Черните банкери

49.

Наталия Геранина отвори вратата, усмихна се очарователно, пусна гостите в антрето. Турецки и Грязнов стояха на прага в очакване на повторна покана, а жената ги гледаше смутено. Изведнъж се сепна и каза:

— Какво стоим? Заповядайте, съблечете си палтата. Мъжете влязоха в стаята, седнаха в креслата. Наталия отиде в кухнята да прави кафе. Подреденият и уютен чужд дом не отблъскваше гостите, но ги караше да се чувстват малко сковано.

— Ето и кафето, заповядайте — каза Наталия, влизайки в стаята с поднос, върху него имаше три чашки с идилични рисунки на прекрасна пастирка сред ливада.

— Благодаря, Наталия Максимовна. Разкажете ни за телефонното обаждане — помоли я Турецки.

— Вече казах. Псуваше и искаше пари. Аз отговорих, че нищо не разбирам. Тогава той започна да заплашва, че ще убият мъжа ми. Изплаших се и затворих. Това е всичко.

— Не знаете ли за какви пари може да става дума?

— Сигурно са свързани по някакъв начин с работата на мъжа ми. Но аз не знам нищо.

— Нали няма да възразявате, ако поставим у вас охрана?

— Мисля, че засега няма нужда. Но щом усетя нещо нередно, непременно ще ви предупредя.

— Ами ако не успеете? — намеси се Грязнов.

— Ще бъда максимално предпазлива. Обещавам.

— Може би, а ще разрешите ли да подслушваме телефона ви? За всеки случай?

— Да.

— Наталия Максимовна, известно ли ви е, че някакви хора са отвели в неизвестна посока главния счетоводител на банката?

— Не, нищо не съм чула. Кога се е случило?

— Завчера — отвърна Турецки. — Мисля, че ще се наложи да охраняваме не само вас, но и вашия съпруг.

— Това вече е странно — каза жената. — И нищо ли не е известно за счетоводителя?

— Нищо. Служителите в банката са спокойни, предполагат, че е заминал по работа и се е забавил. А кавказците са партньори. Ето така стоят нещата.

— Но трябва да се направи нещо!

— Да се търси игла в купа сено? Разбира се, търсим, но засега безуспешно. Искам да ви посъветвам: не се отказвайте от охраната. Всичко може да се случи.

Наталия смутено отпусна очи. Беше й страшно сама в големия апартамент и едновременно разбираше, че постоянното присъствие на чужди хора прекалено ще я притеснява.

— Може ли да помисля до довечера? — попита тя.

— Разбира се, помислете — Турецки се усмихна.

В антрето телефонът зазвъня, жената се извини и излезе. Върна се след минута разтревожена и уплашена, каза в скоропоговорка:

— Андрей е зле, обадиха се от болницата, предупредиха, че може да се случи… всичко. Не знам какво да правя, как да го спасявам? Трябва веднага да отида при него. Господи, какво да взема със себе си? — каза тя и погледът й се замята из стаята.

— Можем да ви закараме — предложи Грязнов…

— Много ще съм ви признателна. Една минутка да се приготвя.

Мъжете излязоха в антрето, облякоха се. Наталия се приготви бързо, в движение облече палтото и сложи шала на главата. Разтревожените й, влажни от сълзи очи изглеждаха още по-прекрасни.

Полицейският форд летеше из Москва, без да обръща внимание на светофарите.

В болницата ги очакваше печална вест. Медицинската сестра съобщи, че Геранин е преместен в реанимацията.

Наталия изпищя и хукна по коридора, без да се сбогува с Грязнов и Турецки.

— Сега тя ще остане до леглото му цялата нощ. Дай да сложим охраната тук — каза Турецки.

— Ще го направим — отвърна кратко Грязнов. — Няма късмет жената. Такава млада и хубава…

Турецки се разпореди телефонът на Наталия Геранина да бъде непрекъснато подслушван и вече се канеше да й звънне, но тя го изпревари. Следователят чу тихия й помръкнал глас:

— Здравейте, Александър Борисович, съобщавам ви, че Андрей почина през нощта. Погребението е утре на Кузминското гробище. А рано сутринта ми позвъни оня човек и пак искаше пари. Отговорих му, че нищо не знам за работите на мъжа си и че той е починал.

— И какво отговори изнудвачът?

— Нищо. Сякаш се смути и замълча. Връзката прекъсна.

— Наталия Максимовна, приемете моите съболезнования и ми разрешете да ви помоля през следващата седмица в дома ви да има охрана.

— За какво ми е да живея? Нека ме убият. Ще ме погребат заедно с Андрей. Вече нищо не искам в този живот.

— Наталия Максимовна, грехота е да говорите така. Трябва да живеете заради себе си и заради Андрей. Животът съвсем не е свършил, повярвайте ми. Често се срещам със смъртта и знам какво говоря. Нека да дойде един човек. Той ще е навсякъде с вас, ще ви помогне с каквото може. Още повече че ви предстоят грижи. С болна душа няма да ви е лесно да се справите.

Тя помълча, но най-накрая взе решение:

— Нека дойде, ще чакам.

— Наталия Максимовна, дръжте се, скъпа. Животът е трудно нещо, но трябва да си носим кръста.

Наталия посрещна Вячеслав Иванович и оперативника с печални разплакани очи, лицето й беше помръкнало.

— Влизайте и се чувствайте като у дома си. Ще се постарая да не ви преча — каза тя.

— Какво говорите, Наталия Максимовна, той ще стои като мишка под метла. Или ще ви придружава там, където кажете.

— Благодаря. Ето вестници и нови списания, искате ли да прочетете? Или да гледате телевизия…

— Не се притеснявайте. Телефонът ви има ли дериват? — попита Грязнов.

— Да. Защо?

— Извинете за нахалството, той трябва да слуша всички, които ви се обаждат. Иначе ще е трудно да определим по-нататъшните действия на престъпниците.

— Постъпвайте както намерите за необходимо. Трябва да приготвя дрехите за мъжа ми.

Тя отиде в спалнята и остави вратата широко отворена, за да може Грязнов да я вижда. Отвори вратичката на вградения в стената гардероб, огледа окачените дрехи на съпруга си и изведнъж се разплака.

— Стига, Наталия Максимовна — притича Грязнов. — Със сълзи няма да си помогнете.

Той я прегърна през раменете, сложи я да седне на един стол.

Телефонът в спалнята започна да звъни. Наталия се надигна, отиде до апарата, вдигна слушалката. Грязнов изтича в антрето. Чу мъжки глас, но не го позна веднага.

— Какво обичате? — попита Наталия със слаб глас.

— Предупреждавам ви. Ние не воюваме с вас. Но имайте предвид, вече не се шегуваме. Затова не ходете на погребението на мъжа си. Може да завърши много зле за вас — каза мъжът.

Грязнов не повярва на ушите си. Това беше гласът на Рустам Такоев. Вячеслав едва се сдържа да не извика: „Рустам, мерзавецо, чувам те!“

— Какво още искате?! Бездруго ми взехте всичко! Кои сте вие? За какво звъните? — извика Наталия през сълзи.

Но мъжът вече беше затворил. Наталия безпомощно се отпусна на кревата, заби неподвижен поглед в пода.

— Наталия Максимовна, моля ви, не се отчайвайте. Постоянно ще бъдем с вас и ще се постараем да предотвратим всички неприятности — опита се да я успокои Грязнов, но жената мълчеше и сякаш не го чуваше.

Той отиде до телефона и позвъни на Турецки:

— Саша, съобщиха ли ти за последното обаждане?

— Току-що. Какво замислят според теб? Може би отново терористичен акт?

— Не е изключено. Знаеш ли, това беше гласът на Рустам Такоев.

— Помниш ли Котляковско? Нещо сблъсъците започнаха да се преместват в местата за вечен покой. А пък Галич беше писал, че на гробището всичко е спокойно…

В деня на погребението на Геранин ръководството на московската милиция се разпореди да бъде поставена охрана до гроба, който започнаха да копаят гробарите. Двама милиционери наблюдаваха как работниците дълбаят земята с лостове, а тя, корава като камък, се кърти на големи късове. Скованите от студа глина и пясък бяха станали монолит, който много трудно се поддаваше на иначе силните човешки ръце.

Въпреки мразовития ден на гробището се появиха посетители, минаваха оттук, равнодушно поглеждаха прясната яма. Всеки си имаше своя мъка, своя печал.

Турецки пристигна, за да изучи местността, подходите към гроба и пътя за евакуация на хората, ако възникне необходимост. Снощи беше взето решение да се копае яма на друго място, но сутринта измениха решението и преместиха гроба с четирийсет метра по-наляво по същата алея. Терористите не биха могли да подготвят взрива предварително, но се предполагаше, че ще го донесат със себе си в куфар или чанта, ще го оставят незабелязано в тълпата и ще го взривят дистанционно. Затова Турецки се уточни с ръководството на московската милиция да изпрати тук оперативни работници, които да следят за появата на подозрителни лица. Особено го безпокоеше Наталия Геранина. Нищо не става просто така. Неслучайно са я предупредили. А може просто да са се опитвали да сплашат нещастната жена?

Погребението на Геранин беше определено за два часа следобед. Сега беше едва десет. Работниците вече час и половина копаеха замръзналата почва, а бяха изровили към петдесет сантиметра, не повече.

„Господи, какъв изостанал народ сме — тъжно помисли Турецки. — Нямаме техника дори да изкопаем свестен гроб. Можем да направим ракета и да кръстосваме космоса, а нямаме време да помислим за гроба…“

Покрай него мина мургав мъж. Турецки го изпрати с внимателен поглед. Мъжът се отклони от алеята и започна бързо да се отдалечава между гробовете.

„Кой ли не идва тук? — помисли следователят. — Дори крадат цветята и венците от пресните гробове и правят от това бизнес.“

Поставиха ковчега с тялото на Геранин на насипа до гроба. Наталия гледаше отчаяно мъжа си с разплакано и измъчено лице, сякаш искаше още малко да забави сбогуването.

И изведнъж започна бавно да се свлича. Грязнов я подхвана и я изправи. Дадоха й да помирише нишадър и тя отвори очи, погледна учудено лицето на Грязнов, надвесено над нея. През краткия миг, докато беше в несвяст, сякаш беше забравила всичко, попита:

— Защо съм тук?

— На погребението сте — напомни й Грязнов.

— На чие погребение?

— Вижте сама.

Тя видя мъжа си и зарида, като закри лицето си с ръце.

Гробарите повдигнаха капака на ковчега, готови да го спускат. Една старица от тълпата поведе Наталия към покойника:

— Хайде, мила моя, сбогувай се с мъжа си.

Застанал на възвишението и наблюдаващ навалицата, Турецки виждаше всичко с крайчеца на окото си. Имаше твърде много хора, за да проследи всички, но обръщаше внимание само на онези, които носеха чанти или куфарчета. Веднага даваше знак на хората си и те отиваха, вежливо проверяваха съдържанието на чантата, обяснявайки действието си с опасността от терористичен акт.

Вече спускаха ковчега в ямата, когато следователят изведнъж забеляза как един човек бързо си проправя път към гроба. Беше млад, но небръснат, тъмната четина състаряваше лицето му, черните му очи неспокойно горяха.

Турецки кимна на един от оперативниците. Но той не разбра кого му сочи „важният“, понеже ръцете на небръснатия бяха празни.

Наталия се наведе, хвана шепа пръст, хвърли я върху ковчега и звукът болезнено отекна в сърцето й. Тя се изправи и усетила пристъпи на гадене, се подпря на Грязнов.

Най-накрая оперативникът съобрази за кого става дума, отиде плътно до небръснатия и тихо каза:

— Моля да ме последвате.

— За какво, драги? — произнесе човекът едва чуто със сухи устни.

— Обръщай се, казах! — по-строго нареди оперативникът.

— Искам да се сбогувам с покойника! — заинати се мъжът.

Оперативникът го хвана за ръката, изви я на гърба му и го бутна встрани. И точно тогава избухна взрив, пламък, земята изригна. Взривната вълна разпръсна застаналите наоколо. Турецки сам се хвърли на земята и покри с длани главата си. А когато скочи, видя от небето да падат парчета плат, представляващи допреди малко човешки дрехи.

Пространството около ямата беше обляно в кръв. Калната каша ужасяваше, не се знаеше колко души изпрати в небитието взривът. Турецки хвърли поглед натам, където стоеше Грязнов, подкрепяйки Геранина. Жената седеше на земята и мяташе глава насам-натам. Слава се беше навел над нея.

„Какво стана? — пулсираше мисълта на Турецки: — Защо се взриви бомбата? Нали отделяха всички с чанти и куфарчета, значи някой е носел експлозива със себе си. Гръмна в момента, когато оперативникът бутна кавказеца по гърба. Господи, нима той е носел в себе си експлозива и от невнимателното боравене се е взривил?“

Трябваше да се предприемат някакви мерки, за да не изпуснат съучастниците на убиеца. Сигурно не беше дошъл тук сам. По радиостанцията Турецки предаде съобщение до службите на ДАИ, намиращи се на паркинга, за да задържат всички коли и да проверяват документите, особено внимание да обръщат на лицата с кавказка външност. После притича до Грязнов и попита:

— Слава, как си?

— Ами горе-долу нормално, малко ми заглъхнаха ушите — отговори той, докато помагаше на Геранина да се изправи.

— Е, не ви е засегнало, слава богу!

Наоколо хората се изправяха, отупваха се, псуваха, никой нищо не можеше да разбере.

Турецки се засили към паркинга, където вече действаше кордон от катаджии — проверяваха документите на всички напускащи гробището. Точно тогава го настигна и Грязнов. Бяха вече дотичали до дежурните, когато една кола изведнъж рязко се отдели от мястото си, събори един катаджия и отпрати по пътя.

— Към колата! — закрещя Турецки на Грязнов.

Те се метнаха в милиционерския форд, Грязнов натисна газта и полетяха след маздата, с която вероятно бягаше един от престъпниците.

— Давай, давай! — не го оставяше на мира Турецки. — Ще се измъкне, проклетникът! Ще се измъкне!

— Няма… — хриптеше Грязнов.

Червената мазда започна да намалява скоростта, изглежда, шофьорът реши, че се е измъкнал, но това трая само няколко секунди. Бързо забеляза мигащата лампа на форда и увеличи скоростта.

В колата имаше само един човек и Грязнов веднага го позна: Рустам Такоев!

— Притисни го! — закрещя Турецки.

Отпред се показа нанадолншце към тесен път. Грязнов принуди колата на Такоев да отбие там и веднага насочи форда си встрани върху червената мазда. Отдясно склон на пътя, отляво го притискаше фордът. Застърга желязо и маздата се заби странично в стръмния откос на бетонната стена.

Грязнов изскочи от форда и измъкна Такоев за яката от колата му:

— Ах, ти, миризлив червей! — зарева Слава. — Ще те убия, мерзавецо!

Рустам се опита да се измъкне, въртеше се, плюеше, но Грязнов вече не го пускаше.

— Стани, гадино! — заповяда Турецки, измъквайки пистолета. И този жест окончателно унищожи чеченеца. Той разбра, че най-вероятно няма да се церемонят с него. Куршум — и край. И се изплаши. Завика:

— Не съм виновен! Марат ме накара! Аз не исках!

— Не бил искал, чу ли, Слава? Кой е този твой Марат, къде е?

И Рустам заговори…

— Сядай в колата, гнидо — каза след десет минути Грязнов.

Извади от жабката на колата белезниците и стегна китките на Рустам на гърба му.

— Да вървим при твоя Марат…

В това време Турецки извика по радиостанцията помощ на посочения от Рустам адрес. Колата излезе на магистралата и се понесе към село Родионово, където във вилата на някаква генералша се подвизаваше Марат Кацпаров, един от босовете на московските чеченци.

— Къде отведе Тамара? — попита злобно Грязнов, без да се обръща.

— Спасих я от теб! — заяви високопарно Такоев. — Тя ми принадлежи по право. Ще бъде щастлива с мен и очаква дете!

— Дете ли? А ти сигурен ли си, че е твое?

— Чие ще е, ако не мое!

— Защо я отвлече? — попита Грязнов презрително.

— Предложих й да тръгне с мен, като я предупредих, че ще те убия, ако ми откаже. Тя се съгласи.

— А защо ме нападна с нож? Там, във входа на блока?

— Какво толкова? Там не се получи! Но ако Тамара не беше се съгласила да замине с мен, все едно, щях да те убия. Съгласи се, когато разбра какво ще направя с теб.

— Отвратително животно! Нищожество!

— Грязнов, много си беден. Нищо не можа да й дадеш! При мен тя се къпе в разкош! Ако сега се случи нещо с мен, няма да се нуждае от нищо!

— Ще се случи, можеш да бъдеш сигурен! — каза сурово Грязнов.

Такоев погледна автомобилния часовник и каза спокойно:

— Все едно, не можеш си я върна. Ръцете ти са къси. Преди половин час е отлетяла за Америка с моя братовчед. Жалко, аз не успях. Тук умният човек няма какво да прави с парите си.

— Мълчи, нищожество! Каква жена, какво дете можеш да имаш ти, който ненавиждаш целия свят? Ти си мерзавец, труп! Отдавна е умряла душата ти! И животът няма смисъл за теб!

Рустам сведе глава, заскърца със зъби, от очите му рукнаха сълзи, но веднага се смениха от злоба и див гняв:

— Мразя те от първата ни среща! Твоята рижа коса винаги е предизвиквала у мен отвращение! — започна той с дрезгав глас. — Аз се влюбих в Тамара и не смятах да ти я отстъпвам! Как може такъв рижав руснак да отнеме любимата жена на гордия чеченец? Немислимо!

— Млъкни, или ще изпразня пълнителя в тебе! — изрева Грязнов.

— Не, изслушай ме докрай! Каквото и да стане, жив или мъртъв, тя, все едно, е с мен. Ти никога няма да можеш да научиш къде се намира. Ще умра, но няма да ти кажа. — Рустам замълча, наведе глава и сякаш заспа, но устните му още мърдаха: чеченецът се молеше за спасението на душата си.

Когато стигнаха до генералската вила, вече беше съвсем тъмно, светеха три прозореца на втория етаж и два кухненски на първия.

— Кой е в къщата? — попита Турецки.

— Кацпаров и четирима телохранители — отговори Рустам.

— Добре, ще ги хванем — каза Грязнов.

— Не бързай, остави хората да вечерят — отговори спокойно Турецки. — Сега ще дойде спецназ. Нямаме нужда от самодейност.

— И ти ги наричаш хора? — изуми се Слава.

— Не е важно колко са. Нека по-добре да наблюдаваме малко къщата, а ако започне движение — ще вземем мерки.

— Турецки, не мога да те позная!

— Успокой се. Запали една цигара.

Заточиха се минути на очакване. Грязнов нервничеше, гледаше навъсено къщата. Изведнъж входната врата се отвори, отпред застана човек, постоя взрян в тъмнината, отиде до гаража, изкара колата.

— Мисля, че се канят да излизат. Да вървим! — каза Турецки и тръгна към отворената врата.

— Кой е? — попита човекът от колата.

— Свои — измърмори Грязнов.

Седналият на кормилото изскочи срещу тях, дойде по-наблизо, но преди да успее да си отвори устата, Грязнов го удари с юмрук по главата и го събори на земята. От къщата изскочиха още четирима мъже. Турецки стреля във въздуха, но веднага прогърмя ответен изстрел.

Прикривайки Турецки, Грязнов започна да стреля по бандитите, които отстъпваха към градината. И тогава най-накрая се чу рев на коли, идваше подкреплението.

— А сега ще направим път на спецназовците!

Момчетата с маскировъчните униформи наскачаха от колите и хукнаха да догонват бандитите.

След двайсетина минути всичко беше свършено. Загина един от бандитите, довлякоха го в снега, след него оставаше кървава диря. Доведоха четирима под конвой, двама от тях бяха ранени.

— Как се казва убитият? — попита Турецки и погледна Рустам.

— Марат Кацпаров — отвърна злорадо Такоев.

— Жалко. Трябваше да си поговорим с него. Но той ще отговаря и на онзи свят! — каза Турецки. — А къде държите главния счетоводител на Северна банка?

— В мазето — каза глухо един от чеченците.

— Момчета, проверете! — нареди Турецки на спецназовците.

Бойците влязоха в къщата и след малко изведоха изнурен и небръснат човек, който едва се държеше на краката си. Цялото му лице беше в жълто-сини подутини. Той се оглеждаше предпазливо наоколо, но най-накрая до съзнанието му достигна, че е спасен. От очите му рукнаха сълзи, силите го напуснаха. Спецназовците го отнесоха на ръце в колата.

— Трябва да обискираме къщата — каза Турецки. — Макар че знам какво можем да намерим.

— Какво? — погледна изпитателно Грязнов.

— Оръжие и водка… Бас?

— Саня, ти си винаги прав. С теб не бива да се спори.

Генералският дом равнодушно пусна неканените гости, които откриха на втория етаж два автомата „Калашников“ и друго оръжие. В кухнята се намери и кашон с водка.

Грязнов огледа внимателно бутилките:

— Направо вони! Как пият такъв боклук!

— Заложили са ни капан, искали са да ни отровят — засмя се Турецки. — И какво сега, според мен в общи линии разследването по делото на черните банкери е завършено. Тези покойници повлякоха доста жертви на онзи свят. Вдругиден е Нова година. Ще тръгваме ли вече? Трябва да купя елха на детето.