Черните банкери

1.

Ноемврийската вечер беше студена и влажна.

Прозорците на жилищната сграда светеха топло в празния тъмен двор. Двама мъже с черни маски и маскировъчни костюми седяха в западна кола и чакаха сигнал.

— Внимание! Обектът се насочва към сградата. Действайте! — прозвуча команда в слушалката на мобилния телефон.

Мъжете слязоха от колата, насочиха се към слабо осветения вход, качиха се на втория етаж, отвориха вратата с шперц и влязоха в жилището.

В антрето беше тъмно и тихо. Те отвориха вратата към хола. През тюленото перде на прозореца проникваше светлината на уличната лампа, чуваше се равномерно тиктакане на часовник. Очите им различиха мебелите: голяма библиотека, два фотьойла, малка масичка, телевизор в ъгъла до прозореца.

Мъжете се върнаха в антрето.

— Хубаво висим — обади се единият. Гласът му беше по младежки закачлив.

— Не е време за шеги, стегни се — измърмори другият със солиден баритон.

Най-после по стълбите се чуха стъпки. Единият от мъжете надникна през шпионката и прошепна напрегнато:

— Идва.

— Ясно.

Те замряха на място, долепени до стената. Ключалката щракна, вратата се отвори. Отначало се подаде ръка с пазарска мрежа, в която имаше пакети с мляко, след това в антрето влезе и собственикът. Другата му ръка по навик се протегна към ключа на лампата и в този момент го нападнаха и събориха. Вратата тракна.

За миг извиха ръцете на мъжа, завлякоха го в стаята. Той се съпротивляваше отчаяно и викаше:

— Какво искате? Отрепки! Покажете си лицата! Светнете лампата!

Непознатите, дишайки тежко от напрежение, стовариха мъжа във фотьойла, извиха му ръцете на гърба и от упор стреляха в слепоочието му.

Поставиха ръцете на убития върху коленете му, като преди това пъхнаха в дясната пистолет „Макаров“ — служебното му оръжие. После светнаха лампата в антрето, вдигнаха мрежичката с пакетите мляко и я занесоха в кухнята. Излязоха, без да пипат нищо в жилището, и затвориха вратата след себе си.

Докато жена му готвеше за вечеря, малката Нина се беше покатерила на коленете на баща си и разглеждаше с него картинките на една книжка, следеше с пръстче страниците и сричаше:

— Ру-сал-ка-та…

— Браво, моето момиче! Каква си ми умничка!

— Тате, нали е много красива? — попита Нинка.

— Ти си по-красива.

— Виж каква рокля има!

— Ще ти купя същата!

— Кога?

— Ще излезем в неделя на пазар и ще ти изберем една прекрасна рокля, като на принцеса.

В стаята надникна жена му, усмихна се и каза:

— Турецки, марш на телефона, началството те търси.

— Слушам, генерале мой — отвърна той и отиде в антрето при телефона.

Хвана слушалката и чу малко суховатия глас на Меркулов:

— Саша, навечеря ли се?

— Още не.

— Извинявай, но съм принуден да те откъсна от семейството. Убит е следователят Генадий Арбузов. Грязнов замина с оперативната група за дома му, аз го помолих да види. Поеми ти делото. Арбузов беше мозъчният център на следствената бригада…

— С какво се е занимавал?

— С фалиралата банка „Ресурс“.

— Къде да отида?

Меркулов продиктува адреса и обеща да изпрати служебната кола. Турецки постоя замислен няколко минути и надникна в кухнята.

— Пак ли те викат? — досети се жена му.

— Уви, трябва да тръгвам.

— Надявах се поне веднъж да вечеряме заедно. — В гласа й прозвуча обида.

— Ира, недей!

— Вече всичко съм приготвила, хапни поне малко.

Жена му сипа картофи в една чиния, от тях ухаеше вкусно, сложи и две кюфтета. Турецки започна да се храни, но след малко отмести чинията. Настроението му се развали. А в главата му сега имаше само една мисъл — за убития следовател.

Турецки обичаше рядката семейна радост на есенните вечери, когато наоколо чурулика дъщеря му и Ирина шета из къщи. Но само да се настроеше за тази „тиха радост“, телефонът веднага иззвъняваше и трябваше спешно да бърза за другия край на града, където е открит поредният труп. И макар да се смята, че не е работа на особено „важен“ от Главна прокуратура да ходи на всеки труп, къде да се дене, когато убитите особи са заемали големи постове в държавата.

Ирина се вълнуваше, когато вечер мъжът й излизаше, и само мълчаливо молеше Господ да го пази и да му донесе късмет.

— Но защо не яде нищо? — обиди се жена му.

— Нещо нямам апетит. Ще хапна, когато се върна. Сега не мога.

— Ами чай ще пийнеш ли?

Но отвън вече се чу клаксон, колата на прокуратурата беше пристигнала.

— Ирка, трябва да тръгвам — рече Турецки и излезе в антрето, обличайки в движение дългия си черен шлифер.

В дома на загиналия следовател Генадий Арбузов беше многолюдно. Но всички разговаряха тихо. От време на време изхлипваше жената на убития, болката й се изливаше в ридания и защото край нея, живи и здрави, бяха сътрудниците на мъжа й начело със следователя от Московската градска прокуратура Олег Величко и със съчувствие поглеждаха към сгърчената от мъка жена. Старши следователят по особено важни дела към Главна прокуратура на Руската федерация Турецки се здрависа с началника на МУР Грязнов, с Олег и попита:

— Открихте ли нещо?

— Всичко е представено като самоубийство, Арбузов седеше във фотьойла с личното си оръжие. Убит е с изстрел в слепоочието — отговори полушепнешком Грязнов.

— А какво казват близките и сътрудниците?

— Олег и момчетата му твърдят, че Арбузов е бил твърде уравновесен и жизнерадостен човек и въпреки относителната си младост вече достатъчно опитен и прецизен следовател.

— В коя морга го откараха?

— При Градус на „Голяма Пироговска“.

— Какво казва жена му?

— Ти я питай, трудно ми е да разговарям с нея — измъкна се Грязнов.

Турецки отиде при жената на Арбузов, погледна разплаканото й лице, кой знае защо си спомни своята Ирина и попита тихо:

— Извинете, бихте ли ми казали как се държеше днес съпругът ви?

— Както винаги. Той никога не говореше с мен за работата си. Все се шегуваше…

— Да знаете някой да го е заплашвал?

— Гена никога и от нищо не се е оплаквал. Всичко му допадаше. Заминава на работа — шегува се, връща се у дома — усмихва се. Не мога да си представя, че го няма — жената зарида и скри лицето си с длани.

— Вие ли го намерихте първа?

В отговор тя само кимна.

— Не забелязахте ли нещо особено? Как стана това?

— След работа взех детето от детската градина, влязох в апартамента и видях… Синът не разбра, втурна се към него… Гена седеше във фотьойла с пистолет в ръка. Извиках милицията и „Бърза помощ“… Но той вече беше мъртъв…

— Благодаря ви и извинете, че съм принуден да ви задавам въпроси. Ще се постараем да намерим убийците — каза Турецки, отиде в кухнята, видя момченце на около четири години, седнало на една табуретка, то изплашено и учудено гледаше хората наоколо.

Грязнов изчака Турецки в антрето, лицето му беше кисело.

— Съседите нищо ли не са видели? — попита Турецки.

— Не.

— Нито изстрел, нито шум?

— Представи си — никой и нищо.

— Меркулов каза, че е водел делото за банка „Ресурс“. Изглежда, сега ще го стоварят на мен.

— Тази омагьосана банка влече след себе си жертва след жертва. Оказа се костелив орех!

— И какво сега, ще трябва да чакаме заключението на съдебномедицинската експертиза, а след това да започваме работа.

— Наглостта на престъпниците ме изкарва из нерви! Задника си ще съдера от работа, но ще пипна гадовете!

— Имаш предвид задните части на коженото си палто, нали? — пошегува се мрачно Турецки.

— Ох, палтото! — изведнъж се сети Грязнов, свали от закачалката тежката си, опръскана отдолу с кал дреха и я метна на раменете си. — Къде отиваш сега?

— Ще се прибирам у нас. Със служебната кола съм. Ако искаш, мога и теб да закарам. Олег ще се справи тук и без нас.

Двамата излязоха от жилището, затвориха тихо вратата след себе си и започнаха да слизат по стълбите, които пазеха тайната за живота и смъртта на Генадий Арбузов, старши следователя по особено важни дела от Московската градска прокуратура.