Черните банкери

48

ОПЕРАТИВНАТА ГРУПА СПРЯ СРЕЩУ КЛУБ „ПАРАДАЙЗ“ и последва Турецки и Грязнов към луксозния вход. Срещу тях излязоха четирима охранители с черни костюми и бели ризи.

Турецки извади заповедта за обиск. Старшият на охраната каза, че трябва да предупреди началството, преди да пусне оперативниците вътре.

— Искате ли едно денонощие за размисъл? — попита ехидно Грязнов и спокойно го отмести настрани. — Момчета, забравяте с кого си имате работа.

Втората проверка се оказа в коридора, от който можеше да се отиде и в сауната, и в дирекцията. Най-сетне третият пост прегради пътя към кабинета на Воронин.

Директорът на клуб „Парадайз“ излезе насреща, усмихна се широко, разтвори ръце, сякаш се опитваше да поеме всички в обятията си, и каза:

— Какви гости! Заповядайте, моля!

Кабинетът му блестеше в стъкло и пластмаса, застлан с идеално чисти килими, да му е жал на човек да стъпва по тях.

Турецки показа на Воронин заповедта за обиск. Собственикът на кабинета беше съвършено спокоен и в отговор предложи на гостите кафе. Но от името на всички Грязнов благодари и отказа.

Грязнов и Турецки се дръпнаха настрани с Воронин, за да не пречат на оперативниците да се заемат с привичната си работа. Директорът на „Парадайз“ сякаш ни най-малко не се трогна, че в кабинета му се разпореждат неканени гости.

Един от оперативниците претършува бюрото и намери удостоверение. Учудено го повъртя в ръцете си и извика Турецки.

— Александър Борисович, интересна находка, погледнете.

Турецки взе в ръка книжката с червени корици и ахна. Най-накрая изрече изумено:

— Воронин, откъде имате това?

— Кое? — попита стопанинът на кабинета, като напразно се опитваше да си спомни каква „книжка“ са намерили в кабинета му.

— Картата на следователя от Московска градска прокуратура Арбузов!

— Не знам — отговори смутено Воронин. — Може някой да ми е подхвърлил това!

— Ето къде водят следите! — каза Турецки вече малко поуспокоен. — Гражданино Воронин, имам заповед за арестуването ви от заместник главния прокурор на Русия. Но преди това трябва да обискираме жилището и вилата ви. Обличайте се.

Важността и надутостта на Воронин моментално изчезнаха. Той погледна стреснато Турецки:

— Защо арест? За какво? Може ли да ми обясните?

— Мога. Вие сте изпратили нападателите при Пихтин, вашите хора са го убили, ранили са двама оперативни работници. Вие сте организатор на това престъпление. Това достатъчно ли е?

— Но защо решихте, че аз съм ги изпратил?

— Това ще ни разкаже началникът на вашата охрана господин Севрюгин. Нашите хора вече заминаха за него. Ще проведем очна ставка и ще си изясните кой кого и къде е изпращал.

— Нищо не разбирам, не разбирам… — бърбореше уплашено Воронин и не можеше да улучи ръкава на палтото си.

— Хайде, приключваме — изкомандва Грязнов. — Главното вече го намерихме.

Оперативниците успяха да претърсят всичко — от бюрото до сейфа. Най-неочаквано компютърът даде интересен материал: картотека с фамилните имена на високопоставени чиновници и депутати от Държавната дума.

— Ваши клиенти ли са? — попита Турецки.

— Нямате право, това е търговска тайна — развика се Воронин.

— Имаме, всичко имаме. Момчета — Турецки се обърна към криминалистите, — който разбира от това нещо, да снеме информацията. Ще се наложи да запечатаме кабинета.

Апартаментът на Воронин беше обзаведен с нови мебели от кремава кожа. Стаите изглеждаха светли и просторни.

— Много шик — рече Грязнов. — Радва сърцето!

— Това е един от апартаментите, които банка „Ресурс“ построи с парите на измамените вложители. Виж какви тавани! Не си и сънувал такива — констатира Турецки.

— Платил съм за него — побърза да се оправдае Воронин.

— Знаем вашите символични плащания, все с чужди пари — изрече тихо Турецки сякаш само на собственика на апартамента, но всички го чуха. — Поканете свидетели и започвайте. Времето ни е скъпо.

Той отиде до библиотеката и започна да разглежда редицата с книги — главно криминални романи. Но имаше и скъпи енциклопедии.

— Воронин, имате ли семейство? — поинтересува се Грязнов.

— Моето семейство е колективът, който ръководя.

— Разбирам. По това си приличаме с вас, но аз съм в по-изгодно положение — подсмихна се Грязнов и се загледа в картината, окачена на стената. — Оригинал или копие?

— Оригинал — мрачно отрони Воронин.

— Искам да я видя по-отблизо — Грязнов свали картината и зад нея се показа малка вратичка в стената. — Какво е това?

Воронин гледаше напрегнато вратичката, сякаш търсеше нужната дума, и като я намери най-накрая, отговори:

— Това е за климатика.

— Отворете! Да видим това чудо на техниката. Бързо!

Воронин отключи вратичката и зад нея се показа сейф.

— Така. Интересно кино — поклати глава Грязнов. — Отваряйте! По-живо!

Воронин отвори с треперещи ръце сейфа, натъпкан със скъпоценности — сребърни и златни предмети, пръстени с брилянти.

— Познавам ги. Козлов ми разказваше точно за тези скъпоценности. — Турецки се усмихна. — Между другото, той веднага позна, че никой, освен вас, Воронин, не е могъл да го ограби. Хубава находка!

— Воронин, а какви съкровища имате на вилата? Признайте си сам. Все едно, ще ги намерим — каза Грязнов.

— Там има само оръжие — призна босът и прехапа устни…

В извънградската къща на Воронин наистина откриха доста оръжие в специални сандъци. Беше добре подредено и смазано, само вземай и смело влизай в бой. Оперативниците намериха петнайсет автомата „Калашников“, сандък с гранати, четири сандъчета с патрони.

Обискът завърши късно през нощта. Прибираха се доволни, след като настаниха Воронин „на топло“.

Същия ден вечерта в СИЗО беше доставен началникът на охраната в клуб „Парадайз“ Пьотър Севрюгин. Турецки възнамеряваше да го разпита още сутринта.

Севрюгин се оказа набит мъж с видим корем, среден на ръст. Над челото му растеше живописен кичур тъмна коса, голото му теме лъщеше. Едрият нос, тънката ивица на устата, ниските вежди над кръглите малки очички му придаваха вид на угоен лешояд, преял с мърша.

— Настанявайте се, Пьотър Николаевич — покани го Турецки. — Разговорът ни ще е дълъг. Като начало съобщете паспортните си данни… Отдавна ли работите при Воронин?

— Втора година.

— Удовлетворява ли ви работата?

— Като цяло да. Но не разбирам за какво съм арестуван?

— Така ли? Не знаете ли как завърши нападението на изпратените от вас хора в дома на Пихтин?

Малките очички на Севрюгин зашариха:

— Откъде тази увереност, че именно аз съм ги изпратил?

— Те сами ми казаха. Мога да ви направя очна ставка с всички.

— Те грешат. Не съм ги изпращал аз, а Воронин. Аз само предадох заповедта — отговори Севрюгин. — При нас има дисциплина като в армията. Щом си дошъл тук на работа, просто така не можеш да си тръгнеш. Такива са порядките!

— Какво значи няма да си тръгнеш?

— Ами това, че могат да те изнесат само с краката напред. Няма избор.

— Ясно. Колко души изпратихте?

— Сам знаете.

— Отговаряйте на въпросите. Между другото, длъжен съм да ви предупредя, че чистосърдечното признание облекчава участта на престъпника — каза Турецки.

Севрюгин се укроти и започна да гледа внимателно следователя. В погледа му имаше нещо кучешко.

— Кой конкретно участва в убийството на следователя Арбузов?

— Попитайте Воронин за това.

— А той ме посъветва да се обърна към вас, тъй като вие сте пратили екипа — каза Турецки.

— Не съм виновен за това убийство. Идеята беше на Воронин, той разработваше операцията, аз само бях изпълнител.

— Непосредствен изпълнител?

— Не, разбира се! Операцията беше осъществена от трима сътрудници, аз само проведох външното наблюдение и инструктирах момчетата.

— Как стана това?

— Една седмица наблюдавахме Арбузов, знаехме за него всичко, до най-дребните подробности. Къде и кога отива. Затова го хванахме лесно, когато се върна от магазина и беше сам вкъщи. Той държеше пистолета си в едно чекмедже, в шкафа с бельото. По-нататък — техника, изстрел в слепоочието, пистолетът в ръката му. Беше чиста работа, не мислех, че някой ще може да изрови нещо.

— Назовете участниците. Кой водеше наблюдението? — настоя Турецки.

— Аз и Смоковников.

— Кой го уби?

— Артьомов и Жилин.

— Къде са сега тези хора?

— Не знам. Жилин замина в Украйна. Артьомов просто изчезна.

— Може би сте ги премахнали лично вие?

— Е, аз не съм вземал участие в това.

— Но нали заявихте, че от вас никой не си тръгва!

— Това беше изключение от правилата.

— Следващ въпрос. Козлов, приятелят на Воронин, има вила извън града. Ходили ли сте някога там?

Севрюгин се замисли, сякаш си припомняше, след това отговори:

— Мисля, че не.

— А Козлов познавате ли?

— Да. Познавам го.

— Известно ми е, че вашите хора са ограбили дома на Козлов, взели са скъпоценностите от сейфа му, а вместо това са заложили взрив.

— По този повод мога да кажа само, че операцията беше проведена от Воронин. Той знаеше, че Козлов е заминал за Англия и няма да се върне скоро.

— И последното, което виси като камък на вашата шия, Пьотър Николаевич — каза Турецки. Направи пауза, като наблюдаваше Севрюгин. — Това е вчерашното убийство на зетя на заместник-министъра Савелиев.

— Нищо не знам за това — категорично заяви разпитваният.

— Щях да ви повярвам, ако не беше една улика.

Турецки извади от джоба си пейджър с фамилията на Севрюгин — реквизиторите го направиха по образеца, намерен у бандита в дома на Пихтин. Шефът на охраната се опули, погледна надписа и изрече с ужас:

— Не може да бъде! Не е възможно! Никога не го нося с мен!

— Може да сте го пъхнали машинално в джоба си и да сте забравили? Фатална случайност! — каза Турецки.

— Проклятие! — простена Севрюгин и закри лицето си с ръце.

— Хайде, Пьотър Николаевич, давайте по същество. Разказвайте как стана всичко?

— Пак Воронин нареди да ликвидираме зетя. Уж имал информация, която нанася вреда на фирмата. Ние с Антон Прохоров две седмици следихме момчето, а вчера Антон го причака във входа. Нямаше свидетели. Пистолетът беше със заглушител. Това е всичко.

— Да, Севрюгин, зад гърба си имате дълга опашка от престъпления. А знаете ли от какво още се интересува следствието? От имуществото на банка „Ресурс“. Бихте ли ни помогнали да си изясним и този въпрос?

— Че кой съм аз? Вързано куче. Дават ми заплата и не се занимавам с никакви финансови работи.

— Добре, запознайте се с показанията си и подпишете протокола.

Следващият беше Воронин. Господин директорът беше вече успял да усети затворническия уют. И това трябваше да подейства на човек, който по-рано не е имал нищо общо със затворите. Сметката на следователя излезе вярна. Доведоха Воронин на разпит в неугледен вид, небръснат, а от това изглеждаше недоспал и мръсен. Цялата му фигура изразяваше неувереност и едновременно с това напрегнатост.

След необходимите формалности Турецки го попита за това, за което вероятно Воронин беше мислил цялата нощ.

— Николай Фомич, разкажете, ако обичате, как ограбихте вилата на Козлов?

— Много просто. Знаех, че е заминал за Англия. Къщата не се охранява.

— Защо трябваше да поставяте взрив в сейфа? Заради това загина оперативен работник от МУР.

— А как можех да прикрия следите?

— Потвърждавате ли, че фактически сте посегнали на живота на Козлов?

— На никого не съм посягал — отвърна раздразнено Воронин. — Няма защо да ми приписвате разни работи. Загинал оперативник? Ами да не си е пъхал носа там, където не е трябвало. Сега щеше да е жив!

— Назовете хората, участвали в акцията.

— Свешников и Коломнин.

— Знам къде се намира Свешников — каза Турецки. — А къде е сега Коломнин?

— Мисля, че загина там, на вилата — замислено произнесе Воронин. — Как пък — цинично заяви той, — аз премахнах вашите, вие — моите. Значи сме квит.

— Вие премахвате и свидетелите, и участниците в престъпленията — парира Турецки.

— Животът е прекалено стремителен. Не можеш да проследиш всички.

— Тогава кажете, къде изчезнаха хората, които ликвидираха Арбузов?

— Хората идват, работят, а след това намират нещо ново, по-интересно, увличат ги нови перспективи. И се разделят с мен. Къде е моята вина?

— Защо трябваше да убивате Арбузов?

— Ами не е сложно да се разберат мотивите. Но защо решихте, че аз съм виновен за това? Имате ли доказателства?

Турецки изведнъж забеляза, че Воронин е прекалено спокоен, сякаш уверен в безнаказаността си. Това засегна следователя. Той извади от папката протокола с разпита на Севрюгин, отвори го пред Воронин и каза:

— Запознайте се с тези показания и помислете дали си струва да се инатите?

Воронин се зачете в протокола, веждите му се навъсиха, лицето се вкамени, създаваше се впечатление, че се страхува да вдигне очи. Четеше и препрочиташе текста, сякаш търсеше в него спасение и не го намираше.

— Какво ще кажете, Никита Фомич?

— Това е чудовищна клевета!

— Имате ли нужда от очна ставка със Севрюгин? Ще я уредим. Предчувствам, че ще разкрием поне десетина ваши престъпления. И тъй, следователят Арбузов е бил убит, защото Бережкова го е харесала и е започнала да дава показания относно имуществото на банка „Ресурс“?

— Да.

— Аз също се интересувам от това имущество.

— Не знам много по въпроса. Но това, което ми беше известно, вече сте го научили.

— Тогава какъв беше смисълът да убивате Арбузов?

— Първо, изпълнявах в известен смисъл поръчка на високопоставени хора, възползвали се от фалита на банката, и второ, моят клуб също възникна от развала на „Ресурс“.

— И само това? — Турецки присви очи. — Моля да си помислите по следния въпрос. Помагате на следствието и съдът ще го вземе под внимание. Измъквате се от отговора — ние намираме доказателствата. Тогава резултатът ще бъде плачевен за вас.

Воронин помълча, размишлявайки какво още може да разкрие. По всичко личеше, че мъчително се бори със себе си.

— Когато прочетем информацията от компютъра ви, мисля, че всичко ще стане ясно. Вие премълчавате за парите, вложени в чуждестранни банки. Иска ви се да ги оставите за черни дни. Но тези пари са крадени, трябва да се върнат на собствениците им. И ако помогнете да ги върнем, мисля, че съдът ще вземе под внимание вашата добра воля.

— Предлагате днес да ви дам всичко? Ще конфискувате имуществото ми, ще минете като валяк през живота ми и с какво ще остана аз тогава?

— Предлагате ми сделка, така ли?

— Добре, готов съм да ви обясня ситуацията с моето имущество и паричните влогове. Нищо не съм откраднал, клубът получаваше парите от банката за услуги. Работил съм честно — произнесе Воронин и се запъна.

— Честно сте убивали. Това е напълно достатъчно за най-тежката присъда. Още повече че имаме работа с организирана престъпност. Разбирате ли това?

— Да, да… — рече объркано Воронин. — Прав сте. Така се стекоха обстоятелствата. Имам пари в чужбина. Всичко ще напиша, ще посоча сметките и имената на банките. Уверен съм, че такива средства има у Козлов и Севрюгин.

— Отлично — одобри Турецки. — Искам да ви напомня, че на вашата съвест тежи и убийството на зетя на Савелиев. А за това трябва доста да се потрудите, за да може някак да отработите греховете си не с обикновено покаяние, а с напълно конкретни признания и предаване на имуществото, придобито по престъпен начин. Ето ви чиста хартия и писалка.

Арестуваният започна да пише, от време на време спираше, припомняше си нещо. Челото му се покри с пот, кожата на лицето му стана на червени петна.

Турецки пробяга с поглед текста и подсвирна учудено:

— Сингапурският филиал на американската Таунбанк? Бива си ги! Интересно как ще успеем да върнем тези пари?

Турецки позвъни на Наталия Геранина, за да научи как е съпругът й.

— Зле е, Александър Борисович. Андрей няма никакво подобрение, кризата продължава. Появи се нов проблем. Току-що ми позвъни някакъв мъж, крещеше, искаше някакви пари и ме заплашваше, че ще убие Андрей.

— Наталия Максимовна, не се вълнувайте, моля ви. Аз ще се консултирам с колегите и ще решим какво да правим. Кой може да е бил човекът?

— Гласът беше плътен и гърлен. Но говореше чисто на руски.

— Това вече е интересно. Наталия Максимовна, ще възразите ли, ако малко по-късно се отбия при вас?

— Щом трябва, елате.

Турецки веднага звънна на Грязнов:

— Кавказците пак се появиха. Заплашвали са Наталия Геранина. Да наминем у тях?

— Ами счетоводителя от Северна банка?

— Не знам. Хайде ела ме вземи, по път ще прескочим и до банката.

Секретарката на председателя на Северна банка Татяна посрещна без никакъв интерес вече познатите й Турецки и Грязнов.

— Дойдохме да разберем какво става с вашия главен счетоводител — каза Турецки.

— Ами никой не знае.

— Никой ли не го е виждал, откакто замина с кавказците?

— Идва жена му и каза, че сама се заема с работата.

— С коя работа? С банковото счетоводство ли? — попита Грязнов.

— Не, със спасяването на мъжа си. На началството му е все тая.

— Някой от ръководството да е тук в момента?

— Заместникът на Геранин, Дмитрий Леонидович Спиридонов. Заповядайте, влезте, първата врата вляво по коридора.

Турецки и Грязнов влязоха в коридора, отвориха посочената врата и зад бюрото видяха млад човек, късо подстриган, с тъмен костюм и безупречно бяла риза. Когато видя непознатите посетители, той се намръщи недоволно, но щом разбра кой го посещава, се успокои.

— Какво се чува за вашия главен счетоводител? — попита Турецки.

— Търсим го — отговори Свиридов.

— Лошо го търсите. Дори не сте заявили в милицията за изчезването му!

— Вие потърсете по-добре. Може да имате повече късмет.

— Значи нямате нищо?

— Не. Аз мисля така: ако са го отвлекли, което е напълно възможно, щяха да ни поискат определена сума за откуп. Но понеже мълчат, значи главният счетоводител има съвместни работи с тези хора. Когато ги свърши, ще се върне.

— А не допускате ли, че може да са го убили?

— Не, не съм мислил за това.

— Помислете. Ето ви моя телефон. Щом се появят новини, веднага ми звъннете. Ще чакам — каза Турецки.

Те се качиха в колата и тръгнаха към Наталия Геранина, като пътьом обсъждаха оформилата се ситуация:

— Слава, как мислиш, какво се е случило с главния счетоводител? — попита Турецки.

— Трудно е да се каже. Може трупът му отдавна да почива под снега в някоя горичка край Москва. Зима е, братко, труповете изплуват през пролетта… А чеченците явно ровят около банката. Трябват им някакви пари. И забележи, премахват всички, които така или иначе са били свързани с федералните средства, отпуснати от правителството за възстановяването на Грозни — замислено констатира Грязнов.

— Грешката им е, че са привърженици на крайни мерки — каза Турецки. — Защо им беше да взривяват Геранин? Да разстрелват Долгальов? Защо ще отвличат главния счетоводител, ако това не решава проблема и не обещава никакви пари? Откачена работа, ти казвам!

— Нали знаеш, има хора, а има и не хора. Тяхната логика е странна: като не могат да постигнат своето с ум, значи премахват пречката физически. Не си струва да се опитваме да влизаме в тяхната кожа, все едно, няма да разберем.

— Но сега са заплашвали Наталия. Значи жената има нужда от охрана.

— Най-вероятно да — съгласи се Грязнов. — Ако не възразяваш, ще я организирам.

— Винаги си харесвал красивите жени — подсмихна се Турецки.

— Стига де! Та тя е омъжена!…