Черните банкери

26

Офисът на кавказския фонд за съдействие на милицията се намираше в двуетажна къща. На входа стоеше охранител в маскировъчна униформа. Колата влезе в двора и спря. Овражников и Грязнов се запътиха към входната врата. Двамата оперативници останаха да чакат в колата.

— По какъв въпрос? — попита охраната.

— Идваме при президента Зайцев — отговори Овражников сърдит, защото пазачът се прави, че не го познава.

— Днес не приема.

— С мен е началникът на Московската криминална милиция полковник Грязнов. Желае да се запознае с ръководството на фонда. Така че бъди добър и доложи бързичко за нашето пристигане.

Охранителят влезе в коридора, след минута се върна и разреши да влязат.

Те се качиха на втория етаж, където ги посрещна друг охранител, застанал на стълбищната площадка, и ги изпрати до вратата с табелка „Приемна“. Минаха през празна стая и влязоха в кабинета на президента.

Зайцев, едър мъж към трийсет и пет, малко оплешивял, разговаряше с миловидната секретарка, която си записваше нещо в бележника.

— Моите почитания, Игор Степанович! — поздрави Овражников президента. — Запознайте се, това е полковник Грязнов, началник на МУР, представлява интересите на МВР, Главна военна прокуратура и Главна прокуратура.

Грязнов стисна леко ръката на Зайцев, представи се.

— Приятно ми е да се запознаем — кимна делнично Зайцев, но в очите му светнаха тревожни пламъчета. — Какво ви води при нас от Москва?

— Търся моя приятел Рустам Такоев. Има подозрения, че е отвлечен… — те се спогледаха с Овражников и Грязнов внимателно впери очи в президента.

— Нима? — Зайцев се учуди съвсем искрено. — Нещо отдавна не се е появявал при нас. Мислехме, че е някъде в командировка. И какво, отдавна ли е изчезнал? И откъде е известно, че става дума именно за отвличане?

— Кога се срещнахте за последен път с него? — попита Овражников.

— Не е идвал повече от седмица. По-рано се отбиваше почти всеки ден. Слушайте, може да си обзавежда къщата?

— Каква къща? — учуди се Овражников.

— Как каква? Купи си къща в Грачовка. Там „новите руснаци“ си направиха цяло селище. Хубава вила, двуетажна, напоследък купуваше мебели да я обзаведе — заяви авторитетно Зайцев.

— А къде се намира тази Грачовка? — уточни Грязнов. — Струва си да отидем да видим. Може да се е случило нещо лошо? Човекът е преживял толкова мъка, изгубил е семейството си, ранен е в Чечня. Това не минава безследно.

— Наистина, как така никой не е знаел за вилата? — Овражников си знаеше своето. Новият развой на нещата видимо го озадачи.

— Били ли сте някога в дома на Такоев? — Грязнов се обърна към Зайцев.

— Разбира се! Поливахме покупката. Може ли без това.

„Защо Тамара не ми разказа нищо за вилата? — помисли Грязнов. — А може и тя да не знае нищо? Значи Такоев е пазел новината и от нея за по-добри времена. Тук има нещо нечисто…“

— Игор Степанович, предлагам ви съвместно да навестим дома на Такоев. Бъдете нашият Сусанин — предложи Овражников. — Какво ще кажете? Няма го човека — няма и никакви следи.

— По принцип става, имах някои неща да свърша, но ще почакат малко. А откъде ви е известно, че е отвлечен?

— Имаше телефонно обаждане — отговори уклончиво Овражников. — До една жена, с която той има връзка, позвънили са и са казали, че е отвлечен. И разни условия. Главно по наша линия.

— Това ясно — кимна Зайцев, но личеше, че нищо не му е ясно.

Зайцев седна в мерцедеса, взе със себе си охранител и двете коли се отправиха към северната част на града, за да излязат на магистралата, водеща към Грачовка.

Информацията, получена от президента на фонда, озадачи Грязнов. Бедният, нещастен, самотен Рустам! И веднага си спомни богатата обстановка в жилището му, а сега и собствена къща. Не е ли прекалено? Или човекът просто умее да живее? За разлика от него, от Грязнов.

Вилната зона се намираше в края на селището. Новите вили с най-неочаквана архитектура бяха разположени на воля близо до магистралата и привличаха погледите на любопитните. Някои къщи вече бяха населени, на други пък строителството приключваше. Като цяло тук нямаше ред, но срещу къщата на Такоев вече зеленееше ливада, растяха няколко розови храста, подстригани за зимата и корените им заринати с пръст.

Грязнов погледна прозорците на втория етаж и му се стори, че завесата зад стъклото на единия от тях мръдна. Той премести поглед на първия етаж, но нищо не забеляза.

— Ще влезем ли вътре? — предложи той на Овражников.

Всички тръгнаха към входната врата. За тяхна изненада вратата не беше заключена.

— Влизаме ли? — попита Овражников. — Може да се каже, че сме дошли на гости. При наш човек.

Грязнов кимна в знак на съгласие; влязоха в коридора, разпръснаха се из стаите на първия етаж, където всичко беше обзаведено със скъпи меки мебели и постлано с килими. Но все пак в дома се чувстваше липсата на женска ръка, нещо не достигаше, може би някакви мили дреболийки, които щяха да привличат и веселят окото.

— Отлично жилище, а? — похвали го Зайцев. — Добре се е подредил Рустам. Ето! Умее да живее човекът!

— Но такава вила и мебели струват много, много пари — заяви Овражников.

— При нас във фонда Рустам беше далеч не последният човек, винаги е можел да спечели.

— Да, с нашите заплати не можеш много се обзаведе.

— Хора като Такоев умеят да действат — обади се Зайцев. — Не е изключено да се е занимавал и със свой бизнес. При него често идваха някакви хора от Чечня. Слушайте, може пък изчезването му да е свързано точно с това?

— Може да са били негови роднини, нали е от Грозни — вметна Грязнов. — Странно, че вилата е отключена и няма никого. Ако стопанинът е излязъл за малко, значи си струва да почакаме?

Те се качиха на втория етаж, огледаха спалнята и няколкото стаи, там мебелите още не бяха наредени. В спалнята на леглото имаше тъмносиня риза, Грязнов видя последния път Рустам с нея. Овражников подържа ризата в ръце, след това я остави на място.

Грязнов се приближи до прозореца, погледна гъстите храсталаци, достигащи до градината на Такоев, и забеляза в шубраците да криволичи човек.

— Вижте — каза той обезпокоено. — Някой изтича.

Всички се надвесиха над прозореца, но не видяха никого. Човекът изчезна.

— Сторило ви се е. Там няма никой — заключи Овражников.

Слязоха на първия етаж, излязоха от вилата, тръгнаха около къщата и откъм тилната част откриха врата на черен вход. Дръпнаха дръжката и тя се отвори. Когато изминаха малък коридор, се оказа, че изходът от салона е покрит с голям килим. Затова не забелязаха вратата отвътре.

— Може би в къщата е имало човек, когато дойдохме — предположи Грязнов. — Стори ми се, че мръдна пердето на втория етаж. А сега този човек в храстите…

— Не е изключено — отговори Овражников. — Но не съм сигурен. Затова мисля, че трябва да поставим тук засада. Нека моите момчета постоят, да поогледат, може неочаквано да се появи някой.

Той извика двама от сътрудниците си, инструктира ги как трябва да се държат в засада.

— Морално сме готови, но физически немного. Трябва да намерим нещо за ядене — каза младият офицер.

— Вижте в хладилника в кухнята — отвърна Овражников. — Мисля, че Рустам няма да ви се разсърди. Правим го за негова полза.

Подчинените отидоха в кухнята и след малко оттам се разнесоха одобрителни възгласи:

— Оставаме! Тук има и за ядене, и за пиене!

— Не се увличайте там! Дръжте се прилично — прекъсна подчинените си Овражников. — Сварете картофи, вземете от консервите, но съвсем малко. Разбрано? И никакви безобразия. А утре сутринта ще ви изпратя смяна.

— Може би си струва да претърсим храстите? — попита Грязнов.

— Да опитаме, но крайно се съмнявам в успеха — кимна Овражников.

Зайцев се намръщи, извини се, че е зает, и си замина.

Грязнов и Овражников обиколиха двора, претърсиха храсталаците, но като не намериха никакви следи по сухата трева, се върнаха обратно с празни ръце и решиха, че утрото е по-мъдро от вечерта.

Вячеслав влезе във фоайето на хотела. Срещу него изскочи Тамара и попита разтревожено:

— Господи, къде ходиш цял ден?

— Търсихме Такоев.

— Казаха ми, че Овражников е бесен от сутринта, а след това заминал нанякъде. Не знаех какво да мисля…

— Овражников беше с мене. Ходихме във фонда при Зайцев, а след това заедно посетихме новата вила на Рустам.

— Каква вила?! — изуми се Тамара.

— Обикновена. Купил си е огромна къща и я обзавел с нови мебели.

— Но той никога не ми е казвал за това!

— Изобщо малцина са знаели — каза Грязнов и като видя любопитните очи на администратора, предложи да влязат в стаята му.

— Научихте ли нещо ново за Рустам?

— Немного. Има къща в Грачовка, която се оказа отключена и безлюдна. Оставихме там засада. За всеки случай. Пребродихме храсталаците, стори ми се, че някой върви там. Но не намерихме никого.

— И как изглежда къщата? — поинтересува се Тамара.

— Внушително. Огромна двуетажна вила. Меки мебели и килими, полилеи и красиви завеси — всичко от хубаво по-хубаво. Богат жених те иска за булка! — изрече ехидно Грязнов.

— Винаги ме е привличало не външното богатство, а вътрешното, тоест душата — отговори беззлобно тя. — Не се подигравай. Ако съм се стремила да се омъжа за него, отдавна да е станало. Но нещо в този човек ме плаши. Понякога е прекалено жесток в разсъжденията си, сякаш е загубил най-важното, след което и собственият му живот, и този на околните хора е изгубил всяка ценност.

— Явно е било свързано със загубата на семейството му. Разбрал е колко е крехък човешкият живот и че нищо не можем да противопоставим на смъртта. Тук го разбирам.

— А как върви следствието ти, май не напредва?

— Защо? Все пак успях да изясня нещо много важно за мен. И за съжаление съм склонен да приема, че фотороботът не е грешка и не е случайност.

— И какво ще правиш? — попита тя тревожно.

— Ще те обичам. И ще установявам виновността на съперника си, колкото и да звучи противно. Между другото той изчезна, или беше отвлечен, след като Овражников му нареди да представи подробен отчет за посещенията си в Москва. Тогава моментално изчезна. А сега видях тази къща. Не, Тома, тук нещата не са така прости, както мислите всички, в това число и Овражников. Разбира се, Рустам за вас е свой човек. Но според мен просто не го познавате. Или не сте го разбрали. Нали най-напред аз не го проумях.

Овражников не го хващаше сън. Става няколко пъти посред нощ, гледа часовника, сякаш се страхуваше да не се успи, макар никога преди да не му се бе случвало такова нещо.

Уж нямаше за какво да се вълнува. Е, остави момчетата в засада. Това не е за първи път. Но нещо не му даваше покой, постоянно стягаше душата му някакво предчувствие за нещо непоправимо.

Разбирайки, че вече няма да заспи, стана в пет сутринта, пи кафе, свари на жена си овесена каша и грис за дъщеря си, облече се бавно и най-сетне реши да позвъни на Грязнов.

Дълго време никой не се обади, най-накрая чу сънения глас на Вячеслав:

— Грязнов слуша…

— Добро утро! Овражников ви безпокои. Готов съм да отидем да видим момчетата в Грачовка. Не искате ли да се присъедините?

— Разбира се. Но още не съм готов.

— Колко време ви трябва, за да се оправите?

— Не по-малко от половин час — каза Грязнов, пресмятайки, че трябва да събуди Тамара, макар да му беше жал, нека си поспи.

— Сега е седем. В осем без четвърт ще мина в хотела да ви взема, става ли?

— Да. Много ще съм ви признателен.

— Доскоро. — Овражников затвори, отиде до прозореца и замислено се загледа в мрака.

За кратко време около него всичко се преобърна с краката нагоре: спекулантът стана бизнесмен, крадецът — „нов руснак“, престъпникът — държавен деец. Моралът се разми, животът се измерва с една-единствена мярка — парите. Ако ги имаш — можеш да получиш кресло в Държавната дума, да купиш акции от предприятия, да откриеш банка. С една дума, с пари можеш всичко.

Овражников не искаше да се съгласи с това положение, но не знаеше за какво да апелира, виждаше единствения изход честно да изпълнява своя дълг, за да не може никой да го упрекне в продажност и безпринципност. Каквото и да става в света, все едно, ще останат вечните ценности: милосърдие, добро, любов — всичко онова, което помага на човечеството и на всеки човек да оцелее. Виктор Онисимович беше твърдо убеден в това.

Зад прозореца се чу клаксон. Грязнов разтърка запотеното стъкло, погледна навън и каза на Тамара:

— Овражников пристигна.

— Върви го посрещни, не искам да ме види тук.

— Защо? Нали решихме всичко — учуди се Вячеслав.

— Защо той да знае? Върви. Аз ще се приготвя и ще изляза по-късно.

— Добре, направи така, както е по-добре за теб.

Грязнов я притегли към себе си, целуна я и каза:

— До среща довечера.

— До среща, любими — отговори тя, поглади с длан бузата му, сякаш оставяше за спомен това докосване.

Виктор Онисимович нетърпеливо чакаше до колата.

През нощта беше замръзнало, земята се оказа твърда и бодлива. Локвите бяха стегнати от лед.

— Честита промяна на времето, Виктор Онисимович — Грязнов подаде ръка.

— Дай боже. При нас зимата е мека, ту стегне студ, ту го отпусне. Така живеем ние, между есента и пролетта. Ако падне сняг, много бързо се стопява. Само проблеми. При вас в Москва зимата е сурова, знам.

— И при нас има достатъчно кал — усмихна се Грязнов.

Овражников седна на кормилото, Грязнов се настани до него и колата потегли леко. Вячеслав забелязах крайчеца на окото, че Тамара гледа през прозореца, махна му с ръка. Този обичаен жест го върна към изминалата нощ.

— Имате щастлив вид — забеляза Овражников. — Добре ли се наспахте?

— Видът ми е обикновен. Просто съм оптимист по природа. Сутрин съм щастлив, вечер съм гладен и зъл.

— А пък аз не можах да спя. Сънувах нещо тягостно, досадно. Събуждам се, за да се избавя, заспивам — пак сънувам същото. Сякаш ме измъчва някакво предчувствие. Вдигнах ви по никое време.

— Няма нищо, Виктор Онисимович, всичко е нормално. Нашите работи, разбира се, не са блестящи, но ми се струва, че някои изводи вече могат да се направят. Например аз мислено анализирам материалите по делото и стигам до извода, че Такоев по-скоро не го е проучвал, а много грамотно и старателно го е блокирал. Разбирате ли, това е чисто професионално чувство, без никакви емоции.

— Наистина ли имате такова усещане? Или тук говори нещо друго?

— Не, уверявам ви, никога не бъркам работата с личните неща. Освен това всяко нещо си има край, колкото и да продължава — каза Грязнов. — Мисля, че рано или късно, но ще научим истината.

— Истината може да изплува и след десетилетия, но на кого ще е нужна тогава?

— Не бива така песимистично да гледате на живота. Е, има и „висящи“ дела, какво да се прави? Друго ме интересува в дадения случай: защо Рустам е събирал материал за руското единство и казачество? Та това е такава фалшификация: руските патриоти заради някакъв експлозив заклали също руски войници?! Сякаш нарочно са унищожени всички улики. И следите съзнателно са стъпкани. Аз също познавах Рустам изключително от положителната страна… Но — времето! То е способно да направи с човека какво ли не. Както разбирам, сега Рустам е нужен и на двама ни.

Грязнов мислеше, че най-сетне тази Нова година няма да обикаля по приятели, а ще я прекара с Тамара. Ще украсят малка елхичка, ще окичат стаята с лъскави гирлянди, ще сложат на масата шампанско и мезета — ще бъде тих семеен празник, каквито Вячеслав не е имал от много години.

— Виктор Онисимович, ненапразно ме подозирахте. Ще бъда принуден да извърша диверсия във вашия град — каза Грязнов.

Овражников учудено и подозрително вдигна вежди:

— За какво говорите?

— Искам да открадна от вас Тамара Кузнецова. Когато пак се срещнахме, разбрахме, че старите чувства са живи. И всичко може да бъде чудесно!

— Ах, това ли било! — засмя се Овражников. — Опитайте се! Само че и Рустам я харесва. Всички знаехме това и всеки момент чакахме да се оженят.

— Разбира се, не се получава добре. Сякаш съм се възползвал от отсъствието му. Но всичко зависеше от нея. Струва ми се, че тя избра мен.

— Какво пък, ще се радвам за вас. В края на краищата жената трябва да си остане жена, а не борец с престъпността. Нека ражда деца, да готви борш и кюфтета, а в милицията сигурно ще се намери кой да я смени…

Пред тях се показа Грачовка. Вече напълно се разсъмна. От изток слънцето надникна в прозорците на колата. Едва изскочило над хълма, то лежеше на най-високия връх и сякаш имаше опасност да не запази равновесие и всеки момент да се търкулне по наклона към равнината.

Улиците на Грачовка бяха пусти, колата бързо пресече селището и стигна до вилната зона. Още от пътя забелязаха нещо нередно: вятърът развяваше пердето на единия прозорец.

— Нещо е станало — каза Овражников и изскочи от колата.

Грязнов мълчаливо вървеше след него. Овражников изтича по стълбичките, мина коридора и в кухнята видя лежащите на пода служители от военната прокуратура. Бяха разстреляни през прозореца. Под масата се беше търкулнала тенджера с варени картофи.

— Господи! Какво е това! — Овражников погледна безпомощно към навъсено мълчащия Грязнов.

— Простете, Виктор Онисимович, но сега вече съм убеден, че няма и не е имало никакви руски патриоти, а има Рустам Такоев, който също е разбрал, че всяко нещо има край. Колкото и старателно да го крие.

— Ами ако е провокация? Отвлекли са го същите командоси, а сега уж от негово име вършат зло?

— Не. Не вярвам в това! Фотороботът не се появи случайно! — твърдо заяви Грязнов. — Да отидем да огледаме останалите стаи, трябва да извикаме спешно оперативно-следствената група, тоест вашите следователи и момчетата от милицията.

Те се качиха на втория етаж, влязоха в спалнята, но ризата, онази, която вчера Овражников държа в ръце, не беше там.

— Ризата му е изчезнала. Само той може да си спомни за нея, чужд човек няма да обръща внимание на един парцал — отбеляза Грязнов.

Овражников мълчеше, но в душата му беше тъмна нощ.