Братството на талисмана

22

Дънкан имаше проблем и фактът, че има проблем го безпокоеше много. Не трябваше да има такъв проблем — не беше в характера му да действа по такъв начин, че да си създава подобни проблеми. През целия си живот беше честен и откровен, като казваше точно това, което мисли, без да крие истината, без да казва лъжа. Но това беше по-лошо от лъжа — това беше безчестие.

Амулетът или талисманът, понеже така го описа Кутбърт, не му принадлежеше. Той принадлежеше на Даян и всяка клетка в Дънкан крещеше да и го върне. Беше конструиран от прадядо и и трябваше да и бъде предаден. И все пак не беше казал нищо за това, че го притежава, и беше поставил нещата така, че и никой друг от групата да не го каже.

Кутбърт беше казал, че той не притежава сила, че изработването му е било провал. И все пак Уалфърт, прадядото на Даян, беше приел доброволно заточението, наложено му от магьосниците, вместо да признае, че той няма сила.

Всичко се дължеше на постоянното усещане, почти убеждение, че той притежава могъща сила, която действаше така, както трябваше да действа. Защото ако талисманът притежаваше някаква мощ, ако може да даде на този, който го носи дори най-слабата защита, тогава той, Дънкан, имаше по-голяма нужда от него от всеки друг. Не той, разбира се, а ръкописът, защото това беше неговата задача — ръкописът. Трябваше да го отнесе в Оксънфорд и нямаше нищо, което би могъл да пренебрегне, нищичко, което би могло да му помогне да се добере дотам.

Не беше заради него това, че той, който никога не е бил нечестен, сега се занимаваше с безчестие. В Стендиш Хауз Негова светлост беше казал, че в ръкописа се крие най-голямата надежда на човечеството, може би последната оставаща надежда. Ако това беше вярно, в което Дънкан не се съмняваше, нечестието беше незначителна цена, която трябваше да се плати за да се отнесе ръкописа на неизвестния последовател на Исус в ръцете на епископ Уайз.

И все пак това не се харесваше на Дънкан. Чувстваше се някак нечист. Недостоен и нечист, измърсен от лъжата и безчестието, мошеничеството и измамата.

Кое беше правилно? Докато мислеше границата между правилното и неправилното стана неясна и замазана, както никога по-рано не му се беше случвало. Винаги досега знаеше инстинктивно, без да му казват, кое е правилно и кое — грешно. Нямаше неясноти, нямаше замазване. Но всичките му досегашни решения, разбра той, винаги бяха свързани с прости съображения, в които нямаше усложняващ фактор. А тук имаше усложняващ фактор, който по никакъв начин не можеше да се впише в решението.

Седна на най-долното стъпало на стълбите, които водеха към входа на замъка. Срещу него се простираше млада зеленина, която достигаше от мястото, където седеше до извивката на кръга от изправени камъни, обхващащи в пръстен парка на замъка. През парка преминаваха извиващи се пътеки и алеи, настлани с тухли. Из равната морава бяха разпръснати каменни пейки, езерца и бликащи фонтани, покрити с рози беседки, цветни градини, групи храсти и дървета, разположени с вкус в разпрострялата се зеленина на тревата.

Мястото беше красиво, помисли си той, едно място не на естествената, а на изкуствената красота, създадено не от хора, както би било при градините и парковете на други замъци, а от вълшебството на група хора, вещи в извършването на действия, които стоят отвъд естественото.

В него имаше мир и спокойствие, които не беше мислил, че са възможни във владението на магията. И все пак, каза си той, несправедливо беше да мисли така, понеже магьосниците не бяха непременно зли хора, макар да имаше някои, ако историята беше вярна, които се бяха насочили към злото. Съблазните на злото, разбра той, винаги щяха да съществуват между хора като тях, които владееха толкова могъщи сили, но това не означаваше, че злото им е присъщо; може би само една малка част от тях ставаха зли. Силите им бяха големи заради знанията, които притежаваха и това можеше да бъде причината за лошата репутация, която имаха магьосниците. Простолюдието, голямата част от обикновените хора, гледат с подозрение на всички големи възможности и обширни знания. Те гледат с подозрение всичко, което не могат да разберат, а знанията на вълшебниците са невъобразимо далеч отвъд разбиранията на останалата част от човечеството.

Близо до изправените камъни играеха Конрад и Дребосъкът. Конрад хвърляше една пръчка, а Дребосъкът, извън себе си от радост, защото не можеше често да играе, тичаше след хвърлената пръчка и я донасяше обратно в уста, като подскачаше е екстаз от забавлението, което не съвпадаше много със склонностите на едно бойно куче. Встрани стояха Даниел и Красавица и наблюдаваха играта. Даниел, стори се на Дънкан, гледаше презрително, като че ли разбираше, че това поведение е под достойнството на Дребосъка. Красавица, обаче, изглежда нямаше нищо против. От време на време откъсваше по малко трева, но повече стоеше и наблюдаваше с необичаен интерес. Вероятно, помисли си Дънкан, ако Конрад и хвърлеше пръчката, също щеше да изтича и да я донесе.

На малко разстояние от Даниел и Красавица, Хубърт, грифона на Даян, лежеше на моравата, с високо вдигната орлова глава, с полуизвита край тялото дълга опашка, както би я завила легнала котка, а заоблените му лъвски, жълтокафяви хълбоци изпъкваха на фона на зелената трева.

Зад себе си Дънкан чу слаб звук и обърна глава. По стъпалата слизаше една различна Даян. Беше облечен с тънка, прилепнала дреха, която започваше от шията и стигаше до пръстите на краката и, а на кръста си имаше колан. Цветът на дрехата беше зелен, като първите пролетни, бледи жълтозелени листа на върбата. Косите и с цвят на пламък изглеждаха почти крещящи на фона на бледата тъкан.

Дънкан стана бързо на крака.

— Милейди — заговори той, — вие сте красива. Красива и очарователна.

Тя се засмя леко.

— Благодаря ви, сър. Кой, кажете ми, може да бъде красив в дрехи от еленова кожа?

— Дори тогава — каза той — около вас се усещаше чарът ви. Но сега — аз просто нямам думи.

— Не се случва често — заяви тя — да мога да се облека по този начин, нито пък имам тази възможност. Но в къща пълна с гости какво друго бих могла да направя?

Тя приседна на стъпалото и той седна до нея.

— Наблюдавах как Конрад и Дребосъка играят — каза Дънкан.

— Неразделни са — рече Даян. — Отдавна ли ги познавате?

— Конрад и аз сме неразделни от деца. А Дребосъка — от кутре.

— Мег е в кухнята — каза тя — и приготвя кисело зеле със свински джолани. Казва, че от години не е е яла такова ядене. Чудя се, харесвате ли я?

— Много — отвърна Дънкан. — А какво става с отшелника? Не съм го виждал през целия ден.

— Скита се — каза Даян. — Обикаля навсякъде. Застава, подпрян на тоягата си и се взира в нищото. Вашият отшелник е неспокоен човек.

— Той е един объркан човек — поясни Дънкан. — Несигурен в себе си. Разкъсван от множество въпроси. Не може да определи напълно душевното си състояние. Дълго време е опитвал, по различни начини, да бъде праведен човек и сега стана войник на Бога, а това е професия, което не му се отдава лесно.

— Бедният човек — рече тя. — Има в себе си толкова много доброта, а няма възможност да я изрази. А Кутбърт? Допадна ли ви Кутбърт?

— Внушителен е — отвърна Дънкан. — Макар понякога да ми е трудно да го разбирам. Трудно ми е да следвам мисълта му.

— Той е оглупял — каза Даян.

Дънкан я погледна удивено.

— Сигурна ли сте в това?

— А вие не сте ли? — попита го тя, вместо отговор. — Блестящ ум, остър и надарен, но сега притъпял от времето и болестите. Не можете да следите мислите му. Понякога е нелогичен. Наблюдавам го внимателно, за да не го нараня.

— Изглежда, че е имал неприятности.

— Той е последният от многото — отвърна тя, — които са упорствали стотици години. Сега всички са си отишли, освен Кутбърт. Опитаха се да задържат групата им от разпадане, като взимаха млади чираци, но това не помогна. Няма повече големи вълшебници. Изисква се човек да бъде особен за да стане магьосник. Способност да възприема огромни количества от магически знания и да работи с тях. Може би нещо повече от това. Инстинкт за вълшебството, може би. И определена насоченост на ума. Вероятно на света днес има малко подобни хора.

— А вие?

Тя поклати глава.

— Жените рядко успяват в магията. Може би причината е точно тази насоченост на ума. При жените тя не е такава. Трябва да бъде ум на мъж. Мъжкият ум може да бъде оформен и насочен в по-различна посока от този на жената. Аз, разбира се, опитах, а те ми позволиха да опитам, защото макар да бяха принудени да заточат Уалфърт, те се отнасяха към него с респект, дори в заточението му. И при все че мога да схвана някои от концепциите, мога да осъществя някакви малки магии и да направя някои от по-простите манипулации, аз не съм подходяща за магьосничеството. Те не ми казаха това. Ако беше дошъл моментът, те щяха да ми кажат, но аз не ги принудих да го направят. Сама осъзнах, че никога не бих могла да бъда нещо повече от един лош чирак-магьосник. А на света няма място за неработоспособни чираци.

— Но вие обитавате магьосническия замък.

— Любезност — поясни тя. — Искрена и прочувствена любезност. Само защото имам в жилите си от кръвта на Уалфърт. Когато родителите ми починаха от чумата, която помете околността, Кутбърт напусна замъка за пръв път от създаването му, за пръв и за последен път, защото не го е напускал оттогава, и ме обяви за наследничка на великия си, добър приятел, който по това време, сега вече знам, отдавна е бил мъртъв. Последният от вълшебниците ме отгледа тук и понеже го обикнах се опитах да изуча уменията им, но успях. За това как Кутбърт е дошъл да ме вземе са ми разказвали, защото тогава съм била твърде малка за да го помня. И не само ме отгледаха тук и се грижеха за мене, но и ми дадоха Хубърт, който е бил грифонът на дядо ми, изоставен когато дядо е трябвало да напусне това място, защото не е можел да го вземе със себе си.

— Ще дойде ден, когато Кутбърт ще умре — започна Дънкан внимателно. — Какво ще правите тогава? Ще продължите ли да стоите тук?

— Не знам — отвърна тя. — Старала съм се да не мисля за това. Без Кутбърт тук ще бъде пусто. Не знам какво бих направила. Във външния свят няма да има място за мене. Не съм живяла там, не знам какво трябва да правя, нямала съм тази възможност. И не бих могла за дълго да крия, че имам в себе си магьосническа кръв. Страхувам се, че външният свят няма да се отнесе любезно към мене, ако разбере.

— Светът може да бъде жесток — въздъхна Дънкан. — Иска ми се да ви кажа, че не е, но той е.

Тя се наклони към него и бързо го целуна по бузата.

— Светът може да бъде любезен — възрази тя. — Вие бяхте мил към мене. Вие говорихте за проблема ми с много благородна доброта.

— Благодаря ви, милейди — изрече сериозно Дънкан. — Благодаря ви за думите. И за целувката. Това беше една прекрасна целувка.

— Шегувате се с мене — рече Даян.

— Ни най-малко, Даян. Признателността ми е искрена, още повече, че не съм направил нищо за да я заслужа.

— Кутбърт — смени внезапно темата Даян — изрази желание да ви види.

— Това трябва да стане скоро — заяви Дънкан. — Забавихме се твърде дълго тук. Трябва да продължим пътя си.

— Защо толкова скоро? — възрази тя, малко смутена. — Трябва да си починете няколко дни. Всички вие се нуждаете от почивка. Не ви е било леко.

— Бяхме задържани — рече Дънкан — от много нещастни случки. По това време трябваше да сме в Оксънфорд.

— Оксънфорд може да почака — заяви Даян.

— Съжалявам, милейди, но не вярвам, че може.

Тя скочи на крака.

— Трябва да отида при Кутбърт. Не мога да го оставя дълго време сам.

— Ще дойда с вас — рече Дънкан. — Казахте, че е искал да ме види.

— Не сега — спря го Даян. — Ще ви повикам, когато е готов за вас.