Черните банкери

36.

Той не излъга, че отива при алкохолик Вития си беше вкъщи, малко пиян, но още напълно във форма за разговор. Той покани госта в хола на жилището, останало от родителите му, настани го в креслото. Започна припряно да прибира някакви дрехи, разхвърляни в безпорядък на изтърбушения диван. Масата беше отрупана с бутилки и кутии от бира. В стаята цареше безредие, тук отдавна никой не беше чистил. Върху всичко лежеше печатът на такова запустение, сякаш домът умираше. При това самият стопанин изглеждаше като изсъхнала гъба.

— Живееш в антисанитарни условия, господин таен агент.

— При мен никога по-рано не се е отбивало толкова високо началство, не съм готов за приема — усмихна се дружелюбно Вития.

Беше облечен със стар анцуг. Панталонът — с издути колене, мержелееха се дупки, прогорени с цигара, а зелената избеляла тениска беше с разтегната якичка и ръкави.

— Личи си — измърмори Грязнов.

— На какво дължа тази чест? — попита Вития.

— Извинявай, Евгений, но сутринта не изясних всичко с теб. Напъни си ума и си спомни кой се е обаждал по телефона, преди да дойдат омоновците. Може би някой от посетителите отиде да позвъни, може би самият барман. Непременно трябва да знам.

— Кой се е обаждал? Ами не помня. Господи, кой може да е телефонирал?

Изведнъж Вития се плесна по челото:

— Барманът се обажда! Точно така! Каза още, братле, Бартенев пристигна. И край, затвори. А после след час и половина дойдоха ония, маскираните. Ама че съм глупак! Как не съобразих веднага?

— Женя, наистина ли? Не бъркаш ли нещо?

— Чистата истина казвам! Кълна се! Като сега го помня!

— Значи, докато се е обръщал към някого, е казал братле?

— Да!

— А дали наистина има брат?

— Всичко е възможно. Защо да няма?

— Добре. Приготвяй се по-бързо. Да вървим — каза Грязнов.

— Къде?

— В бара.

— Ама какво, да не искате да ме издадете? — разтревожи се Вития. — Ако там разберат, че съм свързан с вас, няма да доживея до сутринта.

— Не се притеснявай. Ти си просто случаен свидетел, който вчера се е оказал в бара. Други посетители ми говориха за теб. Недей да трепериш. Няма да те показвам на никого. Но ако се наложи да притисна бармана, ще ми трябваш. Така че се обличай, днес с теб нямаме време за коктейли.

Вития гледаше стреснато Грязнов и се раздираше от съмнения.

— Но къде отива конспирацията ми?

— Какво се кривиш? — кипна Грязнов. — Нищо няма да й стане на твоята конспирация! Обличай се, защото ще те поведа така по анцуг! Сега си единственият ми свидетел, ясно ли е?

Осведомителят започна трескаво да се облича. Грязнов погледна часовника си: късно е, но барманът трябва още да е на смяна.

Отидоха навреме. Охранителите на входа понечиха да препречат пътя им, но Грязнов показа картата си и ги пуснаха.

Без да си съблича палтото, Вячеслав се запъти направо към барплота, където самотно висеше барманът.

— Нали не сте ме забравили още? — попита Грязнов.

— Не, разбира се — барманът трепна.

— Отлично. Имате прекрасна памет. А къде е сега вашият брат?

Барманът сви рамене:

— Може да си е вкъщи. За какво ви трябва?

— Щом питам, значи ми е необходимо да зная. Свършихте ли работа?

— Не още… трябва да отчитам касата.

— Той къде живее? Адрес?

— Заедно живеем. С родителите. В Свиблово. Но не разбирам…

— Скоро ще разберете. Приключвайте работа. Ще ви откарам вкъщи.

— Да, но какво ще му кажа? Трябва да се обадя, може да не си е у дома.

— Точно от това няма нужда. Никакво звънене и предупреждаване.

— И все пак не разбирам…

— В колата ще ви обясня най-подробно. Нали нямате желание брат ви да се окаже съучастник в дело за убийство?

— Пази боже!

— Побързайте тогава. И помнете: докато не ви разреша да се обаждате, мълчанието е във ваш интерес.

Оперативниците излязоха от колата.

Грязнов настани бармана Фьодор Василиевич Липников на задната седалка, където отдавна вече скучаеше Вития. Двамата се спогледаха, кимнаха си и се обърнаха като непознати.

— Как се казва брат ви? — попита Грязнов от предната седалка.

— Пьотър.

— С какво се занимава?

— Малко с куфарна търговия, после започна да вкарва коли втора ръка. В момента си търси постоянна работа, иска да стане някъде охранител. Засега безуспешно. Живее ден за ден.

— Ясно. Казахте ми, че вчера преди нахлуването на омоновците не сте се обаждали никъде. А ние успяхме да намерим свидетел, който твърди, че именно вие сте се обадили на братлето си, за да го предупредите, че е дошъл Бартенев. И освен това сте го попитали дали това обстоятелство го радва. Свидетелят, правилно ли предавам думите ви? — обърна се Грязнов към Вития.

— Тъй вярно — закима той.

— Обяснете, Липников, защо трябваше да се обадите?

В колата настана тишина. Барманът беше объркан.

— Както забелязвате, не ви питам дали сте се обаждали или не. Интересува ме причината. Отговаряйте.

— Братлето ме помоли… Те с този… Бартенев си имаха някакви отношения. Сигурно парични.

— Значи вашият брат също е пристигнал в бара заедно с така наречения ОМОН?

— Не зная. Всички бяха… с маски.

— Нима не го познахте? Добре, ще се наложи да попитаме брат ви. И още, защо са застреляли Бартенев? Виждате ли, Фьодор Василиевич, каква верига стана? — Грязнов отвори леко вратата на колата. — Момчета, качвайте се, ще отидем при брата Пьотър Липников. А вие, свидетелю, можете да си вървите. Извинете, че се наложи да ви обезпокоим.

Вития изскочи от колата като куршум, откъде се взе толкова пъргавина у него, и мигом изчезна в тъмното.

Оперативните работници насядаха, притиснаха с рамене бармана и той окончателно се вкисна.

Бързо стигнаха в Свиблово на улица „Лазорева“.

— Показвайте накъде? — разпореди се Грязнов.

— Давайте надясно, в двора, третият вход е нашият.

Пред тях се издигаше обикновен пететажен блок, от така наречените „хрушчовки“, обграден отвсякъде с малки гаражи и гъсти храсталаци зад тях. Зад блока започваше нанадолнище към река Яуза, превърнато в сметище, както може да се случи само в московските покрайнини.

Грязнов, Саватеев и Липников се качиха на втория етаж. Фьодор отключи вратата с ключа си. В антрето беше тъмно.

Когато лампата светна, Грязнов видя, че цялото помещение е натъпкано с кашони с чуждестранни надписи. Същински склад.

— Минете наляво, влезте в моята стая, старците вече спят, не обичат да се шуми. Сега ще доведа Петка.

Грязнов и Саватеев влязоха в малка квадратна стая, където имаше касетофон и още някаква стереоапаратура. След минута, премигвайки от светлината, влезе Пьотър и започна да разглежда гостите.

— Седнете, Пьотър Василиевич! — каза Грязнов. — Ще трябва да си поговорим с вас. Аз съм началник на МУР, ето картата ми. С мен е оперативният служител Саватеев.

— Но с какво право нахълтвате посред нощ в дома ни? Имате ли прокурорско разрешение? — повиши глас Липников.

— Все още не идваме да ви арестуваме. И няма да правим обиск. Между другото, не е нужно никаква заповед за арестуването ви. Закопчаваме ви гривните и ви караме където трябва.

Пьотър изглеждаше по-едър и по-голям от брат си. В него имаше сила и мощ, каквато явно липсваше на бармана. Той седна на стола до прозореца, преметна крак връз крак. Грязнов обърна внимание на татуировката на дясната му ръка: паяжина и огромен паяк с кръст на гърба.

— Какво искате от мен? — грубо попита той.

— Вчера са ви известили от бара, че е пристигнал Бартенев. Какво стана по-нататък?

— Нищо.

— А защо ви бяха тия сведения?

— Бартенев има да ми дава триста долара. Търсех го да ми върне парите.

— Върна ли ги?

— Не. Отказах се да ходя в бара. Реших, че ще го срещна на някое друго място.

— И къде прекарахте вечерта?

— Вкъщи! — рече той и млъкна.

— А вашите родители, които сега ще събудим, ще потвърдят ли това?

— Знаех, че сте способни на всичко, гадове — изрева Пьотър. — Но защо ще закачате старците?!

— А вие защо ни лъжете? — попита спокойно Грязнов. — Липников, хайде по-добре да ви нарисувам другата картинка, правилната. Станало е така: Свинин купува от Бартенев завода за спирт, но не може да си изплати дълга, натрупва се и лихва. Бартенев звъни от Англия и си иска парите. Тогава Свинин решава да се отърве от дълга. И наема вас и три ваши приятелчета, за да премахнете Бартенев. Така се стичат обстоятелствата, че брат ви работи точно в бара, в който Бартенев обича да се заседява. Всичко се подрежда. Но не така, както ви се е искало. Познавате ли Свинин?

— Никого не познавам. — Пьотър се наведе и се сви като пружина. — Напразно ме подозирате, няма да ме хванете! Няма доказателства!

— Как да няма? — блъфираше Грязнов. — Ами следите по снега? Там, в Саръбиево. Ами чувала? Нали чувалът е твой?

— Какъв чувал? — сепна се Пьотър.

— Ще ти го покажем — Грязнов сурово мина на „ти“.

В стаята плахо надникна Фьодор.

— Тъкмо навреме — каза Грязнов. — Елате, Фьодор, назовете приятелите на брат си! Бързо!

— Та те са много!

— Не всичките, само онези, с които той се мъкне непрекъснато.

— Сополанко, да не си посмял да портиш хората! — изрева Пьотър. — Като не ти е дал Господ акъл, налягай си парцалите!

— Виждаш ли, Липников, колко лошо се получава с тебе — каза Грязнов. — Върви се обличай, ще се разходиш с нас до „Петровка“. Там ще си довършим разговора. Николай — той се обърна към мълчащия досега Саватеев, — иди с него, помогни му да се приготви. Още повече че ще е за дълго.

Саватеев тръгна към Пьотър. Но младежът изведнъж грабна стола, размаха го така, че всички се дръпнаха към стената, метна го към широката рамка на прозореца и скочи след него.

— Ще се убие! Глупак! — простена Саватеев.

— Не — реагира спокойно Фьодор. — Той е учил за каскадьор. Не му е за първи път. Ще отида да потърся шперплат да затуля дупката.

Грязнов видя през прозореца как свитата фигура на Пьотър изчезна зад гаражите.

— Трябва да го настигнем! — извика Саватеев.

— И за проклетия, момчетата са от другата страна на блока — рече Грязнов. — Какво пък, и това е резултат. Ако беше невинен, нямаше да бяга.

В стаята се подадоха изплашените родители.

— Какво се е случило? — попита майката, загръщайки се в скъсания си шал. Съпругът й навъсено мълчеше.

— Петка скочи през прозореца — отговори синът.

— Господи! Пак ли? Не се ли удари?

— Не. Избяга зад гаражите.

— И защо така?

— Не му хареса нашата компания — рече Грязнов.

— А вие, младежо, защо бродите по нощите и пречите на хората да спят? Вървете си с Бога откъдето сте дошли!

— Да, майко, ще си отидем! Само че ние сме от милицията. Кажете ни, с кого излезе снощи Пьотър? Имената на момчетата.

Докато си припомняше, жената сви рамене и отговори:

— Идваха Скоришев и Митин. Да. После заедно излязоха. А какво е направил?

— Кога се върна Пьотър?

— Вечерта се върна, хапна, легна да спи.

Грязнов се обърна към Фьодор:

— Знаеш ли къде живеят Митин и Скоришев?

— Не, не общувам с приятелите на Петя. Имам си компания.

— Добре, майко, извинете за безпокойството.

— Какво ти спокойствие! — въздъхна жената. — Малки деца — малки кахъри, големи деца — големи ядове.

— Точно това исках да ви кажа — отбеляза Грязнов на излизане от жилището.

Сутринта Турецки най-напред занесе на Меркулов спецсъобщението по делото на Бартенев. Константин Дмитриевич го прочете и попита:

— Как върви разследването?

— Грязнов пое всичко. Днес още не сме се чували. Не знам какво става при него.

— Добре ще е по-скоро да се приключи. Нали е депутат, ония кресльовци от Думата пак ще започнат да ни обливат с помия.

— Костя, ние с теб сме като кучето на Никулин Мухтар: „Трябва, момчета!“ — „Ще се постараем!“ Разбира се, всички искаме да стане по-бързо. Но и ние сме живи хора. И край нас са такива. Стараем се, а какво се получава — един господ знае!

— Добре де, тръгвай. И не споменавай напразно господа — той ще те накаже. Все някога…

Както винаги, когато собственикът не си беше на мястото, в кабинета на Турецки телефонът звънеше до пръсване.

— Здрасти, Вячеслав! Какво откри?

— Има нещичко — отговори скромно Грязнов.

— Хайде, казвай!

Грязнов започна да разказва за снощните си приключения при срещата с братя Липникови.

— Изпуснах го! Съвсем не очаквах, че ще се метне като котка от втория етаж. Представяш ли си? Стана и хукна, сякаш нищо не се е случило.

— Дали не си отишъл рано в дома му? Може би е трябвало да се съберат железни улики и едва тогава да се разпитва? Тук, от нас, никъде нямаше да избяга.

— Саня! Какво ти става! Да си чувал някъде бандит да отива в милицията с призовка? Къде прочете това?

— А откъде знаеш, че е бандит?

— Уточних чрез първи специален отдел, този Липников вече е бил в затвора за побой. Наистина, като малолетен, но с банда. Така че не му е за първи път. Скоришев и Митин също са съдени за кражба. Опитна компания!

— И какво възнамеряваш да правиш по-нататък?

— Ще търсим Скоришев и Митин. Ще се срещна със Свинин.

— Добре, действай.

— А при теб как е?

— Засега нищо хубаво. Вчера Величко изпусна Козлов. Както гледам, вчерашният ден изобщо е бил много щастлив за престъпниците.

— Ясно. Значи сега Олег гони Козлов?

— Да. Както и ти Липников. Хайде, доскоро, обаждай се, не ме забравяй.

Едва затвори — и телефонът пак иззвъня. Когато чу развълнувания глас на Наталия Геранина, Турецки се разтревожи:

— Какво се е случило?

— Андрей започна да говори. Толкова се радвам, Александър Борисович!

— Поздравявам ви, Наталия Максимовна! Това е първата победа. Много ме зарадвахте.

— Благодаря.

— Пожелавам на мъжа ви най-скорошно оздравяване. — Турецки удовлетворено затвори телефона. — Ето, най-после добра новина!

И отново звън. Сега пък Клавдия Сергеевна го викаше спешно при Меркулов.

— Нали току-що бях при теб! — учуди се Турецки.

— Ново спешно дело. Моля те, ела.

— Идвам, къде да се скрия от вас!

Меркулов смучеше ментов бонбон, бузата му беше издута, четеше документите, наредени нагъсто по бюрото му. Когато чу почукване на вратата, вдигна глава и изрече:

— Влизай… Пристигна телеграма от Киев, молят за помощ.

Турецки взе телеграмата, пошари с поглед. Ставаше дума за тръбите на Долгальов.

— Знаеш ли нещо по въпроса? — попита Меркулов.

— Да, държим Долгальов под око. Подслушваме телефонните му разговори. Знаем и за тръбите. Двайсет и един вагона.

— Освен телеграмата току-що ми телефонираха от Днепропетровск, разказаха ми за какво става дума. Московската фирма „Спектър“ в качеството си на посредник при продажбата на тръбите избира като форма на заплащане неотменяем акредитив. Това е надеждно платежно средство. Днепропетровският завод се съгласил и цял месец очаквал парите от турска банка. И изведнъж турците им изпращат писмо с отказ да платят, без да се посочват причините. Банката е върнала акредитива. Естествено, заводските счетоводители се хванали за главата и хукнали да си догонват тръбите, а те вече са някъде близо до Москва. Как ти се струва този цирк?

— Аз съм в течение.

— Саша, постарай се да помогнеш на хората. Та те ще изгубят някъде към шестстотин хиляди долара, ако не хванем крадеца на място.

— С Долгальов имаме за оправяне и други сметки.

— Действай, драги, разбирам, че и така ти пари под краката. Помоли от мое име Вячеслав за всеки случай да ти прати от оперативните си работници. Нали знаеш, като живееш с вълци…

Турецки се върна в кабинета си и нахвърли план на неотложните мероприятия. Най-напред трябва да предупреди ръководството на товарната гара, за да задържи тръбите и да окаже помощ при задържането на „търговците“. След това трябва да залови престъпниците, а чрез тях да стигне и до Долгальов.

Началникът на товарната гара Рибарев прие искането му с разбиране и обеща да съдейства. Главната му задача беше да задържи търговците до идването на милицията.

Турецки благодари на Рибарев и вече искаше да се сбогува, когато началникът извика:

— Един момент. Все пак ще проверя графика.

Чуваше се как остави слушалката на масата, как след известно време я вдигна и каза:

— Знаете ли, този влак вече наближава столицата. Мисля, че имаме на разположение не повече от два часа. Лично ще посрещна композицията, а вие бъдете готови. И „търговците“ ще посрещна сам. Само да знаех кога ще дойдат.

— Във вас ми е цялата надежда, чакам незабавно да съобщите.

Рибарев позвъни точно след четири часа и каза на Турецки само една дума:

— Тръгвайте.

Оперативната бригада замина за товарната гара. На волана седеше шофьорът Ситников, вътре в колата бяха Турецки, Грязнов и оперативната група.

— Момчета, най-напред ще вляза аз, а когато изкомандвам на бизнесмените „Горе ръцете“, влизате и ще ги задържим — каза Грязнов. — Оръжието ви трябва да е готово — може изведнъж да открият огън! Не ми е известно какви хора са.

Кой знае защо Александър си спомни бащата на Крохин. Той подозираше, че Женя е убит от колеги, и се измъчваше от мисълта, че не е могъл да предотврати смъртта на единствената си надежда в този живот — сина си. Колко много безутешни бащи има на този свят!

Оперативната група влезе в приемната на началника на товарната гара. Секретарката на Рибарев учудено ги погледна и попита:

— Какво ще обичате?

— Ние сме от милицията — отговори Грязнов. — Вика ни Рибарев.

— Влезте, вече ви чакат — прошепна тя.

Грязнов надникна в кабинета на Рибарев:

— Може ли да влезем?

— А, заповядайте! Сега ще свърша.

Вячеслав застана плътно до двамата мъже, седнали с гръб към него, извади пистолета и каза тихо:

— Горе ръцете!

Посетителите се обърнаха и смутено вдигнаха ръце. След миг китките им бяха стегнати с белезници. Оперативниците го направиха изключително точно и бързо.

— Да се запознаем — рече Грязнов и се усмихна. — Вие сте Заметалин, нали? Заместникът на Долгальов? Кой е този с вас?

— Мениджърът Василиев — отговори Заметалин, като леко заекна от изненада.

— Василиев? Какво съвпадение! Е, името е много разпространено. Но и доста известно. Например аз познавам о.з. генерал Василиев. Беше при нас в МВР, нали така? Случайно да не сте роднини?

— Роднини сме — изрече глухо седналият срещу Заметалин младеж.

— И какъв му се падате?

— Син.

— Така ли? Вижте колко е малък светът! Добре, да пристъпим към работа! Започвайте, разказвайте, какъв проблем имате с Рибарев?

Бизнесмените естествено бяха объркани, но старателно се правеха, че не разбират защо ги „разпитват“.

— Има неточности в документите — обади се Рибарев. — Но най-големият грях е, че тръбите изобщо не са платени от фирмата.

— Ами аз нищо не знам — възрази Заметалин. Долгальов ни нареди да приемем композицията, което и правим.

— А самият Долгальов? — намеси се мълчащият до този момент Турецки.

— Не знам. Може да е в Москва, може да е някъде из околностите. Не сме го виждали в офиса повече от месец.

— Ами ти, Василиев, нищо ли не знаеше?

— Не, просто придружавам Заметалин. Той носи документите и телекса на Долгальов. А аз съм нещо като охрана.

— Претърсете ги — нареди Грязнов на групата си.

Претърсиха бизнесмените, но не намериха нищо, освен долари и цигари.

— Василиев, по какъв начин попадна на работа във фирма „Спектър“? — попита Турецки.

— Чрез татко. А кой сте вие, нещо не си спомням?

— Главна прокуратура на Русия се интересува от вас, ето каква чест ви е оказана. Но все пак какво свързваше генерала от милицията Василиев с Долгальов? — продължаваше Турецки.

— Баща ми консултираше специалистите от фирмата и оказваше помощ при митническите операции.

— А за какви услуги татенцето ти получи апартамент от банка „Ресурс“?

— Не е получавал, а си купи.

— Да бе. За жълти стотинки. Нали разбираш, че подобен апартамент просто не може да струва петнайсет хиляди долара. Та това е Москва!

— Не знам при какви условия е сътрудничил баща ми с банка „Ресурс“.

— Мисля, че баща ти е помагал на ръководителите на банката по същия начин, както и на фирма „Спектър“. Но за това ще поговорим малко по-късно. А сега да се занимаем с тръбите. Къде трябваше да ги изпратите след получаването тук?

— Възнамерявахме да ги продадем — отговори Заметалин.

— Ясно. Измамихте Днепропетровския завод, фактически откраднахте двайсет и един вагона тръби, а сте решили да ги продадете?

Турецки взе документите, прелисти ги, измърмори си нещо неясно под носа, след това пак попита:

— Защо освобождаването на митницата е направено от литовска фирма? Тя какво отношение има към акта на покупко-продажба?

— Това са връзки на Долгальов, само той знае за тях — отговори Заметалин, — ние сме редови изпълнители.

— Заметалин, не ме лъжете, имаме записан ваш подробен телефонен разговор с Долгальов. Там в пряк текст го питате какво да правите с тръбите. Дали са купени или продадени? И Долгальов отговаря, че са откраднати и затова трябва час по-скоро да се продадат. Имаше ли такъв разговор?

— Не помня.

— Ще имате време и възможност да прослушате касетата — обеща Турецки.

В това време пейджърът на колана на Заметалин завибрира с тихо жужене.

— Кой е? — рязко попита Грязнов.

— Долгальов. Интересува се от резултатите от сделката — отговори Заметалин.

— Отлично. Кажете номера на пейджъра на Долгальов. По-бързо!

Заметалин го продиктува. Турецки си го записа и каза:

— Съобщете на Долгальов, че тръбите са получени. Разберете кога ще поливате сделката. И ще ви моля без фокуси. Между другото, от вашето поведение зависи по-нататъшната ви съдба.

Заметалин видимо се притесни, преживяваше и се измъчваше вътрешно, но най-накрая се реши. Съобщението беше изпратено и почти веднага дойде отговор: „Ще бъда довечера в седем в офиса.“

— Работата е свършена — Турецки удовлетворено потри ръце. — Остава да посрещнем нашия герой и да го притиснем в обятията си. Господа бизнесмени, ще се наложи да ни придружите. Документите ще вземем с нас.

— Но ние нищо не сме направили! Дори не сме получили тръбите! За какво ни задържате? — попита безпомощно Заметалин.

— Трябва да поговорим в спокойна и непринудена обстановка. Насъбраха се множество интересни въпроси към вас, на които бих искал да получа изчерпателни отговори — каза Турецки, после се обърна към Рибарев, стисна му ръката, благодари за подкрепата и помощта. — Готово, момчета, тръгваме си, няма да пречим на началника на гарата да работи. Бездруго му отнехме твърде много време.

Излязоха от кабинета на Рибарев и тръгнаха към двора, където ги очакваха колите.

— Заметалин, къде е колата ви? — попита Грязнов.

— Онова ауди там.

— Ти ще караш — каза той на Ситников. — А вас, господа бизнесмени, каня в нашата кола.