероятно беше също от злато, но не сияеше колкото обковката.

Дънкан подаде накита на Конрад и отново се наведе над гробницата за да разгледа. От единия ъгъл му се хилеше череп.

— Почивай в мир! — каза Дънкан на черепа.

Двамата мъже се спуснаха по хълма, в посока към пещерата.