Братството на талисмана

9

Прав бях, мислеше си Дънкан, там, в църквата. Не можем повече да стоим тук. Това е пилеене на време, а той имаше чувството, че времето може да се окаже важно.

Той седна с гръб опрян на стената на пещерата и придърпа тежкото одеяло до кръста си. Дребосъкът лежеше пред входа на пещерата. Отвън се чуваше как Даниел потропва и Красавица обикаля наоколо. В ъгъла Конрад хъркаше героично, като се давеше силно между хърканията. Ендрю, отшелникът, свит под одеялото си върху сламеника, мърмореше в съня си. Духът беше изчезнал.

Разбира се, двамата с Конрад могат да се върнат, помисли си Дънкан. Обратно в Стендиш Хауз. И никой не би ги обвинил. В самото начало планът беше, че малка група, която се движи бързо и тихо, би могла да се промъкне незабелязана през Опустошените земи. Сега това изглеждаше невъзможно. Обстоятелствата се бяха стекли по такъв начин, че да го направят невъзможно. Със сигурност е било невъзможно от самото начало. Сблъсъкът им с плешивите беше отбелязал присъствието им. Вероятно експедицията на Разбойника, който беше тръгнал да ги следи, беше предупредила Опустошителите. Дънкан се зачуди какво ли се е случило с Разбойника и хората му. Нямаше да бъде чудно ако ги е постигнала лоша участ, тъй като те бяха неприятна компания.

Не ми харесва, каза си той. Нищо в тази ситуация не му харесваше. Цялото приключение тръгна накриво. Като я обмисляше той осъзна, че едно от нещата, които най-малко му харесват, са доброволците, които се събраха. Духът беше нещо лошо, но нямаше какво да се направи срещу един дух. Най-лошото беше отшелникът. Той беше стар мърморко, склонен да досажда и на всичкото отгоре и страхливец. Каза, че иска да бъде войник Бога и нямаше начин, по който човек да спори срещу това, само за да го държи настрана другите. Проблемът беше, разбира се, в това, че досега не беше отбягвал никого. Ако го оставят с тях, той ще им се мотае из краката на всяка крачка. Но какво може да се направи? Да му кажат, че не може да тръгне с тях? Да му кажат, че няма място за него? Да му кажат това, след като се бяха възползвали от гостоприемството му?

Може би се измъчвам без причина, рече си Дънкан. Десет към едно, че отшелника ще се откаже, че в последния момент ще реши, че има неотложни причини, поради които не може да напусне килията си.

И Снупи, таласъмът, какво да правят с него? Не могат да му имат вяра, това е повече от сигурно, въпреки че донякъде беше направил от себе си внушителен случай. Трябва да го наблюдават внимателно. Това може да се остави на Конрад. Вероятно Снупи беше повече от изплашен от Конрад и имаше право да бъде. Когато му каза, че ще му пререже гърлото Конрад не се шегуваше. Конрад никога не се шегуваше.

И така, какво да правят? Да продължат или да се върнат? Имаха доводи да изоставят пътуването. Не им беше поръчано да се срещат с голяма опасност, да си пъхат главите в примката, да продължават независимо от риска.

Но залогът беше висок. Беше важно възрастният учен в Оксънфорд да види ръкописа и ако сега се върнеха имаше възможност той никога да не го види. Човекът беше стар, Негова светлост беше казал, че дните му са преброени.

И сега, мислейки си, той си спомни нещо друго, което Негова светлост беше казал онази вечер в библиотеката на Стендиш Хауз. „Светлините загасват, каза той. Загасват в цяла Европа. Имам чувство, че се потапяме отново в древната тъмнина.“ След всичко казано, Негова светлост беше нещо като престорено-набожен дърдорко, но дори допускайки това, той не беше глупак. Щом, при цялата тържественост, той беше изразил чувството, че светлините загасват, тогава имаше големи шансове, че те наистина загасват и древната тъмнина ще пропълзи отново.

Духовникът не беше казал, че доказването истинността на ръкописа ще има дял в отблъсването на тъмнината, и все пак Дънкан помнеше, че там имаше недомлъвка. Защото ако може, извън всякакви съмнения, да се докаже, че човек, наречен Исус, наистина е ходил по земята преди две хилядолетия, ако може да се покаже, че Той е казал думите, които се твърди, че е казал, че е умрял по начина, който се описва от Евангелията, тогава църквата ще спечели сила. А силната църква би била могъщ фактор, който да задържи тъмнината, спомената от Негова светлост. От почти две хиляди години тя е била единствената голяма сила, говореща за благоприличие и състрадание, стояща твърдо сред хаоса, даваща на хората стрък надежда, в който те могат да се вкопчат пред лицето на явната безнадежност.

А какво ще стане, запита се той, ако човекът в Оксънфорд, след като види ръкописа, обяви, че е лишен от стойност, че е мистификация, жестока измама спрямо човечеството? Дънкан стисна очи и разтърси глава. Това беше нещо, за което не трябваше да мисли никога. По някакъв начин вярата трябваше да бъде запазена. Целият въпрос за ръкописа беше риск, каза си той с цялата си откровеност, който трябва да бъде поет.

Легна, с глава отпусната на пръстената стена и с мъка, извираща в него. Без да е набожен, той все пак принадлежеше на църквата. Това беше наследство, което не можеше да игнорира. Почти четиридесет поколения от неговите предци са били християни от един или друг вид, някои от тях набожни, други значително по-малко набожни, но все пак християни. Хора, които са се противопоставили на смеха и подигравките на езическия свят. И сега, най-накрая, имаше възможност да се нанесе удар в полза на Христос, шанс какъвто никой друг от фамилията Стендиш не е имал. Още докато си мислеше това, той знаеше, че няма начин, по който би отстъпил от отговорността, лежаща върху него. Нямаше съмнения, че трябва да продължи. Вярата, колкото и слаба да беше тя, беше част от него, беше в кръвта му и не можеше да я отрече.