Черните банкери

4

Турецки се върна в прокуратурата в края на работния ден. Тъкмо влезе в кабинета си, и телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и чу гласа на Казански, началника на следственото управление в Главна прокуратура, който го канеше в кабинета си.

Не искаше излишно да се среща със зализания и сладникав тип, но къде ще ходи — нали му е шеф. В отношенията им отдавна се усещаше лека хладина, сякаш Казански се страхуваше Александър да не го измести. Но грешеше: на Турецки повече му допадаше следствената работа, отколкото чиновническото кресло.

Той окачи шлифера си в гардеробчето, среса се пред квадратното огледалце, закрепено от вътрешната страна на вратичката, и остана доволен от външността си. Лице като лице — нищо излишно не се откроява и не прави впечатление, едва ли не — еталон за правилност. Той се подсмихна иронично и преди да тръгне към началника си, сам си намигна.

Кабинетът на Казански изглеждаше внушително: тежки завеси в цвят бордо, масивни мебели — всичко говореше за важността на персоната, която го обитава. Самият началник беше подчертано вежлив и спокоен.

— Александър Борисович, исках да ви помоля за една услуга. Знаете ли, всички сме в ръцете на Бога, както се казва, перспективата и за двама ни е немощната старост и разни други неприятности.

— Извинете, не разбирам за какво говорите — не скри Турецки.

— Александър Борисович, нетърпелив сте като младеж. — Казански се усмихна. — Сега ще ви обясня. Възложено ви е дело, свързано с банка „Ресурс“. Както е известно, всички имоти на банката са под запор. А въпросът е много деликатен, понеже в някои апартаменти, продадени от банката, вече живеят уважавани и твърде известни хора, които имат голям дял в съзиданието на родината, така да се каже. Позвъни ми о.з. генерал-полковникът от милицията Йосиф Степанович Василиев и много настоятелно ме помоли да оставим жилището му на мира. Той е купил апартамента със собствените си спестявания, сам разбирате, че това е един изключително честен човек, колко му остава?

— Странно разговаряте с мен! — Турецки се възмути — А дали не заради такива изключително честни хора като генерал Василиев фалиралата банка работи година и половина и наляво и надясно раздава кредити на фиктивни фирми? В резултат на което трилиони рубли на вложителите изчезват безследно! Между другото, следователят Арбузов…

— Александър Борисович — прекъсна го Казански, — делото на този Арбузов вероятно ще бъде прекратено. Все пак това е самоубийство. Кой знае какво е ставало в душата на младия следовател, решил да си разчисти сметките с живота?

— И откъде сте толкова сигурен? Нормален, здрав човек, работел отлично, имал семейство. Прекалено много задължения, за да седне да се самоубива. Ами ако това е само имитация на самоубийство? Ние едва започваме следствието, още не са проведени експертизите, още не са разпитани свидетелите. Чака ни сума работа, а вие разсъждавате за възможното прекратяване, така да се каже, на още неразследваното дело? Защо?

— Няма нужда да се горещите — възпря го меко Казански. — Вие сте опитен следовател, това е ваша работа, никога не съм я поставял под съмнение, наясно съм с професионализма ви и знам, че ще се справите с всяка задача. Просто исках да напомня, че освен търсенето на истината никак няма да е зле да помислите за старците-ветерани, на практика отдали на обществото ни целия си живот.

— Разбрах ви. Грижата си е грижа, но делото, за което говорим сега с вас, трябва да стигне до съда. И в неговите прерогативи вече е да излезе с окончателно решение. А Комитетът по общинските жилища в Москва е изпълнил преките си задължения — отвърна спокойно Турецки и напусна кабинета.

Телефонът в кабинета му звънеше до спукване.

— Господи, къде ходиш? — викаше Грязнов.

— Какво има? Пожар? Да не горим?

— Откъде знаеш? — Грязнов се слиса.

— Все още нищо не знам.

— Слизай, ще мина да те взема.

— Може ли да се облека? — пошегува се Турецки.

— Добре де, само по-бързо. Ясно ли е? Чакам долу!

Турецки се метна в колата на Грязнов и попита нетърпеливо:

— Сега ще ми обясниш ли нещо?

— Гори офисът на банка „Ресурс“ на улица „Арменска“.

— Откога?

— Към четирийсет минути. Докладва главният дежурен.

— Прикриват следи, така ли? — попита замислено Турецки.

— Толкова ли си спокоен?

— А какво ми остава? Нали не мога да поливам с вода. Изглежда, там всичко е изгоряло. Безрадостна перспектива — сега ще се наложи да търсим подпалвачите. Макар че на пожарникарите нищо не им пречи да стоварят цялата вина на неизправните кабели.

„Арменска“ беше задръстена от зяпачи и случайни минувачи, привлечени от необикновеното зрелище. Работеха три пожарни бригади.

Турецки и Грязнов отидоха при офицера пожарникар, който командваше тук, представиха се и попитаха за причината на пожара.

— Трудно е да се каже — отвърна офицерът. — За нас сега главното е да се овладее огънят, а после ще мислим за причините. Мога само да ви кажа, че огънят е избухнал вътре в помещението. Зданието е било запечатано, никой не е имал достъп до него, но се е подпалило доста обширно пространство, нали виждате: целият втори етаж и лявото крило на първия са в пламъци.

— Виждаш ли, а аз какво ти казвах? — Турецки повдигна рамене. — След като из сградата повилнее огънят, а после и огнеборците, ние няма какво да правим тук. Нека с това се заемат пожарникарите и момчетата от следствения комитет на МВР.

— Добре гори! — възкликна Слава.

Пламъкът изскачаше от прозорците, обземаше външните стени, въздухът около сградата чувствително се беше нагрял. Пожарникарите се опитваха да пресекат огъня с няколко маркуча едновременно.

— Ще отида да поговоря с живеещите тук, може да науча нещо интересно — реши Александър.

Над града се спускаше ранен мрак и на фона на сивото ноемврийско небе горящата сграда изглеждаше нереално, като пламтяща бутафория за някой филм. Хората наблюдаваха спокойно огъня и по още една причина: знаеха, че напоследък сградата беше празна, никой не работеше там.

Турецки отиде до тълпата зяпачи, огледа ги и попита една възрастна жена:

— Отдавна ли гори?

— Ами че най-малко от час — отвърна тя, като мръщеше чело.

— А как започна?

— Не зная. Бях до гастронома, връщам се и гледам: събрал се народ. Спрях се и гледам заедно с другите.

— Някой да е видял още нещо? — обърна се Турецки към тълпата.

Хората безучастно извръщаха погледи и зяпаха огъня, само старицата, с която Александър разговаря, се прекръсти и рече:

— Господ наказа злодеите. Колко народ ограбиха, а огънят погълна всичко. Тленно е нашето богатство на земята, нищо не можеш да отнесеш на онзи свят.

Грязнов си проправяше път през навалицата и в движение му извика:

— Защо се спря? Откри ли нещо?

— Не.

— Тръгвай с мен. Едни момчета там са видели нещо.

Слава поведе приятеля си към група хлапаци, попита ги:

— Момчета, хайде разкажете и на този чичко какво сте видели.

Едно момче на около дванайсет години, със зелено яке и плетена шапка, избърса зачервения си от студа нос и започна да разказва:

— Ние играехме на война, криехме се зад оградата. Видяхме как от задния вход излязоха двама мъже с тъмни маски, седнаха в мерцедес, май че беше черен или тъмносин, и заминаха. След това нещо избухна и започна да гори.

— Избухна ли? — попита отново Турецки.

— Да, сякаш нещо се взриви, но не много силно — поясни момчето.

— Да не си измисляш? — попита Грязнов.

— Те също чуха — момчето посочи приятелите си. — Нали така, момчета?

— Абе аз нищо не съм видял — каза едро набито десетинагодишно момче с бели вежди.

— Той беше в засада на друго място — поясни най-големият.

— Момчета, благодаря ви за информацията. — Грязнов кимна, записа си в бележника имената и адресите на младите свидетели.

— Предай списъка на свидетелите на твоите оперативни работници. Тук явно става дума за умишлен палеж. Аз още утре ще разпитам госпожа Бережкова. Може да се изясни нещо и по повод на пожара.

— А ти откри ли нещо ново в документите? — поинтересува се Грязнов.

— Открих това-онова. А Казански упорито ми предлага да не безпокоим о.з. генерал Василиев. Той живее в апартамент, който му е продала банка „Ресурс“. Как ти се струва?

— Не разбирам защо работи при вас? Как го търпите? — възмути се Слава.

В отговор Турецки се засмя и отвърна:

— Обикновено такива хора ги държат за равновесие. Казански може да се докарва, да помага на началството да си ближе раните, да му се подмазва и така нататък. Той е цивилизован човек, не е като нас двамата, безкомпромисните диваци!

— Стига бе! Да тръгваме ли?

— Да тръгваме, поне днес може да вечерям вкъщи. Я хайде с мен! Ирка направо ще бъде щастлива!

— Представям си, пак ли ще започне да ме сватосва за приятелките си?

— Е, ще й кажеш да те остави на мира, бездруго не можеш да се отървеш от мадами.

— Днес не мога, друг път — обеща Грязнов. — Ще те закарам до вас, пък ти се похвали на Ира, че именно аз съм те докарал, тя ще го оцени.