Братството на талисмана

15

Нещо се движеше в групата върби, разположени на края на горичката. Дънкан се изпъна, като че ли е глътнал бастун и се втренчи в мястото, където беше видял движението или поне си мислеше, че го е видял. Не беше сигурен какво е видял. Лисица, помисли си той, макар да изглеждаше невероятно лисица да се промъкне толкова близо. Или, може би, някакво друго животно, някой друг нощен скитник, тръгнал да си търси храна.

Групата преплетени върби закриваха лагера на Разбойника. През плетеницата от клони, Дънкан можеше да види светлината на огъня. Отначало вечерта се огласяше от виковете, смехът и песните на мъжете, но с напредването на нощта шумът затихна.

Луната вече беше изгряла и изминала половината си път в източната част на небосвода. Риданията, които беше чул преди, все още се носеха с прекъсвания и сега беше сигурен, че звукът идва откъм блатото.

Китките го боляха от напрягането на въжето с надеждата, че ще успее да го разхлаби или дори да ги измъкне. Но вече не се напъваше, понеже те не поддаваха и беше разбрал, че няма начин да се освободи от тях.

Трябва да има начин за бягство, рече си той, просто трябва да има. От часове измъчваше мозъка си за да открие начина. Можеше да използва остър камък, в който да търка вървите докато се претрият и прережат накрая или поне да ги повреди дотолкова, че да може да ги скъса. Но не си виждаха никакви камъни, а само пясък, примесен с пръст и глина. Вероятно беше възможно, със сложни движения на тялото да плъзне завързаните си ръцете отдолу и като се прегъне на две да ги издърпа под краката си, като по този начин ги извади отпреде си, където би могъл да достигне въжето със зъби. Но това беше невъзможно с двамата наблюдаващи го стражи. Всъщност, той не беше сигурен, че това изобщо би могло да бъде направено. А ако успееше да изпълзи до Конрад, можеше или той да прегризе въжето на Конрад, или Конрад да прегризе неговото, което беше по-вероятно, понеже зъбите му бяха по-големи, а челюстите му — по-силни. Но това също не беше възможно заради Ейнар и Робин, които наблюдаваха.

Започна да си измисля различни начини за спасение — как Снупи се връща и след като успява да се промъкне, прерязва вървите на единия от тях, който след това се заема със стражите, докато Снупи освобождава останалите; как Духът пристига и се втурва да потърси, каквато и да е, помощ; как Даян се спуска, възседнала своя грифон, грабнала в ръка бойната си брадва; дори как Дивият ловец и глутницата му кучета изоставят своя вечен лов из небесата и се втурват на помощ. За съжаление знаеше, че нищо такова не може да се случи.

Шансовете бяха в полза на това, че нямаше да успеят да избягат и да се спасят, а когато дойдеше утрото… Отказа се да мисли за това, затвори ума си за тези мисли. Това бяха възможности, които човек не можеше да предвиди. Като си мислеше за тях в малките отрязъци време, през които не можеше да ги подтисне, той си призна, че беше малко вероятно да издържи, по какъвто и да е подходящ начин, мъченията. А най-лошото беше, че нямаше какво да каже на Разбойника, което би могло да предотврати тези мъчения.

Причината беше, че нямаше никакво съкровище, дори не бяха си помисляли да търсят такова. Чудно беше откъде на Разбойника му беше хрумнала такава идея. Все пак, като се замислеше, това беше почти автоматично за човек като него. Като приписваше собствените си мотиви и очаквания на другите хора, не беше необичайно за Разбойника да подуши миризмата на съкровище или подобен подтик у някого, когото беше срещнал.

Дребосъкът беше изоставил опитите си да се освободи, въпреки, че ги подновяваше от време на време. От доста време Конрад не помръдваше и понеже го познаваше добре, Дънкан реши, че може да е заспал. Ендрю стоеше край дървото си, увиснал на въжетата, които го придържаха. Откъм лагера на Разбойника се носеха приглушени звуци от пиршество, макар и да бяха отслабнали доста от вечерта.

Ръкописът все още беше преплетен в ниския храст, а страниците му шумоляха от повеите на вятъра. Дънкан копнееше да положи някакво усилие да го скрие, но се страхуваше, че това може да привлече внимание към него.

Стражите не бяха сменявани и започнаха да стават неспокойни. Тихо обсъждаха помежду си възможността Разбойникът да е забравил за тяхната смяна.

Дънкан откри с изненада, че е гладен и жаден. Можеше да разбера жаждата, но гладът го озадачаваше. Със сигурност, човек в неговото положение, изправен лице в лице с това, което му се беше случило, нямаше де мисли за глад.

Колко дни минаха, зачуди се той, откакто той и Конрад напуснаха Стендиш Хауз? Изглеждаха половин вечност, но всъщност, като ги преброеше, излизаха пет или шест, макар и да не беше сигурен. Като си замислеше, те, по някакъв начин, се преплитаха. Толкова малко дни, а успя да попадне в толкова много беди; толкова много време, а успя да измине толкова малко разстояние.

— Трябва да са изпратили някой да ни смени — каза тихо Робин на Ейнар, но все пак достатъчно силно, така че Дънкан успя да го чуе. — По това време, вероятно всички вече са затъпели от виното, което беше дадено за всички ни. А ние дори не сме вкусили от него.

— Не бих възразил срещу една чаша — потвърди Ейнар. — Толкова рядко имаме вино. С нетърпение очаквам да си пийна. От месеци се наливаме само с бира, докато получим киселини от нея.

— Намислил съм — рече Робин — да прескоча и да взема една кратунка за нас. Ще се върна след минутка.

— Разбойникът ще ти откъсне ушите ако напуснеш поста си.

— Разбойникът, каквото и да разправяш за него — възрази Робин — е разумен мъж и не би накарал хората си да страдат излишно. Ако отида и поговоря с него, може би той ще изпрати някой да ни смени. Просто е забравил откога стоим тук.

— А затворниците?

— Нито едни от тях не е помръднал през последния час. Няма какво да се страхуваме от тях.

— Все пак тази идея не ми харесва — повтори Ейнар.

— Отивам за вино — обяви Робин. — Не е честно да ни държат тук, докато те се търкалят пияни. Ще се върна за по-малко време, отколкото е необходимо да се залюлее агнешка опашка. Може би всички са толкова къркани, че няма да ме забележат.

— Дано да има останало вино.

— Трябва да има. Бяха три бурета.

— Е, добре, щом си решил. Но побързай. Все още си мисля, че това, което правиш е безразсъдно.

— Веднага се връщам — рече Робин.

Завъртя се и бързо се скри, превръщайки се в петно зад върбовите дървета.

Вино, помисли си Дънкан, кого ли са могли да срещнат, който да им даде вино?

Откъм върбите се чу плахо шумолене. Лисицата, или каквото и да беше, все още стоеше там или се беше върнало отново.

Ейнар, който също трябва да беше чул шумоленето, започна да се обръща, но фигурата, която се надигна от върбите, се движеше твърде бързо за него. Към гърлото му се насочи ръка и се видя проблясък на метал, който потъна в гърдите на Ейнар с тъп звук. Пазачът им се изпъна моментално, изхъхри и се строполи на кълбо на земята. Единият му крак се разтрепери конвулсивно, като удряше земята.

Мъжът, който изскочи от върбите, се втурна към Дънкан и коленичи до него. На светлината на луната Дънкан зърна лицето му.

— Седрик! — прошепна той.

— Както ви споменах по-рано — прошепна Седрик в отговор — малък удар тук-там.

Ножът в ръката му преряза вървите, които свързваха ръцете на Дънкан, след което се насочи към краката му и пресече въжето, намотано около глезените му. Седрик бутна ножа към Дънкан.

— Вземи — рече той. — Ще имаш нужда от него.

Старият пчелар се надигна и се загледа към върбите.

— Почакай, човече! — прошепна Дънкан. — Остани тук и ела с нас. Ако Разбойникът разбере …

— В никакъв случай. Заради пчелите ми. Те все още се нуждаят от мене. Без мен са изгубени. И никой няма да забележи. Натъркаляли са се като мъртви.

Дънкан се изправи. Краката му бяха вцепенени от продължителното завързване. Старият Седрик си беше тръгнал, потъвайки между върбите.

Дънкан изтича при Конрад и го побутна, така че да достигне ръцете му.

— Какво има, милорд?

— Тихо! — изсъска Дънкан.

Преряза въжетата, които стягаха ръцете на Конрад и му подаде ножа.

— Освободи краката си — каза той, — а след това развържи останалите. Вторият страж се връща. Аз ще се погрижа за него.

Конрад грабна ножа.

— Благодаря ти, Боже!

Докато тичаше към върбите, Дънкан можеше да чуе тътрещите се стъпки на Робин, газещ из пясъка. Наведе се и грабна захвърлената от Ейнар сабя. Беше неудобно, тежко оръжие, което не пасваше на ръката му. Изтръпналите му пръсти се затрудниха да обхванат дръжката, но най-накрая успя да го стисне здраво.

Робин започна да говори на Ейнар още преди да е излязъл от върбите.

— Взех едно неотворено буре — триумфално обяви той. — Никой не забеляза. Поне така мисля. Всички са се оляли.

Изпъшка, докато прехвърляше бурето от едното си рамо на другото.

— Имаме достатъчно за да изкараме нощта — продължи той. — Повече от достатъчно. Ще остане дори да си измием краката, ако внезапно почувстваме нужда.

Той заобиколи групата върби и Дънкан бързо пристъпи напред. В удара нямаше нито финес, нито фантазия, нито благородство. Просто стовари сабята върху главата на Робин. Черепът се строши със звукът на пукащ се пъпеш; ръждивото желязо спря чак когато достигна до гръдната кост. Силата на удара разтресе ръцете на Дънкан. Робин не издаде звук Строполи се като дърво под ударите на брадва. Бурето се удари в земята, подскочи и се търколи, а съдържанието му се разплиска в него.

Дънкан се приведе над тялото, хвана дръжката на меча на Робин и го измъкна. След това се втурна за ръкописа, притиснал двете оръжия под мишница, грабна го, прегъна го сръчно и го пъхна под ризата си, където той прилепна към кожата му.

Ендрю беше освободен и се клатушкаше на неустойчивите си крака. Подобно беше и състоянието на Мег. Конрад се беше привел над Дребосъка и внимателно разрязваше въжетата, с които бяха привързани челюстите на голямото куче. Дънкан се втурна към Даниел, който се дръпна изплашен при приближаването му.

— Всичко е наред, Даниел. Спокойно, момчето ми — каза му той меко.

Преряза въжетата и щом се почувства свободен конят се втурна напред, след това спря треперещ. Красавица, вече освободена, изприпка встрани, а въжето, което и служеше като оглавник, се повлече след нея.

Конрад се насочи към Дънкан. Дънкан му подаде едната от сабите. Конрад вдигна ръка за да покаже, че е намерил тоягата си.

— Бяха я оставили до мене — поясни той.

Дънкан метна едната сабя настрани.

— Какво, по дяволите, става с Ендрю? — попита той.

Отшелникът се препъваше наоколо и се взираше в земята.

Дънкан се насочи към него и го сграбчи за ръката.

— Хайде — подкани го той. — Трябва да се махаме оттук.

— Тоягата ми — изохка Ендрю. — Не мога да намеря тоягата си.

Внезапно се наведе напред.

— А-а, ето я — рече той с облекчение.

Грабна я в ръка и тупна с нея по земята.

— Накъде, милорд? — запита Конрад.

— Обратно към хълмовете. Там имаме по-големи шансове.

Конрад се втурна напред, грабна Мег и я метна на гърба на Даниел.

— Дръж се здраво — рече и той. — Навеждай се, за да не те одраскат клоните. Трябва да се вкопчиш с цялата си сила, понеже нямаме седло. Аз дори не знам къде е проклетото седло.