Братството на талисмана

19

Достигнаха края на брега когато слънцето се беше спуснало доста на запад и навлязоха в прохода. Той представляваше тясна пукнатина между две издигащи се скални стени, като че ли някога, в далечното миналото, великан с тежък меч беше разцепил с един-единствен удар планината. Пясъкът от брега се беше нанесъл на известно разстояние в прохода и образуваше вълни и малки дюни, нашарени от следите на хора и коне — вероятно от групата на Разбойника. Но след няколко ярда пясъкът свършваше и дъното на цепнатината беше твърда скала. Случваше се на известно разстояние да бъде равен като под, след това можеше да е грапав и разбит за известно време, а често почти препречен от каменни плочи, откъртили се от скалите и нападали на дъното на прохода. Нямаше никаква растителност — нито стрък трева, нито малки храсти или дървета, вкоренени отчаяно в стените от твърда скала. Постоянен безмилостен вятър духаше през пукнатината откъм блатото. Високо горе в празнотата напористия вятър виеше и стенеше, понякога стихваше до шепот, друг път се извисяваше до пискливо и жалостиво ридание.

Заеха автоматично редът, в който се придвижваха от тръгването си от селото — Дребосъкът водеше, но стоеше много по-близо, отколкото на открито място. Зад него следваше Конрад, зад Конрад — Красавица и отшелникът, които сега вървяха в редица, понеже нямаше място за да застанат един до друг. Зад тях двамата идваше Дънкан, следван по петите от Даниел, а Мег се беше сгушила на гърба на коня, вкопчена в седлото за да се предпази от падане при погрешна стъпка на Даниел.

Проходът тънеше в здрач. Слънчевата светлина можеше да достигне до дъното само за кратко време през деня, когато слънцето беше точно отгоре. Горните части на източната скала бяха осветени от слънцето, но с отминаването на деня, сянката пълзеше все по-нагоре по стената, а ивицата слънчева светлина ставаше все по-тясна и сянката в долната част на прохода — все по-плътна.

Дънкан имаше чувството, че вървят по дъното на кладенец, изолирани от външния свят, отрязани от всичко, което би могло да се случи там, изолирани, но не и защитени, защото това място можеше да бъде и капан.

Заеха по навик обичайния си ред и макар и подходящ ако бяха на открито място, Дънкан разбра, че тук беше погрешен. Ако имаше място, където да маневрира, Даниел, който беше последен, можеше да се завърти и да посрещне всяка опасност, идваща зад тях. Но тук мястото за маневриране беше малко, а имаше участъци по пътеката, където завъртането би било невъзможно. Дънкан се притисна към дясната скална стена и когато Даниел, виждайки го да спира, също спря, господарят му го подтикна напред.

— Всичко е наред, момче — успокои той коня. — Искам да мина най-отзад.

Ако в началото на колоната се появи някаква опасност, каза си той, Дребосъкът и Конрад можеха да я задържат, докато успееше да се присъедини към тях.

Като пристъпваше внимателно, почти изящно, Даниел мина покрай него, притискайки го силно с косматото си тяло към скалата. Дънкан каза на Мег:

— Наблюдавай какво става напред. Кажи ми веднага ако стане нещо.

Над тях вятърът пищеше и стенеше. Освен това, обаче, единствените звуци бяха звънтенето на подкованите с желязо копита на Даниел и потропването на копитцата на ситнящата Красавица.

Пристъпвайки бавно зад Даниел, Дънкан докосна с ръка кесията си, която откри и приши отново на колана си, и усети податливото пукане на ръкописа. Като премести ръката си малко по-долу срещна малката издатина на амулета на Уалфърт, който взе обратно от джоба на Разбойника. При докосването му се почувства окуражен. Нещо беше спомогнало за да ги прекара невредими през всички опасности, с които се срещнаха, и той се почувства уверен, че това не може да е било само случайност. Възможно ли е да е бил амулетът? Дали не е възможно, през годините, в които е лежал в гробницата на Уалфърт да е увеличил магията си, както доброто бренди, като остарява придобива по-добър вкус и аромат? Но магия или не, каза си той, могъщ или слаб, той се чувстваше по-добре като го имаше отново.

Времето минаваше и сянката бавно изпълзяваше нагоре по лявата стена на скалата. Нямаше никакъв признак, че наближават края на прохода; напред не се мержелееше никаква дневна светлина. По необходимост вървяха с бавно темпо, но по това време трябваше да приближават края. Какво беше казал Снупи — пет мили или приблизително толкова? Въпреки, че, както казваше Ендрю, вероятно не можеше да се възлага голямо доверие на това, което казваше таласъмът. Ако таласъмът беше близо до истината, дори при тяхната бавна скорост трябваше досега да са изминали това разстояние. За момент Дънкан си представи, че проходът няма да свърши никога; че е омагьосан и че продължава вечно; че те никога не биха могли да достигнат края му.

От доста време му се струваше, че звуците, издавани от вятъра в горната част на пукнатината са се променили и вече не са просто звуци на вятър, а гласове, като че ли крещеше и пищеше конгрес на прокълнати души, викащи напред-назад неразбираеми думи.

Вятърът утихна, звуците спряха и всичко стана мъртвешки тихо. На Дънкан тишината се стори по-ужасяваща от воя и писъка. Тропотът на копитата на Даниел и Красавица проеча остър и ясен, като ударите на барабан, под които те маршируваха към незнайна, но сигурна участ.

Отново задуха вятър и гласовете се чуха пак, като че ли бяха гласове, а не негови фантазии. Но сега над писъците от страх и виковете на агония се издигна един глас, който заглуши всички останали. Той повтаряше непрекъснато „Свещен! Свещен! Свещен!“ Една и съща дума се повтаряше отново и отново, всяко повторение въплъщаваше възторжен и ужасяващ плам. От време на време на Дънкан му се струваше, че думата става по ясна, след това не можеше да бъде напълно сигурен, при все че миг по-късно беше убеден, че я е чул правилно. Но независимо от това ясна или не, тя носеше тази объркваща, почти смущаваща пламенност на еуфоричен възторг — такъв възторг, какъвто би изразила осъдена душа, която внезапно и неочаквано е била издигната от Чистилището до самите порти на Рая.

Дънкан сложи ръце на ушите си за да заглуши звукът на този радостен химн и когато ги махна няколко мига по-късно, Конрад крещеше напред:

— Светлина — викаше той. — Виждам светлина. Приближаваме се към края.

Като се взря напред Дънкан не можа да види светлина, но това не беше за чудене, понеже тук пътеката беше изключително тясна и голямото тяло на Даниел запълваше по-голямата част от нея, като му закриваше гледката. Но след малко успя да различи слаб проблясък, който направи каменните стени малко по-светли. Възторжения глас продължаваше да крещи „Свещен! Свещен! Свещен!“, но със засилването на светлината звукът загуби силата си и възторга си, и най-накрая изчезна напълно. Писъкът на вятъра отслабна до мънкане, прокълнатите души замлъкнаха, а напред можеше да зърне зелената и приятна местност, за която беше споменал Снупи.

Наистина беше зелена и приятна местност, широко извита долина, преградена от хълмовете, през които бяха минали. Пред тях лежаха развалините на замъка, за който ги беше предупредил таласъмът.

Замъкът беше малко повече от купчината, която беше описал Духът. Две разпадащи се кули все още стояха на стража във всеки край, но между тях камъните лежаха натрупани на неподредени купчини, а острите им ръбове бяха закръглени и смекчени от промените във времето. Но това, което привлече вниманието на Дънкан бяха разположените на голямо разстояние изправени камъни, които вече не бяха вертикални, а наклонени под различни ъгли. Беше несъмнено, че някога целият замък е бил заобиколен и пазен от кръг масивни камъни, подобни на тези в Стоунхендж и, в по-малки размери и на други места, или поне така му бяха казали. Но този кръг беше по-голям от кръгът в Стоунхендж, доколкото можеше да се вярва на приказките на пътниците, може би дори много по-голям, понеже този замък някога е обхващал много акри. В онези дни, помисли си Дънкан, трябва да е представлявал внушителна гледка, но сега, както и замъкът, беше значително разрушен. Трегерните камъни бяха паднали от местата си при бавното накланяне на вертикалните, и сега лежаха полузаринати на повърхността или, все още не напълно паднали, стояха подпрени в единия си край на изправения камък.

Няколко минути деляха слънцето от западния хоризонт и сенките в долината се протягаха, и ставаха все по-тъмни. Отвъд замъка течеше спокойна река, без да бърза в своя ход, над нея летяха малки ята патици, а други плуваха по повърхността и. Зад себе си Дънкан можеше да чуе смекчения шепот на вятъра, духащ през прохода.

Отиде напред за да се присъедини към Конрад. Дребосъкът изтича напред, като претърсваше склона пред тях, душейки земята.

— Предлагам да се спуснем до реката и да направим лагер там — каза Дънкан. — Утре ще тръгнем по-рано.

Конрад кимна в знак на съгласие.

— Ще бъде добре — допълни той — да повървим на открито. Ще можем да се движим по-бързо.

— Трябва да се движим по-бързо — заяви Дънкан. — Загубихме много време.

— Ако бяхме успели да хванем няколко коня от тези на Разбойника.

— Опитахме — отвърна Дънкан. — Не позволиха на никого от нас.

— Все пак можем да се движим бързо — рече Конрад. — Имаме добри крака.

— Отшелникът ще ни забави.

— Можем да го качим на Даниел заедно с Мег. Този кон може да ги носи и двамата, и да не забележи.

— Ще се погрижим за това — каза Дънкан. — Отшелника ще нададе вой. Той иска да бъде същия като тебе и мене.

— Ще му позволя това — обяви Конрад — ако може да издържи с нас.

Тръгнаха надолу по склона, а другите ги последваха. Бяха стигнали до края му и тръгнаха да пресичат долината, когато Мег нададе писък.

Те се обърнаха.

От обраслия с дървета хълм, намиращ се от източната страна на прохода, към тях идваха в редица плешиви, а след тях се мержелееше куп мъгла, или поне приличаше на мъгла, която се вълнуваше и колебаеше, като че ли обхваната от някакво смущение. От търкалящия се куп избликваха струйки и изглеждаше, че отпуснатите фигури на плешивите се движат, потънали до коленете в мъгла. През пукнатините във въртящата се мъгла се мяркаше някаква отвратителна чудовищност, създаваща впечатление за зъби, рога, човки и блестящи очи.

Конрад пое дълбоко въздух.

— Магия — заяви той.

Останалите от групата се спускаха по хълма. Достигнаха до Дънкан и Конрад и застанаха в редица, за да срещнат настъпващите плешиви и следващият ги размътен облак от мъгла.

— Тук ли ще заемем позиция? — попита Конрад.

— Трябва — отвърна Дънкан. — Няма място за отстъпление. Ако побегнем ще ни унищожат.

— Развалините на замъка — предложи Конрад. — Можем да застанем с гръб към тях. Тук могат да заобиколят фланговете ни. Ще се спуснат върху нас като вълци.

— Нямаме време да стигнем до замъка — възрази Дънкан. — Освен това Снупи ни предупреди за него.

Даниел беше застанал от дясната му страна, Ендрю от лявата, след това Красавица и Мег и най-отляво — Дребосъкът и Конрад.

— Мег, какво правиш тук — попита Дънкан. — Махай се оттук. Бягай и се спасявай.

— Мога да хапя и дращя — изкряка тя към него. — Мога да ритам. Мога да призова някаква магия.

— Чумата да ги тръшне твоите магии — рече и Ендрю. — Онези, които идват срещу нас, са с магиите.

Плешивите идваха бавно надолу по хълма с тяхната тежка походка, като държаха в ръчищата си тоягите си готови за бой. Зад тях се търкаляше облакът мъгла, който сега изглеждаше осветен от пробляскващи в него мълнии, пламтящ при кипежа си.

Последните слънчеви лъчи все още докосваха върховете на северните хълмове, но в долината сенките се спускаха над земята.

Дънкан извади меча си и доволен установи, че в него няма страх. Беше безполезно, каза си той, да се опитват да устоят срещу такава сила. Плешивите ще ги ударят и за известно време ще настане суматохата на боя, след което плешивите и чудовищата ще преодолеят тънката им линия и това ще бъде края. Но какво можеше да направи? Да бяга, за да бъде преследван и влачен като животно? Да падне на колене и да моли за милост, когато знае, че милост няма да има? Просто да застане и да посрещне смъртта си. Не, за Бога, не, каза си той. Ще се бие и когато всичко свърши, когато всичко бъде известно, няма да има срам в Стендиш Хауз.

За момент си припомни, толкова ясно, като че ли стоеше пред него, стария човек в Стендиш Хауз, изправеното му тяло, суровото му лице с късо подрязани мустаци, сивата му коса и ясната, честна сивота на очите му. Човек, чийто син не би го посрамил.

При приближаването на първия плешив вдигна меча си. Още една стъпка, каза си той. Плешивият я направи, тоягата му се издигна и започна да се спуска. Дънкан замахна с меча. По-скоро почувства, отколкото видя, удара в плътта. След това плешивият падаше, а мястото му зае друг. Мечът се спусна отново, пропусна целта си, отбит от тоягата, но отсече ръката, която я държеше точно над лакътя. До него Даниел цвилеше гневно, така, както само един боен кон може да цвили и изправен на задните си крака, удряше с предните, трошеше черепи, и премяташе плешивите, които се хвърляха срещу него. Отляво на Даниел, Ендрю се мъчеше да измъкне тоягата си от търбуха на един от нападателите. Друг плешив замахна с тоягата си към него, но преди да успее да го удари Дънкан замахна с меча си и преряза гърлото на създанието.

Дънкан изгуби представа за времето. Нямаше минало, нямаше бъдеще, а само окървавено, напрегнато настояще, в което мушкаше и удряше, като че ли някой, там отзад, му подаваше един по един плешивите за да ги удря, като че ли това беше някаква глупава игра, в която падналия се заместваше от друг, който го атакуваше за да даде нова цел за меча му. Струваше му се невероятно, че може да продължи, но продължаваше.

Внезапно срещу него застана не плешив, а съскаща, зловеща фурия, която се състоеше само от нокти и остри зъби, черна като най-тъмната нощ, излъчваща ненавист, и с пламъка на сляпа омраза, каквато не беше почувствал към плешивите, той стовари меча си върху нея, разсичайки я на две.

Нещо го блъсна отстрани и губейки равновесие се претърколи. Докато ставаше на крака, видя какво го е блъснало. Размахал криле над въртящия се облак мъгла, който все още се прорязваше от блясъка на светкавици, се спускаше яростен грифон с грабливи нокти и пронизващ клюн, като разсичаше, раздираше, промушваше, разкъсваше нещата вътре в облака. Приведена върху гърба на грифона, една жена, облечена в кожен жакет, с развети от вятъра на битката червено-златни коси, въртеше бойна брадва, чието острие беше омазано с червена кръв и слуз, черна като тази, която шурна от тялото на съскащата фурия, убита от Дънкан.

Докато ставаше на крака, чу тътен на копита, идващ над него, като че ли конят препускаше по небето, след това ненадеен зов на ловджийски рог и силен лай на ловджийски кучета.

Направи крачка напред и отново се препъна, като се подпря на колена върху падналото тяло на отшелника. Пред него един от плешивите, като се люлееше върху извитите си крака, бързаше към Дребосъка, който систематично разкъсваше някаква пищяща и квичаща ужасия. Дънкан скочи на крака и се втурна към плешивия. Върхът на меча му го прободе в гърлото и ударът на тоягата се стовари върху земята, на косъм от Дребосъка.

След това тътенът на копита и дълбокия дрезгав лай на ловджийски кучета изпълниха долината, и от небето се спуснаха те — черни силуети на кон, конник и кучета — обвити в мъгла сенки, които все пак имаха някаква вещественост, а заедно с тях и виещ вятър, който почти събори Дънкан.

Дивият ловец и глутницата му се спуснаха за да разкъсат мътният облак мъгла, криещ отвратителни форми с противни зъби, човки и нокти, изплуваха отново, докато се издигаха в небето, след което завиха обратно.

От гърба на грифона, с високо вдигната брадва, от която капеше кръв, Даян изкрещя на Дънкан.

— Замъкът! Спасявайте се! Бягайте към замъка!

Дънкан се обърна за да изправи Ендрю, но отшелникът вече ставаше на краката си, като използваше тоягата си за да се изправи. Лицето му беше ожулено от едната страна и кръвта капеше от рядката му брада върху парцаливата му дреха.

— Към замъка — викна му Дънкан. — Бягай. Колкото сили имаш.

Даян все още крещеше.

— Всички към замъка. Това е единствения ви шанс.

Дънкан посегна към Даниел, като го сграбчи за гривата.

— Хайде, Даниел, идвай — викна той.

Нямаше повече плешиви, които да ги нападат. Купът мъгла лежеше раздърпан, светкавиците бяха изчезнали, а нагоре по хълма подскачаше, бягаше, пълзеше и се гърчеше множество мрачни форми.

Дънкан се завъртя наоколо за да потърси Конрад и го видя да отива с куцане към развалините на замъка, като с една ръка теглеше за нашийника разярения Дребосък. Мег и Красавица бягаха една след друга към замъка. Мег куцаше и се поклащаше в отчаяно усилие да не изостава от малкото магаре. Ендрю вървеше тежко след тях, като гневно потропваше с тоягата си по земята.

— Хайде, Даниел — каза Дънкан и тръгна с несигурна походка, следван от големия кон.

Дънкан погледна през рамо и видя Дивия ловец и глутницата му стремително да се изкачват в небето. Чу плясък на кожени криле и видя Даян и грифонът също да се насочват към замъка.

Наклонените камъни бяха точно пред тях и той се зачуди каква ли безопасност можеше да им предложи замъкът. Ако злите сили и оставащите плешиви атакуват отново, а те сигурно щяха да го направят веднага щом се прегрупират, той и хората му трябваше да се бият отново. Можеха да използват развалините на замъка за прикритие откъм гърба си, но дори и така, колко дълго можеха да се надяват да устоят на такава сила? Беше просто късмет, че успяха да окажат дори тази съпротива. Ако не беше намесата на Дивия ловец и Даян, сега всички те щяха да бъдат мъртви. Ами Дивия ловец, зачуди се той. Защо този див конник се беше намесил? Какъв интерес можеше да го е накарал?

Погледна зад себе си и видя неправилните купчини на мъртвите плешиви, лежащи в неравна редица. Плешивите, а също и другите неща — съскащата фурия, която беше разцепил на две и пищящото нещо, разкъсано от Дребосъка, а може би имаше и други подобни на тях.

Мина между два от изправените камъни заедно с Даниел, и в мига в който стъпи между тях, тревата под краката му се превърна от запусната ливада в добре поддържана, кадифена морава.

Сепнат, той се огледа и ахна в почуда. Руините на замъка бяха изчезнали. На тяхно място стоеше прекрасен замък, сграда, взета от вълшебна страна, съвсем нов и блестящ, с каменни стъпала, водещи към широкия вход, осветен от свещи, каквито се виждаха също и през някои от многото прозорци.

Грифонът седеше изгърбен на ливадата срещу него, а Даян се приближаваше, облечена в кожените си дрехи, с коси като златен ореол в изчезващата на запад светлина, все още носеща кървавата бойна брадва.

Спря на няколко стъпки от него и направи малък реверанс.

— Добре дошли — приветства го тя — в замъка на вълшебниците.

Останалите бяха там, застанали върху безупречната морава, вдигнали нагоре глави за да разгледат замъка, всичките със сигурност не по-малко озадачени от него.

Все още държеше меча в ръката си и понечи да го прибере в ножницата, но Даян направи движение за да го спре.

— Не — каза тя, — не преди да го избършете. Ето.

Вдигна ръка към шията си и свали белия шал, който носеше.

— Използвайте това — рече тя, като му го подаваше.

— Не бих искал …

— Не се безпокойте. Имам много други. И без това този е стар.

— Мога да го избърша с малко трева.

Тя поклати отрицателно глава и Дънкан взе от нея парчето плат. Беше фино изтъкано и копринено на пипане.

— С ваше позволение, мадам — рече той.

Внимателно бърса и лъска острието, докато по него не остана нито едно петънце.

— Дайте ми този парцал — каза Даян.

Подаде и колебливо изцапаното парче плат и тя, на свой ред, го използва за да избърше брадвата си.

— Беше добро развлечение — заяви тя. — Добър лов.

Дънкан смутено повдигна рамене.

— Да, накрая стана така. Положението ни беше доста тежко, докато не се показахте вие и Дивия ловец. Кажете ми, какво общо може да има Ловецът с тази история? А в същност, какъв е вашият интерес? И този замък …

— Казах ви — прекъсна го тя. — Това е замъкът на вълшебниците. Щом веднъж пресечете магическия кръг, попадате на омагьосана земя.

Конрад, следван от Дребосъка, докуца до него.

— Какво се е случило с тебе? — попита Дънкан.

Конрад бавно се обърна за да покаже кървавата рана, която минаваше от бедрото до коляното.

— Нещо ме раздра. Мисля, че беше нещото, каквото и да е било то, което Дребосъкът разкъса. Но вие сте наред, милорд.

— Крилото на грифона ме събори, това е всичко.

Вдигна ръка за да докосне челото си и тя стана лепкава от съсирената кръв.

— Съжалявам — обади се Даян. — Понякога Хубърт е малко несръчен. Но това наистина не е негова грешка. Той е толкова стар.

Обърна се към Конрад.

— По-добре влезте. Тази рана …

— Ще зарасне. Получавал съм и по-лоши.

— Може да има отрова в нея. Имам мазило, което ще се погрижи за това. Знам доста за мехлемите и лекарствата.

— Моите благодарности — отвърна Конрад, опитвайки се да бъде вежлив, но без да се справи твърде добре.

Дънкан погледна към изправените камъни. Сега всичките бяха на местата си, сложени правилно. Нямаше нито едни наклонен. Върху тях под прав ъгъл лежаха трегерните камъни. Всички камъни, и трегерните, и изправените, бяха нови и бели, блестящи на отслабващата светлина, като че ли са били изсечени едва вчера.

— Не разбирам нищо — каза той към Даян. — Всички камъни са изправени, замъкът е нов и блестящ, тази морава, каменните пейки по нея, храстите и дърветата, малките езерца, алеите, всичко е толкова добре подредено.

— Това е омагьосано място — отвърна тя. — Особено място. Извън вълшебния кръг всичко изглежда разрушено, както би трябвало да бъде, понеже е построено преди много столетия. Но щом сте в кръга, всичко е такова, каквото е било в деня, когато е създадено. Тук времето и разрушенията му се държат на разстояние. Някога тук са живели могъщи вълшебници, които са владеели големи тайни. Можели са да задържат света и времето на разстояние. Можели са …

— Някога, казвате. А сега?

— Сега тук живее един вълшебник. Той е последният от тях.

Отвори уста за да зададе следващия си въпрос, но млъкна преди думите да излязат.

Тя се засмя весело.

— Искахте да попитате за мене?

— Нямам право, милейди.

— Нямам нищо против да ви кажа. Имам магьосническа кръв.

— Вие сте магьосница?

Тя поклати глава.

— Не. Опитах се да бъда. Исках да бъда. Открих, че не съм. Уалфърт. Помните, че разпитвах за Уалфърт.

— Да, спомням си.

— Уалфърт беше моя прадядо. Но ние стоим и разговаряме тук, а трябваше да влезем вътре. Трябва да се погрижим за раната на големия ви другар. А може би има и други наранявания. Вие имате драскотина на челото си. И всички, предполагам, умирате от глад.

Конрад се проясни видимо.

— Бих похапнал — заяви той. — А дали ще ви се намери нещо за пийване. Човек ожаднява от боя.

— Моля ви да го извините — намеси се Дънкан. — Няма капка срам.

— Нямаме прислуга — каза Даян. — Нито един слуга. Имаше дни, когато навсякъде в замъкът имаше прислужници, когато имаше хора, на които можеше да им потрябва прислужник. Но сега наистина има малка нужда от тях, а освен това е трудно да се намери верен слуга, какъвто човек би искал. Няма много за правене. Приготвянето на храната, оправянето на леглата и други неприятни задачи. Магията се грижи за всичко останало.

— Милейди — заяви Конрад, — мисля, че донякъде аз и милорд можем да готвим, а предполагам също и старата Мег. За отшелника не знам. В най-добрия случай той е скромен човек.

— Добре, да вървим — каза Даян. — Килерът е добре зареден. Той е винаги добре зареден. Няма да останем гладни.

Даян поведе застаналите от двете и страни Конрад и Дънкан към голямото, широко стълбище, която водеше към входа на замъка. Мег се нареди зад тях.

— Ще намерим месо за кучето — обяви Даян. — Моравата ще осигури добра паша за коня и магарето.

— Благодарим ви, милейди — каза Конрад. — Вашето гостоприемство надхвърля всякаква любезност. Това, което направихте днес за да ни помогнете …

— Помощта беше взаимна — възрази тя. — Вие направихте за нас толкова, колкото и аз и Хубърт за вас. Вие подмамихте Злото навън и му нанесохте мощен удар. Накарахте ги да страдат. Кутбърт ще бъде доволен. Това е нещо, което би направил сам ако не беше толкова стар, слаб и самотен. Виждате ли, той има само мене. Всичките му стари другари ги няма.

— Кутбърт ли?

— Той е магьосникът, за когото говорех. Последният от могъща група вълшебници. Но сега останалите са си отишли и той е изгубил много от бившата си сила поради загубата на приятелите си, въпреки че би го отрекъл, ако му го споменете.

— Казахте, че е стар и болен. Не знам …

— Магьосниците не са свръхестествени същества — прекъсна го Даян. — Сигурно знаете това. Те са просто хора, които знаят много за някои тайни и следователно могат да вършат много удивителни неща, но не са защитени от обикновените болести и неволи на човечеството. Възнамерявах да дойда отново в църквата, където се срещнахме за първи път, но когато се върнах намерих Кутбърт много болен и оттогава стоя тук за да се грижа за него.

— И как е той сега?

— Много по-добре, благодаря. Грешката е негова, може би. Когато го оставя сам, той забравя да яде. Става толкова зает, че забравя да се храни. А стар човек като него се нуждае от подходящи грижи.

Стигнаха в подножието на голямото стълбище и започнаха да се изкачват. На половината път Дънкан се обърна и видя, че отвъд кръга от изправени камъни е гъсто обрасло с дървета.

— Тези дървета преди не бяха там — наостри се той.

— Какви дървета? — попита Даян.

— Дърветата извън кръга.

— Вие не разбирате — каза тя. — От това място всичко се вижда така, както е изглеждало когато е създаден замъка. След това е станало така, че тази земя се превърнала в пустош, населявана само от няколко диви племена и случайни ловци, преминаващи по няколкото пътеки през нея.

Продължиха изкачването си и накрая стигнаха до големия вход, водещ в обширна стая, нещо подобно на приемна. Подът беше покрит с добре пасващи цветни каменни плочи и от него тръгваха няколко други къси каменни стълбища към другите части на замъка. В свещниците, закрепени на стените, горяха дебели восъчни свещи, които хвърляха мека светлина върху залата.

В центъра на залата стоеше шестостенна колона, висока около три фута, и при вида на това, което се беше свило върху нея, Дънкан и всички останали замръзнаха на местата си.

— Елате — каза Даян нетърпеливо. — Това е само Дявол. Няма нужда да се страхувате от него. Уверявам ви, че е напълно опитомен и безопасен.

Бавно тръгнаха напред под внимателното наблюдение на създанието върху колоната.

— Само Дявол, каза тя — обади се създанието, — и е права, както обикновено, понеже е много правдива и дори приятна личност. Вие виждате пред вас, дали за съжаление, или за пренебрежение, един демон, дошъл направо от подземията на Ада.

— Винаги драматизира — каза Даян. — Спира всеки посетител, за да му разкаже историята си. Сега, разбира се, няма кой да прецени доколко е вярна, но той има много за казване. Дайте му възможност и той ще ви умори от приказки.

— Но какво е той — попита Дънкан.

— Той е това, което ви каза — демон от Ада. Служи тук като портиер почти откакто съществува замъкът.

— Определят ме като такъв — заговори Дяволът, — но аз не пазя никаква врата. Прикован съм тук, за тази колона, като прицел на глупавите човеци, които често ме използват като развлечение. По-скоро, струва ми се, трябва да съм обект на дълбоко съжаление, аз, най-нещастното създание, беглец от родното си място, без да съм истински обитател на този дворец на изобилието и щастието. Взрете се в мене, моля ви, и ми кажете ако греша. Вижте смачкания ми рог, забележете гърбицата ми, уродливите ми нозе, сакатите ми ръце, изкривени като от артрит, резултат от мръсния, влажен и мразовит климат на тази най-варварска страна.

— Дявол, млъкни — викна остро Даян.

— И моля, — продължи Дяволът, — вижте ми опашката, която, заедно с рогата, е гордостта на всеки демон. Погледнете я и ми кажете ако ви прилича на нещо, което може да бъде предмет на гордост. Счупена е на три места и никога не е оправяна както трябва, въпреки че наместването би било детска игра за един компетентен хирург.

— Дявол — каза Даян, — заповядвам ти да мълчиш. Спри това безкрайно бърборене. Нашите гости не се интересуват от тебе.

Всичко, което Дяволът беше казал за себе, беше вярно, видя Дънкан. Последната третина на опашката му беше приела формата на забавен зиг-заг, като че ли е била счупена и не е бил направен опит да се наместят костите, или ако е правен, той е бил направен много лошо. Левият му крак беше куц, а в добавка към уродливостта — безформено копито. Над кривото място беше занитена дълга верига, която висеше чак до пода, където другият край беше захванат за тежка метална скоба, забита в камъка. Грозна гърбица беше възседнала плещите му, като изтласкваше горната половина на тялото напред. Левият му рог беше напълно оформен, къс, но здрав, докато другият беше изкривен и израснал повече, набръчкан с грозни гънки, като следите по мидена черупка, и извит към челото му. Протегнатите му ръце бяха усукани и изкривени, а пръстите — конвулсивно полусвити.

Конрад се приближи към колоната, протегна ръка за да докосне едната от сакатите ръце.

— Ти, беден кучи сине — каза Конрад.

Даян се обади хладно:

— Да вървим. Не заслужава да си хабите състраданието за него.