Черните банкери

31

Утрото беше точно такова, за каквото мечтаеше Грязнов. Заваля сняг и скри пресечките, алеите, тротоарите, покривите. Хората го тъпчеха, следите им се чернееха, но снегът не се топеше върху замръзналата земя, а оставяше островчета — чисти и недокоснати.

Грязнов си спомни как като дете очакваше първия сняг, за да си поиграе със снежни топки, да покара ски. А после настъпваше новата година, в къщата се появяваше истинска елха и цареше щастие. Дълбоко в себе си пазеше спомена за отлетялото време, но винаги искаше празниците пак да се върнат в живота му чрез любима жена, може би чрез собствените деца. Но мечтата си оставаше неосъществима и той се измори да чака.

Сутринта Вячеслав тръгна да издирва агент Вития, или Птичката божия.

Най-често осведомителят стоеше в подлеза до спирка „Новослободска“ на метрото, свиреше с тръбата си и така изкарваше насъщния. Вярно, понякога се запиваше, тогава изчезваше за известно време и се криеше при приятелите си по чашка.

Обикновено идваше на традиционното си място измачкан, нерядко със синина под окото, но собствената му музика го лекуваше, като посвиреше някой друг час, той се чувстваше отново вдъхновен музикант, особено ако към калъфа летяха банкноти.

Следобед преброяваше изкараните пари и си заминаваше, за да пропие всичко до грош с приятелите си. На следващия ден всичко се повтаряше отначало.

Истинското му име бе Евгений. Не беше глупав, уж интелигентен човек, свикнал да живее от подаянията. Беше му безразлично каква ръка хвърля, чувстваше се търтей в човешка среда, а за да оправдава съществуването си, свиреше с тръбата. Понякога към него се присъединяваха също така изпаднали барабанист и баянист, тогава ставаше цял оркестър. Свиреха нещо простичко, познато на всички, с това омагьосваха слушателите, понеже „музицираха“ темпераментно и хармонично.

Тази сутрин Птичката божия се трудеше на традиционното си място, тръбата му ридаеше заради първия сняг и не осъзнатата тъга на музиканта. Грязнов послуша музиката, погледа го отдалеч и наближи.

— Здравей, Женя!

Осведомителят кимна за поздрав, но не махна от устните си тръбата, а продължаваше започнатата музикална фраза. Когато най-накрая свърши, Евгений се усмихна и попита:

— Нещо спешно ли?

— Да. Трябва да поговорим.

— Един момент! Сега ще прибера инструмента и ще вървим.

Той започна да прибира инструмента в калъфа, като преди това пъхна няколкото банкноти в джоба си.

— Къде ще отидем?

— На явката.

— Другарю началник, от сутринта ме мъчи жаждата, не може ли да вземем една-две бири?

— Разбира се, аз черпя.

Грязнов купи от павилиона две бири, подаде ги на Евгений — нали си ги изпроси, сега да ги носи. Осведомителят ловко измъкна от джоба си пазарска мрежичка, сложи вътре бутилките, тръгна пръв напред, предвкусвайки насладата от студената сутрешна бира.

Минаха няколко спирки с тролейбуса, след това през задните дворове стигнаха до обикновена пететажна кооперация, където се намираше квартира за явки. Там се бяха срещали няколко пъти преди.

Помещението беше необитаемо, мебелирано служебно: олющен диван, няколко стола, маса, хладилник. Тази нищета не предразполагаше много за разговори. Но осведомителят постави бирите на масата, изплакна на мивката в кухнята две чаши. Седнаха един срещу друг, напълниха чашите с кехлибарената пенлива течност и започнаха да говорят.

— Поставих ли ти задача да научиш нещо за Бережкова? — попита Грязнов.

— Има нещо такова. Него ден имах пари и влязох в бара, където най-често се събират мафиоти. Винаги съм имал измъчен вид, затова никой не ми обръща внимание. Чух как двама си говорят. Ставаше дума за някакъв мъж, който обичал да идва в бара и щом се върнел в Москва, първо тук идвал. Реших, че се разправят за някой от техните босове. Обаче чувам да наричат оня Козлов, а след това викат, трябва този козел да го подредим като Бережкова. За да са наясно с кого си имат работа и да делят. А то оная нае Мелник, за да измъкне дълговете. Малко й бяха парите, нека сега да постои на топло. Дори единият се засмя, че трябвало да й занесе сухари, да й направи добро.

— Това барът към клуб „Парадайз“ ли е? — попита Грязнов.

— До него е. А оня клуб е закрит, тъй мисля. Просто така не се влиза в него. Има въоръжена охрана.

— Добре, ще се оправим с клуба. А ти как разбра диалога?

— Бе то от ясно по-ясно. Някой от тия „новите“ бизнесмени е взел кредит от „Ресурс“ и е изчезнал яко дим. Бережкова е наела Мелник и го е пратила да търси изгубените пари. И заради това са я тикнали в дранголника.

— Много си схватлив.

— Ами старая се. Живея сред такива хора, зная кой на какво е способен. Стига да поискам, от мен може да излезе добър психолог. Но вече е късно заради пристрастяването ми към алкохола! Знам, че не е хубаво, но нищо не мога да направя със себе си. А сега вече не мога и да заспя на трезва глава.

— Трябва да се лекуваш, да оставиш пиенето, тогава и животът ще ти изглежда друг.

— Нали тогава пък ще ми се иска да живея като осигурен човек, а вече нямам сила. А и средства. Сега възприемам живота изключително през стъклото на шишето: тогава ми изглежда привлекателен. Господин Грязнов, бихте ли ми казали очертава ли се хонорар за днешната ни среща?

— Е, как може да оставя такъв философ на сухо?

— Това е добре, защото всъщност денят ми е пропилян.

— Ами познаваш ли този Козлов?

— Не. Откъде?

— Ще ти намеря снимка — обеща Грязнов. — Моля да се навърташ по-често в този бар, слушай и си отваряй очите. Щом разбереш, че Козлов се е върнал, дай сигнал на мен или на заместника ми. Страшно много ни трябва този човек.

— Разбрах. Но там е адски скъпо, там ходят само тузари.

— Хайде, Евгений, без изнудване, разбрахме ли се? Трябва да помниш, че обираш редовия данъкоплатец. Имай съвест. Плащаме ти това, което ти се полага. Но никой не бива да злоупотребява — нито аз, нито ти.

Осведомителят си доизпи бирата, получи полагаемия се хонорар, написа квитанция и изгуби всякакъв интерес към разговора. Грязнов го пусна да излезе пръв, постоя до прозореца, погледа как се отдалечава приведената фигура на бившия талантлив музикант.

При Пихтин, в малкия му кабинет в „Химбит“, влязоха трима яки младежи, късо подстригани, мускулите им играеха под късите кожени якета.

— Какво обичате? — попита стопанинът на кабинета, усещайки подсъзнателен страх.

— Господин Пихтин? — попита присмехулно единият от влезлите.

— Да. Аз съм.

— Приятно ни е да се запознаем. Дойдохме да ви питаме защо ходихте в МУР?

— А кои сте вие, разрешете да попитам? И каква работа имате с мен?

— Питаш прекалено много. А нямаш право да задаваш въпроси.

— А вие с какво право? — Пихтин се опита да стане, но веднага омекна под тежкия поглед и силната длан на младежа.

— Не, само го вижте! Как се дърви! Ставай, тръгваме. Тук условията за работа не са добри!

— Никъде няма да отида! — заинати се Пихтин.

Говорещият извади от джоба си пистолет, допря го между лопатките на домакина и нареди:

— Хайде, размърдай се!

— Но как сте минали покрай охраната?

— Ние минаваме където си искаме! Тръгвай.

Изведоха Пихтин навън, наредиха му да се качи в колата. Щом напуснаха двора, му завързаха очите. Пътуваха дълго, а похитителите многозначително мълчаха.

— Къде ме карате? — не издържа Пихтин.

— Където трябва!

Най-сетне колата спря. Пихтин усети мирис на гора. Въздухът беше чист, не като в града, и той разбра, че са го докарали в извънградска вила.

Хванаха го под ръка и го въведоха в къщата. Той продължаваше да тъне в догадки: чии са тези хора, откъде и какво знаят за него?

След като го сложиха на един стол в стаята, най-сетне му развързаха очите. Той видя някаква жена, седнала отсреща, и двама младежи, от онези, които го отвлякоха от завода.

— Ако ви е скъп животът — каза жената, — трябва да ни разкажете подробно за всичко, което ви питаха в МУР.

Един от младежите извади пистолет и предупреди:

— Казвай истината. В противен случай — сам виждаш.

Пихтин пое повече въздух в дробовете и започна да разказва, но гласът му беше прекалено дрезгав и изплашен.

— Не се вълнувай. Тук всички сме свои — сякаш за негово успокоение каза жената.

Пихтин обясни, че са го арестували оперативници по време на срещата му със заместник-министъра на финансите Савелиев. Веднъж в сауната на клуб „Парадайз“, дето се намира на „Тверска“, го заснел с камера в компанията на проститутки. Подготвил компромата за себе си, за да измъкне от важния чиновник тлъста сума. Но за съжаление сметките му излезли криви. Та го хванали при предаването на парите, дори не успял да ги преброи.

— Пада ти се, глупако — подсмихна се младежът, докато си играеше с пистолета. — Да не беше си пъхал носа където не те канят. Остави ли си копие? — попита той рязко.

Пихтин изстина.

— Нищо не остана у мен! Те веднага всичко взеха!

— Нали ти казвам — глупак си — спокойно констатира младежът.

— Всичко ли разказахте? — попита жената със странна усмивка.

— Абсолютно всичко! — Пихтин беше сигурен, че дори да го измъчват, ще премълчи за другите касети и хората, заснети на тях. Защото изведнъж разбра: ако назове имената им — смятай, че е покойник. Ще го ликвидират не защото се е осмелил да снима в сауната без разрешение, за собствения си „бизнес“, а просто защото знае прекалено много. Затова трябва да запази изражението си на много изплашен и притиснат от съдбата човек, какъвто изглежда в очите на младежа с пистолета в ръка.

Похитителите станаха, отидоха до прозореца и започнаха тихо да се съвещават за нещо. После жената се върна, каза му строго, че е решено като за първи път да му простят. Но той трябва да стои тихо като мишка и да не си подава носа. И ако случайно някъде се прояви, да се сърди на себе си.

След това му вързаха очите, пак го напъхаха в колата и тръгнаха. Избутаха го на улицата след час и той с учудване откри, че се намира на Каширско шосе, край спирка „Домодедовска“ на метрото. „А така! — помисли той, изпитвайки опияняващото чувство за свобода. — Това е другият край на Москва!“ Но когато си спомни, че отдавна трябваше да е в Главна прокуратура при Турецки, радостта му бързо угасна…

Когато видя Грязнов на прага на кабинета си, Александър радостно възкликна:

— Е, слава богу, ти си жив и здрав! Как е ръката?

— Мисля, че е наред. А какво става при теб?

— Пихтин изчезна. Да не е избягал?

— Не мисля. Изобщо не е в негов интерес. Изглеждаше достатъчно разумен, за да усложнява живота си, нали?

— Така е, но се обадих в завода. Казаха, че сутринта бил там, а след това изчезнал нанякъде, без да съобщи на никого нищо. И времето за срещата отдавна мина.

— Странно.

— А какво ти изпя нашата Птичка?

— Искаше хонорар. Дадох му. Малко, колкото имах у мен.

— Какви са новините?

Грязнов преразказа всичко, което беше чул от осведомителя. Турецки се заинтересува.

— Трябва да изясним чии са тези момченца, които толкова добре познават Бережкова и Козлов — каза той.

— Наредих му да ходи по-често в този бар и да слуша.

— Дали да не изпратиш някой от твоите оперативници да стане там част от постоянното присъствие?

— Скъпо удоволствие — възрази Грязнов. — Откъде толкова пари? Между другото, и Птичката се оплаква, че не му е по джоба да ходи в това заведение.

— Трябва да помислим.

— Мисли де, това ти е работата — усмихна се Грязнов.

Но в този момент телефонът зазвъня и дежурният милиционер от пропуски съобщи, че Пихтин се е появил.

— Отлично — зарадва се Турецки. — Нормално ли изглежда? — попита той за всеки случай.

— Някак странно, сякаш не е на себе си — тихо, съвсем близо в слушалката доложи дежурният.

— Няма значение, сега ще го оправим.

Турецки затвори и весело погледна към Грязнов:

— Слава, сега ще гледаш кино, все пак Пихтин се е появил!

В отговор Вячеслав само се усмихна.

Видът на Пихтин наистина беше странен: ръцете му трепереха, дишаше учестено, лицето пребледняло.

— Какво ви е, Виталий Валерианович? — съчувствено попита Турецки.

Пихтин се смути, погледна седналия встрани Грязнов и не знаеше откъде да започне.

— Не се вълнувайте, а разказвайте всичко, което сметнете за нужно, ние ще ви слушаме внимателно — окуражи го Турецки.

Посетителят си пое дъх и започна разказа си отдалеч. Как отишъл сутринта в завода, какво е правил, с кого е разговарял, как в кабинета при него нахълтали яки мъже, откарали го с кола извън града и започнали да го разпитват, като същевременно го заплашвали с пистолет. Но той не им разказал нищо, казал само за касетата на Савелиев. И не издал никого.

— Как мислите, кой може да е изпратил тези хора?

— Не знам. Не съм ги виждал никога по-рано. Късо подстригани и яки, сигурно са охранители.

— И какво да правим сега с вас, Виталий Валерианович?

— Не знам — Пихтин отчаяно повдигна рамене.

— Ще се наложи да ви охраняваме, докато приключи разследването на вашето дело. Ще ви скрием на сигурно място, понеже няма гаранция, че тия мутри няма да ви намерят дори в следствения арест. В затвора също има множество начини да ликвидират някого. Ето Бережкова, не можахме да я опазим…

— Както решите, на всичко съм готов — рече обречено Пихтин. — Но много се страхувам за моето семейство. Имам жена и син.

— Добре. Още днес ще решим проблема, а сега ни отговорете на няколко въпроса и ще започнем да гледаме записите ви — каза Турецки. — Разкажете ни по-подробно какви бяха отношенията между Акчурин и Козлов?

— Най-топли. През последните месеци от живота на шефа на банката Козлов стана негов съветник, участваше във всички преговори и срещи, на практика не се отделяше от него.

— В деня, когато Акчурин умря, Козлов също ли беше край него?

— Да. Това стана на вилата извън града. Там банкерът почина същата нощ. На сутринта го намериха мъртъв. Говореше се, че е взел прекалено голяма доза наркотици.

— Нима Акчурин е бил наркоман?

— Не, никой от нас не е забелязвал. Може да се е друсал тайно, просто никой не е знаел.

— Как се държеше Козлов на погребението?

— Много страдаше, просто истински плака. И ако знаете как после се учудиха всички, че отношенията му с вдовицата не са просто делови. Когато банката фалира и всички се разбягаха, Козлов и Бережкова заминаха за Англия.

— А какво е накарало Бережкова да се върне отново в Русия?

— Трудно е да се каже. Може би недостигът на пари и желанието да продаде част от имуществото, може да е искала да потърси дълговете от фирмите, на които е давала кредити. Само тя си знае.

— А каква беше историята с Мелников?

— И това ли знаете? — удиви се Пихтин.

— А за какво сме тук?

— Историята е дълга. Още преди да фалира банката, Бережкова започна да раздава кредити на подставени фирми, да влага пари в имоти, да превежда пари в чуждестранни сметки. Тогава се появиха двама бизнесмени, които живеят в САЩ, поискаха да вземат кредит срещу хубава лихва и да ги върнат в определения срок.

— Как се казваха? — попита Турецки.

— Мисля, че бяха Волгин и Ованезов, но не съм сигурен.

— И какво стана по-нататък?

— Не връщаха нито кредита, нито лихвите. Тогава Козлов се обърна към някаква групировка, мисля от Можайск. И един от нейните членове, Иван Мелничук, замина за Америка да събира дълговете. Както разбирате, Мелник не е фамилия, а прякор. Но явно не се е ориентирал добре в американските закони и го арестували за изнудване, осъдили го, с една дума, остана за дълго в Америка.

— Как се развиха по-нататък отношенията на Бережкова с можайската група?

— Лошо. Момчетата се обидиха, че не са им платили за „човека“, започнаха да шантажират госпожа банкерката. Но тя пак изчезна. Обаче ония я засекли, когато се върнала, и веднага изпели. Не знам дали в РУОП или в Московска градска прокуратура. Така нашата красавица се оказа под вашия зорък поглед.

Вече успокоен, че ще се погрижат за него, Пихтин започна да се изразява витиевато.

— Но тя и тук не можа да избяга от съдбата си. Така че краят на всеки човек е предопределен от предишния му живот. Говоря така, защото и аз не знам как ще свърша.

— Кажете, Козлов употребяваше ли наркотици?

— Не съм забелязвал. Можеше да се напие, но не мога да твърдя за наркотици. Впрочем той присъства на видеозаписите — търкаля се пиян и нещо мърмори. Но това е под действието на алкохола, който съм доставял собственоръчно за него.

— Ами Бережкова как се отнасяше към наркотиците?

— Според мен изобщо не употребяваше.

— Познавате ли Мирослав Шайбаков?

— Не е работил по мое време. Виждал съм го само няколко пъти. Той е познат на Козлов.

— А знаехте ли, че Шайбаков произвежда наркотици?

— Откъде да знам? Бегло се познавахме. Веднъж Козлов ме запозна в сауната с него. Неприятен тип, не го харесах.

— Познавахте ли се с Марина Суркова, сестрата на Алла Бережкова?

— Виждал съм я няколко пъти в офиса и по празници. Но знаете ли, аз обслужвах основно мъжката компания. Жените си почиваха на други места, където за тях беше организирано специално обслужване. Естествено, не са ме канили там.

— Според вас какво свързваше заместник-министъра на финансите Савелиев и банкерите?

Пихтин се усмихна снизходително и отговори:

— Ами парите! Инвестициите, държавните финансови програми. Разберете: каквито и спестявания на населението да приема, нито една банка няма да устои без държавни пари! За да стои здраво на краката си, всяка търговска банка се нуждае от постоянни държавни инжекции…

— А сега ни разкажете как ви дойде идеята за видеозаписите. Нали ако някой от присъстващите беше ви засякъл, боя се, че животът ви нямаше да струва пукната стотинка. А освен това трябва да имате определени технически умения, това е по силите само на опитен човек. Както ми се струва, не сте такъв. Или грешим?

— От всичкото по малко… Може да не ми повярвате, обаче идеята ми даде покойният Акчурин, а също и съответното оборудване. Както разбирам, имал е някакви свои съображения. Нали в сауната се събират не просто случайни хора, а понякога дори извънредно високопоставени.

— Например? — обади се Грязнов.

Пихтин се обърна към него:

— Бившият вече прессекретар на президента Шорин, депутати от Държавната дума, висши милиционерски шефове, на които компроматът може да струва скъпо, да не кажа всичко.

— Ясно: идеята е възможен шантаж?

— Ако можехте да попитате самия Акчурин. Аз бях само обикновен изпълнител на волята му. Наистина той не успя да се запознае с нито една от наличните касети. Не знам защо самият аз протаках, казвах, че записът не е излязъл качествен, нищо няма да се разбере, трябва да се повтори и така нататък. Изобщо съм се старал да не лъжа никого, затова ми вярваха. Акчурин — също. Той ми прати помощник, свое доверено лице, който ми помогна да монтирам снимачните камери в бара към сауната и вътре в нея. В смисъл във външното помещение. Е, при парата никой не е снимал. Също и в отделните кабини. Това наистина беше много опасно. Техниката не може съвсем да се скрие. Но може да се замаскира. После изнасях касетите и ги криех при мен. А когато Акчурин загина, те се оказаха ненужни. Не съм срещал повече техника, а и, изглежда, не е казвал нищо на другите банкери за нашата тайна. Така стана, че неочаквано се оказах единственият собственик на наличния компромат. А сега започнаха черните дни…

Разпитът продължаваше повече от два часа.

— Да спрем за една цигара — предложи най-сетне Грязнов, който през това време беше изпушил поне половин кутия.

— Тук и без това стана лисици да ловиш — рече Турецки. — Напротив, трябва да проветрим помещението. Във връзка с това предлагам да направим кратка пауза и да преминем към касетите. Така разговорът ни ще бъде по-конкретен. Подготвил съм телевизор и видеомагнетофон.

На екрана се появиха някакви красавици, кълчеха съблазнително бедра, въртяха се, усмихваха се, извиваха се като змии, мърдаха устни в такт с музиката.

— Прелюдията беше такава — обясняваше Пихтин. — Гостите пристигаха в бара на клуба, черпеха се, показваха им момичетата. След това втасалият тръгваше към сауната с интензивен масаж. — Пихтин се изкиска. — Нали разбирате за какво говоря?

— Представяме си — отбеляза мрачно Турецки. — Не сте първият, не сте последният.

— В сауната имаше нежно женско обкръжение, помагаха на госта да се съблече, да се изкъпе, да се напари. Сами ще видите.

— Лицата не са много ясни — отбеляза Грязнов със съжаление.

— Сега има още много случайни хора, най-интересното ще дойде, когато наближи сауната. Вижте, влезе Козлов, до него е Долгальов.

— Толкова ли са били близки Козлов и Долгальов? — попита Турецки.

— Да, по едно време към банката беше създадена структура, наречена „Ади“. Мисля, че там наляха доста пари. Начело на тази пиявица стоеше Долгальов. После фирмата се разпадна.

— Саша, трябва спешно да се направят снимки на Козлов — предупреди Грязнов.

— Ще направим. Ще покажеш и портрета на Долгальов. Правилно ли те разбрах? — каза Турецки, като имаше предвид агента на Грязнов.

— Точно така — кимна Вячеслав.

— Вижте, пристигна самият господин генерал. Той беше надежден „чадър“ на митницата — каза Пихтин, сочейки висок оплешивял човек със сив костюм.

— Та това е?… — смая се Турецки.

— Ами да, Василиев от МВР. За заслугите си генералът получи от банка „Ресурс“ разкошен апартамент. И то фактически безплатно, цената по-скоро е символична. Само да бяхте видели апартаментите! Блясък! В банята е толкова красиво, че можеш цял ден да стоиш там и да не поискаш да излезеш. И всичко в една тоналност. Впечатлява, нали? Много хора получиха апартаменти от банката: депутатите Бартенев и Сорокин, прессекретарят на президента Шорин, за когото споменах одеве. Впрочем не мога да си спомня всичките. Аз бях момче за всичко. Но някои неща говореха и пред мен.

На подиума се мяркаха лица, ръце, прибори, крака на момичета. Грязнов и Турецки се стараеха да засекат познати в целия този вертеп.

— Ето, вижте, станаха, не са много, десетина души, сега ще отидат в сауната — каза весело Пихтин, сякаш отново преживяваше миналото. — Тук записът свършва. По-нататък съм монтирал парче от друга касета.

— И колко често се организираха при вас такива посещения на банята? — попита Турецки.

— Всеки петък можеше да се отмаря от трудовата седмица, плюс всеки празник — тогава почивката е най-свято нещо. Можеше да се организира купон в банята по случай рождения ден на шефа или в чест на важен гост. В неделен ден обикновено отиваха на нечия вила извън града, играеха на чист въздух, малко пийваха и хапваха. С една дума, стараеха се да живеят разумно — отговори Пихтин и в гласа му прозвуча носталгия, която неумело криеше, но тя избиваше и в изражението, и в тона му.

— Сауната, сауната… — произнесе Грязнов, наблюдавайки как полуголите момичета посрещат гостите, увиват се около телата им, помагат им да се разсъблекат.

В движенията на тези жрици имаше толкова изящество и красота, сякаш свещенодействаха, докато разкопчаваха сака, ризи и панталони. Движенията им бяха бавни и плавни, направо сексуална лирика.

— Ето го пак Козлов — каза Пихтин. — А с него е Кирочка, имаше една такава мацка, можеше да съблазни всеки мъж. Зодия риби, изплъзва ти се, сякаш е тук и я няма. Винаги съм й се любувал.

— По време на процеса също ли присъствахте? — попита усмихнато Грязнов.

— Не. Моята работа беше да проверя колко е прясна рибата и женските тела и да си ходя. След това да прибера материала. Познавах всичките момичета, постоянно им звънях, за да ги поканя на поредната вечер. Например Кирочка я държах специално за Козлов.

— Ами имената на госпожиците измислени ли бяха или истински? — поинтересува се Грязнов.

— Мисля, че измислени. Ето тази девица, която се увива около Василиев, се казва Йоланта, онази, която се сваля на Долгальов — е Ади. Той и фирмата нарече в нейна чест. Нали е хубава? — Пихтин погледна възхитено към екрана.

— Мирослав Шайбаков! Гледай, и той ли е тук? — изрече учудено Турецки.

— Той е идвал само три пъти, Козлов го беше поканил за нещо — обясни Пихтин.

Турецки разбираше, че явно връзката между Шайбаков и Козлов не е случайна. Трябваше да разпита още веднъж Мирослав за наркотичната зависимост на банкерите. Едва ли са решили сами да сложат край на живота си. По-скоро са им помогнали.

— Ето, сега започва оргията! — възкликна Грязнов. — Гасете лампата, не е прилично да се гледа такова нещо. Каква порнография само! Ама че пръчове!…

На екрана се съвкупяваха две двойки, легнали глава до глава на диваните за масаж.

— А точно тези са депутатите от Държавната дума Бартенев и Сорокин — побърза да разтълкува Пихтин. — Много игриви и темпераментни мъже, по правило не стигаха до сауната, свършваха си сексуалните нужди направо в съблекалнята. Млади и горещи. Възрастните предпочитаха бавно, капка по капка да вкусят сладостта на цялата процедура отначало докрай. Ето, виждате ли, мярка се задникът на Василиев, отива да се напари, а на врата му е увиснала една девица. Любвеобилен чичко! Долгальов също рядко стигаше до сауната. Лаком — като ще лапа, да е до разпасване на пояса, като ще пие — докато започне да повръща. Изтормозваше Ади през нощта. Винаги съм й съчувствал, горкото момиче…

— Доколко трябва да си оскотял, че да се чукаш пред очите на цялата компания? — възмути се Грязнов.

— Те обичаха да се перчат, да се покажат — вижте ме какъв съм. Там имаше и специални кабини за любов, но наистина никой не се притесняваше, понеже чувстваха, че светът съществува за тях, а не обратното.

— Ами на Акчурин за какво му бяха нужни Сорокин и Бартенев?

— Те се занимаваха с бизнеса, вземаха кредити, правеха нещо за банкера, с една дума, осъществяваха нужните връзки с правителствените чиновници.

— Къде са сега тези депутати? — уточни Турецки.

— За Сорокин не знам, а за Бартенев чух, че бил в Англия. Някаква парламентарна делегация. Но мисля, че е заминал при Козлов, криейки се зад депутатската дейност. Ще ви кажа, че това не са стандартни хора. Умеят да се оправят.

И аз имах по едно време пари, но единственото, което можах да направя, беше да си построя вила. А те си купуваха заводи, магазини, вземаха огромни кредити, влагаха пари в ценни книжа. Признавам: аз не съм способен за такива работи. Всеки дълг ме притеснява и стиска за гърлото. А те живеят леко и хазартно. Това също е своеобразен талант. И, разбира се, безогледна способност за всякакви афери. Мозъците им непрекъснато работят в тази посока.

— Виталий Валериановия, да не им завиждате? — усмихна се Грязнов.

— Че защо не? Всеки мечтае да живее като тях. Аз не съумях да се развъртя, да събера капитал и да осигуря бъдещето на семейството си. А те винаги знаят какво искат.

— Добре, с касетата всичко е ясно. Какво друго имате за Савелиев? — попита Турецки.

— То е едно и също: оргии в банята. В различни варианти. Готвих този компромат за Савелиев, защото просто е изгодно да се продаде лично на него, това е всичко.

— Казахте, че имате вила ли? А защо не скрихте там касетите си?

— Ами помислете: за моята вила всеки може да научи. И край с мен. А на вилата на Козлов мога да крия каквото си искам и колкото си искам. До завръщането на собственика, разбира се.

— Да, звучи логично. Какво ще кажете да се преселите временно със семейството си там и да поживеете известно време под наша охрана, докато не разберем кой ви е пратил ония юнаци?

— Ами работата ми?

— Ще се наложи да си вземете неплатен отпуск.

— Но нали синът ми трябва да ходи на училище…

— Ще пропусне малко. Вие ще се позанимавате с него — предложи Турецки. — Сега да поговорим за самия клуб.

— Клуб „Парадайз“ е на улица „Тверска“ — поясни делнично Пихтин.

— Това вече е известно. Кой е собственикът?

— Банкерът Геранин. Сега не знам кой командва парада. Не е изключено да са назначили нов управител, но именно Геранин започна да въвежда този вид обслужване. Изглежда, бяха приятели с Акчурин. Поне така ми се е струвало.

— Знаете ли какво стана наскоро с Геранин?

— Имало опит за покушение. Чух. Но май не са го убили.

— Как мислите, каква е причината за покушението? Не може ли да е свързана с вашата баня? С клуба? Или все пак някой ваш компромат е „изтекъл“? Някой се е разтревожил и е решил да премахне собственика на заведението, без да знае, че той няма никакво отношение към вашите записи. Или все пак има?

— Ако Акчурин не му е казал лично, едва ли. А и техниката е демонтирана отдавна. Няма защо да го набеждавам. Самият аз искам да помогна на следствието, за да не отида в дранголника. Е, може и да греша за нещо, но като цяло се старах да бъда честен и искрен с вас. Можете да ми вярвате.

— Добре. Мисля, че за днес е достатъчно — обобщи Турецки. — Слава, ако имаш въпроси, поговори с Виталий Валерианович, а аз ще отида при Меркулов да взема разрешение за охрана на свидетеля, която мисля, че трябва да се възложи на твоите оперативници. Нали не възразяваш?

Грязнов мълчаливо сви рамене и пусна следващата видеокасета.

Турецки излезе. Пихтин седеше тихо на стола си, боейки се да наруши мълчанието.