Черните банкери

12.

Сутринта Турецки тръгна към психоневрологичната клиника, без да се отбива в прокуратурата. В приемната медицинската сестра предупреди следователя, че за момичетата сега започва периодът на наркотичен глад и е трудно да се общува с тях. Но това не го спря, тогава сестрата го поведе към стаята на Олга Синякова.

— Добро утро, Олга — поздрави Турецки.

— По дяволите! Ох, сега ще се пукна! Лекар ли сте?!

— А кого очаквате?

— Мирек, имам нужда от доза! Веднага! Господи, спаси ме най-сетне!

— Добре, ще намеря вашия Мирек, само ми кажете къде да го търся, кажете ми фамилията, пълното му име.

— Умори ме! Кой не познава Мирек бе? Викай го, чуваш ли! Бъдете проклети! Всички! Разкарайте се на майната си! Ненавиждам ви! Искам да умра! Да умра! Убийте ме! — Момичето изпадна в истерика.

— Олга, моля ви, успокойте се. Как да намеря вашия Мирек? Веднага ще му позвъня — обеща Турецки.

Момичето каза телефона. Съмненията изчезнаха: източникът на продажба на наркотик е същият, както и при Марина Суркова. Но Турецки продължаваше досадно да разпитва:

— Оля, кажете ми, вашата приятелка Таня Юркина също ли си купуваше от Мирек?

— Да, да, ама по-бързо върви! Ти ме измами! Така си и знаех! — Момичето се вкопчи в дрехите на Турецки, започна неистово да го блъска и да крещи проклятия.

Медицинската сестра дотича, помогна да откопчат пациентката от следователя, сложи момичето да легне, даде му успокоително.

— Какво друго желаете? — попита сдържано сестрата в приемното, съобразявайки се с високия му чин, все пак „Главна прокуратура“ звучи респектиращо.

— Трябва да поговоря и с Марина Суркова.

— Да, тя не е толкова буйна, с нея май ще можете — съгласи се сестрата. — Но ще е по-добре, ако аз я доведа тук. Там в стаята има няколко пациентки.

— Доведете я — кимна Турецки.

Суркова влезе, наведе глава, сякаш се страхуваше, че някой ще я познае. На вид изглеждаше около четирийсетте, невзрачна, сива жена, с очи, мътни от преживяната тежка нощ, със силно подпухнало лице.

— Здравейте, Марина Демяновна — поздрави Турецки.

Жената страхливо вдигна поглед, но като видя непознат човек, се успокои, отговори на поздрава.

— Аз съм от Главна прокуратура, казвам се Александър Борисович Турецки. Бих искал да ви разпитам за сестра ви Алла Демяновна Бережкова.

— Какво има да говорим? Тя е добра, само че няма късмет, все от трън, та на глог.

— И тя ли като вас употребяваше наркотици?

— Алочка ли? Не, никога! Тя и на мен не разрешаваше! Много ми се кара, когато разбра.

— А вие отдавна ли употребявате наркотици?

— Опитах веднъж, обаче Алка ми изкара щуротиите от главата. А сега, когато е в затвора, останах съвсем сама, нямам семейство. И от мъка… нали разбирате.

— От кого вземате наркотиците?

— Не мога да го съобщя, разберете, човекът ми прави добро и аз не бива да го топя.

— Този човек прави злини. Нека наричаме нещата с истинските им имена! Помните ли какво сте говорили на старши лейтенанта от милицията, който е идвал снощи у вас?

— Нищо не помня — жената погледна с недоумение към Турецки. — Честа дума. Мислех, че са ме намерили на улицата. А какъв е този лейтенант? Откъде?

— Разказали сте му, че Алла Бережкова има приятел Владимир Козлов, който е приготвил пакета, а вие сте го занесли. Така ли беше?

— Така. Но Вовочка не обича да се афишира тази работа, затова и аз не исках сведенията да излизат от мен.

— Добре. Това може да се запази в тайна. А откога се познават?

— Това е стара дружба, по-точно той дружеше с покойния мъж на Алла, работеше в банката, уважаваха го. Сега има няколко магазина. Това е всичко…

— Той лично ли приготви пакета за Бережкова?

— Да. А пък аз го занесох.

— Там имаше ли наркотици?

— Не, какво говорите! Само плодове, пасти, бонбони. Алка обича сладките работи. Е, сапун, паста за зъби, други дреболии…

Турецки се колебаеше: може ли сега да каже на Марина Суркова истината за смъртта на сестра й. Тя е болна. Но ще бъде подлост да не й каже.

— Изказвам ви съболезнованията си — започна отдалеч следователят, — но съм принуден да ви съобщя много печална новина. Вашата сестра Алла Демяновна Бережкова е починала в затвора от свръхдоза наркотик.

— Не! Не! Не може да бъде! — разкрещя се Суркова. — Тя никога не е употребявала наркотици! Тя беше силна! Не може така да умре! Убедена съм, че са я убили!

— Кой? — попита рязко Турецки.

— Не знам — изрече Суркова, докато бършеше сълзите си. — Нали мнозина й завиждаха. Тя беше толкова красива, умееше да се облича, държеше се като кралица… Вие ме лъжете!

— Не, Марина Демяновна. Нима може да се шегува човек с такива неща?

— Моля ви се, кажете… какво ще стане по-нататък?

— После ще ви кажа къде трябва да отидете. Тялото на починалата е в моргата. След аутопсията роднините могат да го вземат и погребат.

— Господи! Какво е това?! — Суркова отново зарида. — Защо е такава съдбата й? Заради парите! Всичко е заради проклетите пари!

— Марина Демяновна, разбирам, че ви е тежко. Отговорете на последния ми въпрос: Владимир Козлов познава ли Мирек Шайбаков?

— Да, разбира се. Мирек също работеше в банката, но след това напусна. Не знам с какво се занимава сега.

Турецки си записа показанията на свидетелката и я помоли да се подпише на нужните места в протокола.

Медицинската сестра погледна съчувствено Марина Суркова. Беше чула целия разговор на Турецки с пациентката. Следователят сметна за свой дълг да каже няколко добри думи за жената.

— Сестро, помогнете й. Тя има голяма мъка. Трябва да я пуснете за погребението на сестра й. Разбирам, че съществува курс на лечение и разни други формалности, но всички сме смъртни и никой не е застрахован от нещастие.

— А какво мога аз? Само главният лекар може да даде такова разрешение!

— Разбрах — кимна Турецки и стана. — Сега ще се отбия при него.

Суркова гледаше с надежда след него.

Експерт-химиците от ЕКУ дадоха заключение, че намереното в дома на Марина Суркова вещество и онова, с което е отровена Алла Бережкова, са идентични. Това е первитин, наркотичен стимулатор. Произвежда се по сложна методика.

Експертите изпратиха първия екземпляр от акта на Турецки, а с копието запознаха Грязнов. Турецки веднага му телефонира. Слава беше искрено учуден:

— Никога не съм чувал за такъв наркотик!

— И аз. Какво от това? Успяхте ли да научите нещо за Мирек?

— Да, разбира се. Мирослав Демидович Шайбаков, безработен, преживява от наркотици, но никой не е успявал да го залови на местопрестъплението.

— Любопитно.

— И аз така мисля, Саня, че е много любопитно. Точно затова трябва да го хванем по бели гащи! — разгорещи се Грязнов. — И да го заобиколим с такова внимание, каквото не е и сънувал.

— А защо да отлагаме? Да се изсипем у тях и да направим обиск. Нима нищо няма да намерим?

— Трудно е да се каже. Щом този наркотик се произвежда по сложна методика, тогава може Шайбаков да го получава готов. Не е изключено да крие веществото извън дома си. Защо преди не е бил залавян с дрога?

— Казвай, Слава, какво предлагаш?

— Мисля да го следим известно време, да проверим контактите му, куриери и прочие хора, свързани с него.

— Но за това ще отиде сума време — рече съкрушено Турецки. — А ние с теб вече не можем да дишаме от тези „мокри“ истории.

— Просто друг изход няма.

— Е, щом няма, значи няма. В края на краищата твоите хора са опитни. Ами Козлов? Намерихте ли го?

— Секретарката на Козлов каза, че вчера е заминал за Англия.

— Пак сме закъснели! — възкликна Турецки със съжаление. — И колко ще стои там?

— Казала, че трябва да се върне след месец.

— Субектът задължително трябва да се следи. Щом се появи, веднага да се арестува. Неслучайно е решил да си плюе на петите в Англия! Може би точно там се крият парите на банка „Ресурс“, които е откраднал заедно с Алла Бережкова. Ще изскочат и имотите, които, за съжаление, толкова лошо търсим.

— Интересно, какъв ли ще е този первитин? — Грязнов се върна на заключението на експертите.

— Нали вчера видя действието му със собствените си очи!

— И госпожиците от Червения площад ли са клиентки на Шайбаков?

— Разбира се! Олга Синякова ту проклинаше целия свят, ту настояваше да й доставят доза от Мирек.

— Виж ти — поклати глава Грязнов. — А нашите химици нищо друго ли не знаят за первитина?

— Обади се на Семьон Семьонович, той със сигурност е чувал нещо за тази отрова.

— О, това е идея! — зарадва се Слава. — Почакай, не затваряй! — и започна да набира Мойсеев по другия телефон.

Турецки чакаше. Мойсеев се оказа вкъщи и, изглежда, се зарадва, защото и Грязнов занарежда радостно:

— Семьон Семьонич, скъпи, задъхваме се! Спасявай! — Слава включи спикерфона и Турецки можеше да чува диалога им.

— Затъвате в море от информация? — попита съчувствено Мойсеев.

— Позна!

— Разказвай какво има?

— Един тип върти търговия с первитин. Чувал ли си за такъв наркотик?

— Первитин? Чудеса! Чувал съм, разбира се. Някога се използваше от военновъздушните сили на Съединените щати и английското разузнаване.

— Не може да бъде! — изуми се Грязнов. — И по-нататък?

— Притежава превъзходно стимулиращо действие, но понеже бързо се привиква с него, се отказаха от первитина. Това е всичко, което се е запазило в старческата ми памет.

— Семьон Семьонич, не говори така! Та ти просто си нашата подвижна енциклопедия! Цена нямаш!

— Благодаря ти за добрите думи. Отбивайте се, момчета. Винаги се радвам да ви видя.

— Благодаря, бъди жив и здрав, Семьонич, като се поосвободим, непременно ще ти дойдем на гости със Саня.

Грязнов изключи високоговорителя и въздъхна:

— Такива ми ти работи, Александър Борисович! Сега си блъскай главата откъде Мирек може да има наркотици, които някога са били използвани в американските ВВС и британската разведка? Това се казва задачка!

— Да. Но няма да се отчайваме, Слава, а ще запретнем ръкави. Вземай колкото души ти трябват и пусни опашка след Шайбаков, а аз ще оформя заповед за обиск в дома му и арест на този наркопласьор и ще взема разрешение от Меркулов. Така са се самозабравили! Честна дума, имам впечатлението, че престъпниците не ни забелязват дори от упор!

Вътрешният телефон на Турецки иззвъня. Той се обади, каза „идвам“ и затвори.

— Разбра ли сега, Слава, говорим за вълка и той в кошарата — рече на Грязнов. — Меркулов ме вика. Желая ти успех!