Черните банкери

37

Кирил Василиев седеше срещу Турецки скован от страх. Това беше необяснимо: не подхожда на сина на генерал от милицията, път бил той от запаса, да се държи така.

— Отдавна ли работиш в „Спектър“? — попита Турецки, докато записваше в протокола за разпит своя въпрос и очакваше отговора.

Василиев помисли, сякаш пресмяташе наум, и отговори:

— Девет месеца.

— Прилично. Всъщност от основаването на фирмата, нали?

— Постъпих на третия ден.

— А кога дойде Крохин?

— Един-два месеца по-късно.

— Как го приеха?

— Нормално, беше добър специалист, веднага зае длъжността главен счетоводител.

— И как работеше?

— Според мен не му харесваше много при нас, дори искаше да напуска. Но му обещаха в края на годината да му купят кола и апартамент, защото, бях чул, се канел да се жени. И той се съгласи.

— Как се развиха по-нататък събитията?

— Не знам. Аз съм далеч от счетоводството. Казват, че започнал да събира компромати срещу Долгальов.

— И къде е пазел компромата си Крохин?

— Във фирмата се говореше, че вкъщи държал копия от документи и компютърни дискети. След погребението наши хора ходиха при Крохин старши и иззеха всички материали.

— Значи вашите са взели документите от Крохин? — повтори пак Турецки.

— Да.

— А защо трябваше да мамите стареца и да се маскирате с милиционерски униформи?

— Това не знам, не съм участвал в операцията.

— Участва ли в убийството на Крохин? — попита в упор Турецки.

Очите на младежа безпомощно се завъртяха, Василиев започна да диша с отворена уста, поиска вода.

Турецки стана от мястото си, наля една чаша от гарафата, подаде я, почака малко и добави:

— Сега разказвай всичко, което видя.

Кирил изпи половината от водата, отпусна глава и никак не можеше да започне.

— Крохин не е идвал на работа няколко дни. После се появява. В края на работния ден Долгальов го извиква, казва, че иска да се разплатят — започна Турецки. — Така ли беше?

— Да — потвърди Василиев. — Когато Крохин пристигна, Долгальов веднага го извика в кабинета си. Там беше шумно. Викаха, караха се… След това Долгальов излезе и нареди на всички служители, които бяха в офиса: „По колите!“ Тръгнахме с три коли към Волоколамското шосе по тъмно, не помня колко беше часът. Най-сетне спряхме. Долгальов и шофьорът свалиха Крохин от тяхната кола, изправиха го до банкета. Шефът каза: „Той е предател и ще бъде убит. Ето, вижте го! Той събира компромат срещу мен и фирмата! Решил да се бори с Долгальов!…“ Каза и още нещо в този дух. Крохин стоеше и смутено гледаше наоколо, сякаш не можеше да повярва, че сега ще го убият. След това някак изведнъж се чу автоматен откос. Оказа се, че Долгальов е бил с автомат — някакъв скъсен. Той се усмихна и каза: „Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване! Така ще бъде с всеки, който реши да издъни фирмата. От нас се излиза само с краката напред.“ Това видях.

— Крохин веднага ли умря?

— Да. Дори не помръдна — отговори Кирил и доизпи водата.

— Какво стана по-нататък?

— След това излязохме на Ленинградско шосе, карахме след Долгальов и стигнахме до Химки, после той ни махна с ръка да се връщаме и замина за Питер.

— Ти защо не дойде при нас и не ни разказа по-рано това?

— Не можех… Страхувах се. Те щяха да се разправят и с мен. Пък и сега по-добре да ме затворите в следствения арест, иначе ще ме намерят. А аз се държах тихо, стараех се да не се забърквам в нищо, по-малко да зная.

— Разказвал ли си нещо на баща си?

— Не. Също се страхувах, че баща ми ще започне по генералски да си търси правата, а след това ще стане лошо за всички.

— Василиев, добре, че поне сега разказа истината. Днес ще арестуваме Долгальов. Кой друг присъстваше на убийството на Крохин?

— Фомин, новият шофьор на Долгальов, сигурно не е останал никой друг в офиса… Заметалин тогава го нямаше…

— Колко души бяхте?

— Още петима. Само че те са в командировки. Вчера замина последният — във Вилнюс. Шилов. Пестриков и Бодулин отлетяха за Израел още същата седмица, там имат някаква финансова операция. А Синев и Кашинцев заминаха веднага след Долгальов. Те са някъде из Сибир.

— Значи към днешна дата ти си единственият свидетел. Ако казваш истината, че Заметалин не е присъствал на убийството…

— Нямаше го, честна дума.

— Добре, засега ще ти повярваме. Няма да те затваряме в ареста, но ще се подпишеш, че няма да напускаш града. А сега прочети протокола от разпита и го подпиши.

Един час преди срещата Турецки и оперативниците пристигнаха в офиса на Долгальов. Докараха и Заметалин, който приличаше на оскубана кокошка. Секретарката Светлана беше като шокирана от това обстоятелство, но бързо се овладя и предложи кафе на всички.

— Благодаря, Светлана. Почерпи началника си, за да се ободри, че няма да доживее до срещата с Долгальов — рече иронично Турецки. — В момента кой е в офиса?

— Трима мениджъри, двама охранители и аз.

— Кога свършва работното ви време? — уточни Турецки.

— В шест — тя погледна часовника си. — Тоест вече е свършило. И аз съм свободна.

— Веднага ли си отиват хората ви?

— Зависи. Обикновено аз си тръгвам първа, момчетата могат и да се забавят.

— Извикайте всички налични служители, включително и охраната. Трябва да поговоря с тях.

— Къде да ги извикам?

— Тук.

— Ей сега — разбърза се Светлана.

Турецки погледна Заметалин и каза:

— Ще го чакаме тук до дупка. Вие ще отговаряте на телефона, но не се опитвайте да хитрувате. Аз ще съм на паралелния апарат. Останалите няма да се обаждат. Още повече че работното време е свършило.

Светлана доведе служителите, те насядаха по дивана, на столовете. Турецки ги огледа и започна да говори:

— Ще се представя за онези, които не ме познават: Главна прокуратура. Ето — Турецки отвори служебната си карта, показа я, но само охранителят се надигна да я види. — Очакваме Долгальов да се появи около седем часа. Във ваш интерес е да не пречите на нашата среща. Затова ще ви помоля да не напускате помещението. Отвън един от охраната и наш оперативен работник ще посрещнат шефа ви. На останалите засега предлагам да пият кафе, което Светлана ни предложи толкова гостоприемно.

— И колко ще стоим тук? — попита секретарката.

— Предполагам, че след дългата раздяла със сигурност ще ви е приятно да се срещнете с вашия шеф.

— Защо е тази тайнственост? — попита един от младите мениджъри.

— Там е работата, младежо, че вашият шеф е извършил убийство. Предполагам, че сте нов човек тук и нищо не знаете за нравите, които царят във фирмата… Между другото, Светлана — той се усмихна на секретарката, — ще ви помоля да ми дадете досиетата на всички присъстващи тук.

— Но… кадровите въпроси… в известен смисъл… това са секретни сведения, които…

— Света, дай документите! — почти кресна Заметалин, вероятно решил, че така ще облекчи собствената си участ.

— Интересува ли ви убийството? — продължи Турецки, обърнат към младия мениджър. — Да… Тук е работил като счетоводител Евгений Крохин. Бил е разстрелян. С автомат. Лично от Долгальов. Има свидетели. Този факт удовлетворява ли ви?

Обезкураженият мениджър не отговори.

— А дали вашите свидетели не лъжат? — попита неочаквано Заметалин. — Може би някой нарочно иска да очерни шефа ни?

— Господин Заметалин, точно вие не трябва да задавате подобни въпроси. Струва ми се, че ние с вас имахме днес възможност да се убедим, да се изразя така — в моралните качества на вашия шеф. Както разбирам, в злополучната вечер, когато Долгальов е заминавал за Питер, сте имали голям късмет, в противен случай и вие щяхте да бъдете свидетел, ако не и участник в подлото убийство. Но въпреки това не отхвърлям вашето съмнение. И по тази причина сме се събрали тук, за да се срещнем и зададем въпросите си на господин Долгальов. Щом вие се съмнявате, тогава защо и ние да не се съмняваме? Потърпете в името на истината, мисля, че си заслужава.

Служителите от фирмата мълчаха мрачно и непрекъснато пушеха. Изпиваха на един дъх кафето, което им носеше Светлана. Явно всички се вълнуваха и нервничеха.

За да не губи напразно времето си, Турецки разлистваше личните досиета на сътрудниците. Тук се бяха събрали грамотни хора, повечето с висше икономическо образование. Смущаваше само обстоятелството, че всички са приети наскоро, тоест буквално преди два-три дни. Имаше чувството, че кадровият състав на фирмата изцяло се е сменил през последните дни. А къде са предишните, за които говореше Кирил Василиев?

— Хората напуснаха — заяви уклончиво Заметалин, — нямаме място за архив.

Всичко това беше странно, макар и ясно. Фирмата замиташе следите.

Турецки за миг напусна стаята и позвъни по мобилния на Грязнов, за да не заема тукашния телефон. Разбраха се за по-нататъшните действия. Той помоли Вячеслав да изпрати оперативници в дома на Долгальов, на адреса, който Светлана продиктува на Турецки. Грязнов каза, че има малко свободно време и ще отиде лично с момчетата на посочения адрес.

В това време хората в кабинета на Долгальов ставаха още по-нервни. Но си мълчаха. Явно присъствието на облечения с маскировъчна униформа служител от милицията с късоцевен автомат, застанал край вратата, действаше на всички.

Минутите на очакване се точеха дълго. Турецки поглеждаше часовника си: стрелката премина седмицата, после показа седем и половина, а Долгальов все не идваше. Явно някъде е станала засечка. Не е изключено хитрият Долгальов, който не вярва много на заместника си, да е посетил товарната гара, да е забелязал охраната, поставена от Рибарев край вагоните с тръбите, и да е разбрал всичко без повече обяснения. Значи пак е допусната грешка. За да не губи повече време, Турецки реши да направи обиск в кабинета на ръководителя на фирмата в присъствието на всички служители. Процедурата беше дълга и досадна. Трябваше да се оперира максимално внимателно с документите, изваждани от бюрото, шкафовете и сейфа.

В един от стенните шкафове, долу, неочаквано откри скрито чекмедже, своеобразен тайник. И в него имаше папка с документи, опаковани в целофан. Когато ги отвори, очите на Заметалин тревожно заиграха. Повечето от документите бяха подписани от счетоводителя Крохин. Турецки разбра, че точно това са документите, които хората на Долгальов са иззели от бащата на Евгений.

Когато състави протокола за обиска и изземването на документите, той каза:

— Господа! За да избегнем по-нататъшни усложнения, ще ви помоля да се въздържате известно време от информация и коментари по повод на днешната ни среща. Води се разследване във връзка с убийството на Крохин. И никого не съветвам да застава на пътя на правосъдието!

Желаещи нямаше, ако се съди по лицата на присъстващите.

Жената на Долгальов, пълна невисока брюнетка към трийсет и осемте, дълго не отваряше вратата, все изясняваше кой и за какво звъни. Най-после след дълги преговори пусна Грязнов в антрето. Той помоли подчинените си да изчакат на стълбищната площадка.

— Къде е съпругът ви, Евелина Мстиславовна?

— В командировка.

— И откога?

— Повече от две седмици, така мисля.

— А сега къде е?

— О, господи! Откъде да знам! Беше във Вилнюс, в Петербург, после в Днепропетровск, Киев, Минск, придружава някаква стока, прекарва я през митниците.

— И кога смята да се появи вкъщи?

— Не знам. А вие защо се интересувате?

— Ще обясня. Но първо ми кажете: често ли ви се обажда?

— Изобщо не се обажда тук.

„Не лъже — помисли Грязнов, — щяхме да имаме сведения от подслушването…“

— Но тогава откъде знаете къде е бил и какво е правил там?

— Заместникът му ми съобщава от време на време.

„Значи имат със Заметалин някакъв неизвестен за нас канал за връзка.“

— Евелина Мстиславовна, интересувахте се с каква цел съм дошъл при вас. Съобщавам ви, че съм дошъл с колегите си, за да извърша у вас обиск. За което имам съответната заповед на Главна прокуратура. В същото време се извършва обиск и в офиса на съпруга ви.

Грязнов извади от вътрешния джоб заповедта на Меркулов за обиск.

— И какво е направил?

— Заподозрян е в убийство.

— В убийство?! — възкликна жената. — Вие не сте наред! Долгальов и убиец! Това са глупости! Добре, а какво възнамерявате да намерите в дома ни? Оръжие? Та тук открай време не е имало никакво оръжие. Моля, гледайте, колкото искате, не възразявам! Боже, това е някакъв театър на абсурда!

Грязнов се вслушваше в интонациите и не можеше да различи фалш. Изглежда, не лъже. И не разиграва ролята на възмутена съпруга. Той помоли свидетелите да влязат в апартамента.

— По-добре вие ни покажете дали мъжът ви няма някакво тайно място вкъщи?

— Гледайте, колкото си искате — вече с пренебрежителни нотки в гласа завърши тя. — Влезте!

Жилището беше просторно и явно съвсем наскоро обзаведено по най-добрите европейски стандарти.

— Твърде, твърде приятно местенце — констатира Грязнов, докато обикаляше из стаите и се взираше внимателно. — Предполагам, че са вложени големи средства за обзавеждането. Какво друго притежавате?

— Имаме гараж и две коли, но те не са на мъжа ми, а мои и на мои роднини.

— А какво работите, Евелина Мстиславовна?

— Учителка съм в детска градина! — отговори предизвикателно жената.

— Научете ме — засмя се Грязнов — как със заплатата на детска учителка да придобия толкова имущество.

— Цял живот работя. И мисля, че съм успяла да спечеля за осигурен живот!

— Разбирам. И аз работя цял живот, но уви!

— Значи не работите толкова добре. Или не ви е провървяло.

— Възможно е. С кого живеете? — попита Грязнов. — Имате ли деца?

— Не.

— Тогава за кого се стараете?

— За себе си! — рече жената. И за първи път в гласа й прозвуча злоба.

— Мъжът ви пази ли документи на фирмата вкъщи?

— Не. Не държи нищо излишно тук. Между другото, всичките дрехи, които не смятаме да носим, веднага предаваме на благотворителни организации, помагаме и с пари. През последните години мъжът ми печелеше добре. А много ли е необходимо на двама души?

— Разбирам. Виждам, че вашият съпруг действително обича дома си, предпазлив е и внимателен. Осигурява си тила… За да има къде да се върне след затвора.

— За какъв затвор говорите?! Защо оскърбявате така мъжа ми? — възмути се жената. — Какво е извършил, че го заплашвате със затвор?

— Повтарям, убил е човек.

— Е, първо трябва да се докаже!

— За съжаление съм принуден да ви огорча: има и доказателства, и свидетели. Разбира се, не съм наивен, че да чакам Долгальов да дойде при нас със самопризнания. Но въпреки това, ако имате възможност, му предайте, че в неговия случай това е най-доброто, на което може да разчита.

— Господи, какво говорите? Не вярвам на нито една ваша дума! — Домакинята се разплака, размазвайки грима си. — Та вие изобщо не го познавате! Той е толкова внимателен, добър, толкова много обича животните. Все искаше да си купим куче. Но аз се противопоставих… Жалко е да измъчваме животното между четирите стени! Нали сме по цял ден на работа.

— Може и да обича кучетата, но е разстрелял своя счетоводител Крохин като куче с автомат в присъствието на подчинените си, за да им е за урок.

Жената погледна ужасено Грязнов, запуши устата си с длан. Обискът продължи два часа, но нищо не даде за следствието.

— Последна молба, Евелина Мстиславовна. Нужна ми е снимка на мъжа ви. Желателно да е по-скорошна.

Тя тръгна към спалнята и веднага се върна с голям пакет цветни снимки.

Грязнов избра една, където Долгальов — много внушителен младолик мъж — се усмихва, което прави лицето му привлекателно и лесно за запомняне.

— Ще взема тази — показа я той на жената.

— За какво ви е? — поинтересува се тя със закъснение.

— Ще я размножим и ще я предадем във всички отделения на милицията. Сигурно сте обръщали внимание на обявите: търси се престъпник.

— Боже! — Тя стисна с длани слепоочията си и вече се загледа в Грязнов с неподправен ужас.

„Все пак жалко за жената — помисли той на излизане. — Такава стегната, благополучна, изглежда, не е кучка. Ако, освен това е предвидлива дама и предварително е прехвърлила на роднини не само гаража и колите, то лично нея не я заплашва възможна конфискация на имуществото на Долгальов.“

На тръгване Грязнов остави за всеки случай двама оперативни служители: в случай че все пак Долгальов се появи. В което не беше много сигурен.