Черните банкери

8.

Във фирма „Спектър“ нямаше много хора: само секретарката, няколко мениджъри и четиримата охранители. Всички изглеждаха подозрително заети, сякаш появата в офиса на началника на Московската криминална милиция и „особено важния“ от Главна прокуратура не засягаше никого.

Дългокраката секретарка, усмихната, с чисто, приятно лице, пресилено вежливо им предложи кафе.

— Приемете нашите съболезнования по повод преждевременната кончина на вашия колега — започна Турецки.

— Ах, това е ужасно! Аз бях в шок! Наистина! Женя беше толкова безобиден човек, на кого му трябваше да го убива?

На лицето на момичето беше изписано искрено съжаление, че Крохин не е между живите.

— Как се казвате? — обърна се Грязнов към секретарката.

— Светлана — отговори тя предвзето и моментално забрави за доскорошния си шок.

— Прекрасно име. Светлана, кажете ни, какви бяха отношенията на Долгальов и Крохин? — Слава застина в очакване.

— Обикновени.

— Да са се карали?

— Не знам. Изобщо аз предпочитам нищо да не чувам и да не виждам. В кабинета на Долгальов често е шумно: разказват се вицове, спорят за нещо. Това са мъжки работи, не ме засягат.

— А как премина вчерашният ден? — попита Турецки.

— Обикновено. Привечер се събраха в кабинета на директора, шумяха, после тръгнаха да изпращат Долгальов за Петербург — каза секретарката, докато си допиваше кафето.

— Шефът ви с какъв транспорт възнамеряваше да замине?

— Не знам.

— Благодаря ви, Светлана, кафето беше чудесно — благодари Турецки. — Сега ще отидем да видим мениджърите, да поговорим.

— Да. Заповядайте, те са в съседната стая.

На компютрите седяха трима прекалено заети младежи.

— Здравейте, момчета, ние сме от Главна прокуратура — представи се Турецки.

Младежите предпазливо се спогледаха.

— Кажете, ако обичате, с какво се занимавахте снощи?

Едрият набит младеж отговори спокойно:

— Изпратихме Долгальов и се прибрахме.

— Разкажете ни малко по-подробно, как тръгнахте, къде? С какво замина Долгальов?

— Изпратихме го по Ленинградското шосе до Химки, след това се върнахме. Долгальов продължи с мерцедеса и с шофьора.

— А защо отговаряте вместо всички? Защо останалите мълчат?

— Потвърждаваме. Да, така беше — обадиха се един през друг останалите.

— Не завихте ли по Волоколамско шосе? — уточни Грязнов.

— Не — отговори набитият. — Защо, не ни е по път.

— А Крохин беше ли с вас? — попита Турецки.

— Не, той си замина. Имаше главоболие. Болеше го глава. — Набитият се подсмихна. — Той беше такъв хилав…

— Как се държеше? За какво се съвещавахте вчера преди заминаването?

— Производствени работи. Обикновените теми… И Крохин се държеше както винаги. Впрочем аз не съм забелязал нищо особено — заключи едрият младеж.

— Добре, значи нищо не можете да ни разкажете? — каза замислено Турецки. — Надявам се, сте осведомени, че за даване на лъжливи показания следва сериозно наказание? А сега, ако обичате, се представете с трите имена, аз ще запиша. Тези дни ще ви извикам всички на разпит.

Щом записа имената и адресите на мениджърите, Турецки се разходи из кабинета, погледна от ъгъла към присъстващите.

— Заведете ни в кабинета на Крохин.

Те влязоха в кабинет, на чиято врата имаше табелка „Главен счетоводител“. В неголямата стая нагъсто бяха наредени няколко бюра. На едното стърчеше компютър. По лавиците на библиотеката нямаше нищо, сякаш предвидливо са изнесли всички книжа оттам.

— Не виждам документацията — учуди се Турецки.

— А каква документация може да има тук, всичко е вкарано в компютъра — каза придружаващият ги.

В стаята беше неуютно, сякаш помещението е изгубило живата топлина и усещаше осиротяването си.

— Имам последен въпрос към вас, извинете, не ви запомних името? — Турецки се обърна към едрия младеж.

— Артьом Дворников.

— Господин Дворников, отдавна ли работите с Долгальов?

— Около година.

— В какви фирми?

— Отначало в „Лале“, след това в „Спектър“.

— Разбирам. А колко фирми е успял да открие досега Долгальов?

— Не знам, никога не съм разговарял с него по този въпрос.

— Бихте ли могли да напуснете? Да се преместите на друго място?

Младежът се смути, отговори припряно:

— Не, а защо?

— Да предположим, че се появи нещо по-интересно…

— Имам определени задължения по отношение на фирмата, разбирате ли?

— Не съвсем.

— Всяко предприятие си има своите търговски тайни. Когато напуска някой, ние, така да се каже, губим контрол над него, тоест сякаш си създаваме потенциален враг.

— Значи не е възможно да се напусне по собствено желание?

— Сложно е.

— Благодаря ви.

Турецки и Грязнов се сбогуваха с мениджъра и тръгнаха към колата си. Посещението на фирмата остави у тях тягостно впечатление.

— Разбра ли в какво робство държи подчинените си Долгальов? — погледна Турецки към Грязнов.

— Да, тук нещо ми намирисва на крепостно право.

— Как мислиш, дали е могло да назрее нещо на тази почва?

— Напълно възможно.

— А какви роднини има Крохин?

— Баща и две сестри, загиналият е бил най-малкото дете в семейството. Да отидем ли у тях?

Турецки въздъхна, почеса се по врата, изпълни го съмнение:

— Сега сигурно не са на себе си, може би не си струва да безпокоим семейството? Те и без нас имат достатъчно грижи.

— Ти си знаеш — не се съгласи Грязнов. — Все пак аз бих отишъл.

— Не, ще се опитам днес да посетя госпожа Бережкова, а едва след това ще се заема с Крохини. А ти, Слава, още веднъж поговори с вашето управление по икономическите престъпления — напомни им, нека поровят около „Ресурс“.

Докато се качваше в кабинета си, за да вземе следствени материали за разпита на Алла Бережкова, Турецки мислено преценяваше как да се държи с нея. Изглежда, нищо няма да спечели, ако е напорист. С нея трябва да е любезен и внимателен. В тази жена нещо е прекършено. Остана с впечатлението, че тя е объркана и силно изплашена, не вярва в собствените си сили, намира се на ръба на нервна криза.

В кабинета му телефонът звънеше. Турецки отключи и се обади, без да се съблича. Чу непознат глас, обаждаха му се от следствения арест.

— Вашата подследствена Алла Бережкова почина.

— Моля?! — Турецки не повярва на ушите си.

— Алла Бережкова почина.

— Какво е станало?

— Отравяне с някакъв силен наркотик.

— Тя къде е?

— В моргата, в медицинската част на ареста.

— Идвам! — извика Турецки.

Само такъв изход не беше очаквал. Всъщност Бережкова беше главният коз в разследването на дейността на банка „Ресурс“. Само тя можеше да посочи къде се намират имотите в Русия и в чужбина, без откриването и по-нататъшната продажба на тези обекти не е възможно да се върнат парите на вложителите. А освен това предстоеше да се открият многобройните влогове в чуждестранни банки, направени от подставени лица. Връщането на тези парични средства също е твърде сложна задача. Бережкова със сигурност е знаела множество имена, зад които стоят източените капитали на банката. И се е страхувала от тези хора…

Самоубийство или умишлено убийство чрез отравяне? Странно, нали и мъжът й умира от такава смърт. Ами ако и мъжът, и жената са отровени от един и същи престъпник?