Черните банкери

41.

Рафикът с оперативната група чакаше на двора, когато пристигна Грязнов с разкошния си форд.

— Браво, не закъсня — отбеляза Турецки. — Ако правилно съм те разбрал вчера, сигурно си посетил една птичка?

— Има нещо такова.

— Някакви новини?

— Видял е Долгальов до спирка „Новослободска“ на метрото. Бях му показал снимката. Минавайки оттам, оня слязъл и си купил цигари от будката.

— Знам, появил се е в Москва, подслушвателите са зафиксирали разговор с жена му.

— Нещо интересно?

— Не. Пита я за здравето, казва, че е много зает, няма да се появи скоро. Тя му съобщава, че са идвали от милицията, взели са негова снимка. Той веднага приключва разговора.

— Досеща се, че телефонът му се подслушва, затова и не съобщава нищо за себе си.

— Другото е по-лошо: сега няма да се появи вкъщи. Със сигурност е разбрал, че сме го чакали в офиса — каза уверено Турецки. — Тези богаташи имат по няколко жилища. Така че никак няма да е лесно да го изловим.

— Ами ако се опитаме да го търсим по регистрацията на имотите? — предложи Грязнов.

— Нали видя, че всичко е записано на роднини. Готови ли са момчетата? Да тръгваме! — нареди Турецки, сядайки в колата на Грязнов.

Рафикът тръгна след тях, вля се в редицата коли, изригващи в студената сутрин горещи пари от ауспусите си. Турецки, Грязнов и оперативната група заминаваха да правят обиск в дома на Козлов. Неприятно занимание — да се ровиш в чуждите вещи…

Съпругата на Козлов, възслаба жена с видими бръчки около устата, отвори вратата, въздъхна, когато научи причината за появата на служителите от милицията.

— Вече близо година не живее с нас. Понякога пита здрави ли са децата. Веднъж се обади от Англия, хвалеше се, че станал там лорд. Излиза, че сега децата му ще са знатни хора? Пълни глупости, така мисля аз.

— Тук къде работи обикновено? Има ли кабинет? — поинтересува се Грязнов.

— Какъв кабинет? Двустайно жилище за четирима. Той има голяма къща извън града, близо до Молоково. Има и вила. В Ярославка. А тук дори не са останали негови неща.

Турецки само кимаше. За вилата знаеше. Там Пихтин е пазел касетите си.

— Известно ли ви е с какво се е занимавал мъжът ви? — продължаваше Грязнов. — Какви фирми притежава?

— Преди да замине за Англия, имаше барче и малък завод за колбаси. Но продаде всичко, казваше, че започнал бизнес в чужбина.

— Разведени ли сте с него?

— Още не. Всъщност все ми е едно. Но може той да си е ударил печат, богатите всичко могат да си купят, в това число и чист паспорт. Но вие влизайте, вижте сами. Обискирайте каквото трябва. Ще ви отворя гардероба. Там са само моите дрехи и на децата.

Грязнов и Турецки влязоха в апартамента, огледаха се. Обикновена „хрушчовка“, тясна, обзаведена с евтини мебели. На масата едно момче пишеше нещо.

— В болнични съм — каза жената. — Бяхме болни от грип, сега искам да прекратя болничния, краят на срока е, толкова е натоварено в училище. Така че извинете, търсете, каквото искате, а аз трябва да тръгвам.

— Да са останали някакви документи или книжа на мъжа ви?

— А, това ли. Има малко. В чекмеджето на бюрото, погледнете ги.

— Може ли да ги вземем с нас? — попита Турецки.

— Вземайте — съгласи се равнодушно жената.

Турецки състави протокол за доброволно предаване на документите. Единият от оперативниците събра документите в чанта. Турецки обърна внимание на дебел бележник, взе го, разлисти го, пъхна го в джоба си.

Вече на улицата каза на Грязнов:

— Знаеш ли чий е бил бележникът?

— Не, откъде да знам? — Вячеслав само сви рамене.

— На Акчурин. Разбираш ли?

— Разлисти го, какво има вътре?

Турецки отвори бележника. На всяка страница само телефонни номера и нито едно име.

— Какво значи това? — удиви се Грязнов.

— Явно банкерът е имал изключителна памет, само е фиксирал номерата. За всеки случай. Ако пък забрави нещо, тогава поглежда в бележника.

— Феноменален човек, не ни е оставил никаква информация.

Оперативниците се качиха в рафика и той бодро тръгна, предстоеше пътуване до далечното и глухо селце Молоково, през последните години „новите руснаци“ си го харесаха и строяха там огромни къщи.

Жената на Козлов им каза точния адрес, пътуваха уверено. Опасяваха се само да не би Козлов да е продал къщата си на някого.

Селцето Молоково и вилната част се намираха насред гората. Делеше ги километър, не повече. Къщата на Козлов изглеждаше внушително, като че ли това беше най-привлекателната постройка. Две стройни колони подпираха балкона на втория етаж. Яркозеленият керемиден покрив привличаше погледа отдалеч. Отвън къщата благородно съчетаваше бяло и кремаво.

Оперативниците влязоха в двора, затрупан от скорошния снеговалеж. Никъде не се виждаха никакви следи.

— Трябва да намерим свидетели за обиска — каза Турецки и се запъти към селището, към една къща, над която се виеше дим от комина.

Пазачът, на когото Александър показа удостоверението си, каза, че във вилата на Козлов отдавна не е имало хора, и се съгласи да присъства на обиска, като покани и сменника си.

— Кой ще отвори вратата? — попита Турецки.

— Ще се наложи аз да се заема — каза Грязнов. Той порови из джобовете си, извади инструмент, наподобяващ комплект фиби за коса, повъртя се около ключалката и отвори вратата.

— Моля, господа! — покани той с широк жест, докато правеше място на Турецки и свидетелите.

В голямата стая имаше няколко меки фотьойла, диван, телевизор. Но подредбата изглеждаше някак сиротно.

— Смятай, че стопанинът не живее тук! — обясни пазачът. — Далече е от Москва, семейството му не е идвало. Личи, че повечето ходи по гости.

— Не е лесно да си богат човек — подкрепи колегата си вторият пазач, — нямаш мира заради имуществото. Къща без стопанин бързо овехтява и се поврежда.

— Като се стигне до съд, ще конфискуват къщата, ще я продадат на търг и ще върнат парите на вложителите. Може някой да ни каже благодаря за това — обади се Грязнов.

Огледаха кухнята, която също изглеждаше неподдържана. В мивката имаше мръсни съдове, забравени неизвестно откога. Един от оперативниците отвори няколко вградени гардероба, но там не намери нищо, освен паяжини.

На втория етаж имаше само спалня. Леглото се оказа незастлано, стоеше разголено бяло, със смачкани чаршафи.

Турецки отвори чекмеджето на раклата и намери вътре малко аптекарско шишенце с бял прах.

— Какво може да е това? — попита той Грязнов.

Вячеслав предпазливо помириса съдържанието, кимна разбиращо:

— Напълно е възможно. На нищо не мирише. Ще го вземем, химиците ще кажат. Не искам да опитвам. Всичко може да се очаква от тях.

Когато почти всички бяха излезли от стаята, един от оперативниците надникна под кревата и забеляза над дървения под да стърчи малко квадратче.

— Вижте какво намерих! — извика той.

Още един оперативник се върна. Отместиха леглото. Явно паркетът беше се понадигнал от промяната на температурите. Подпъхнаха нож, а когато надигнаха паркетината, откриха желязна пластина. Това беше капак на малък сейф, монтиран в пода.

Опитваха се да вкарат в ключалката нож, но напразно!

— Трябва да извикаме Грязнов — предложи единият. Вторият се отмести до прозореца. И това го спаси. Защото в това време първият оперативник, открил сейфа, все пак по някакъв начин се изхитри да захване капачето на сейфа и да натисне дръжката. Последва взрив. Горкото момче пое целия удар върху себе си…

Турецки и Грязнов вече бяха на изхода, когато на втория етаж гръмна. Те замряха за миг, спогледаха се и хукнаха обратно нагоре. Убитият представляваше страшна гледка. Този, който стоял до прозореца, беше контузен от взривната вълна. Безпомощно мяташе насам-натам глава и като риба отваряше и затваряше безмълвно уста.

Леглото се беше запалило. Пламнаха пердетата. Всички, които се намираха в къщата, хукнаха да гасят пламъка. Изхвърлиха кревата от втория етаж на снега, свалиха пердетата, завесите — всичко полетя като факли надолу. Като че ли успяха да победят огъня.

Върху част от разкъсания на парчета килим спуснаха обезобразения труп на живия допреди пет минути весел човек. Внимателно поведоха под ръка оглушалия до колата и го сложиха на носилка.

— Трябва да се махаме от тази къща, кой знае какво ще почне да се взривява — каза мрачно Грязнов. — Проклет стопанин. И къщата като него…

Съставиха протокол. Изплашени от случилото се, наетите свидетели бързо подписаха документите и изчезнаха.

Турецки гледаше с тъга страшния пакет, увит с брезент, който оперативниците поставяха в багажното отделение на оперативния микробус.

Експерт-криминалистът пълзеше на колене по пода, събираше остатъци от метал, някои обгорели парчета, за да може, като си отиде в лабораторията, да проучи взривното устройство.

Времето минаваше мъчително бавно. Най-накрая той излезе, отупа почернелите си от сажди колене и лакти. Каза, че могат да тръгват.

Къщата беше затворена, портата заключена с висящ катинар. В двора под прозорците чернееше обгореният скелет на кревата.

Грязнов погледна към опечаления Турецки.

— Тръгвайте… Какво да се прави, избърза момчето. А ти нямаш никаква вина. Добре де. Сега сам ще отида в „Парадайз“ — и тръгна към своя форд.

За да стигне до Никита Воронин, Грязнов трябваше да преодолее трите прегради на охраната, като всеки път си показваше служебната карта. „Братоците“ гледаха, четяха, размишляваха, но… го пускаха до следващата врата и пореден охранител.

Офисът беше обзаведен по последна дума на европейските стандарти, блестеше от чистота, пластмаса, огледала и стъкла.

Воронин беше облечен със строг черен костюм с ярка вратовръзка и искряща от белота риза. Стана от мястото си, ръкува се с госта, покани го да седне. В маниера и гласа на собственика на кабинета имаше само официалност и строгост. Посрещна началника на МУР, сякаш е случаен и немного нужен посетител, явил се с оплакване от обслужването.

— Слушам ви — процеди хладно Воронин.

Грязнов искаше да каже, че е дошъл той да слуша. Но се сдържа, всичко предстои, ще успее…

— Знам, че известно време сте работили като охранител и шофьор на Владимир Козлов.

— Има такова нещо.

— За да няма недоразумения, искам да ви предупредя, че провеждам официален разпит на свидетел. Вашите показания ще бъдат вписани в протокола. Ако желаете, ще ви задължа да се явите на разпит при мен на „Петровка“ № 38.

Надутостта видимо изчезна от физиономията на Воронин. Той огледа внимателно Грязнов, подъвка устните си, докато размишляваше, и каза:

— Защо са тия излишни формалности? Щом сте дошли лично, няма да усложняваме нещата. На вашите услуги съм. Как беше? Истината и само истината? Готов съм, питайте.

— В деня на смъртта на банкера Акчурин сте се намирали в неговата вила извън града. Вечеряли сте заедно. През нощта домакинът е починал. Разкажете как стана всичко: пристигането, трапезата, нощуването. И така нататък. Максимално подробно.

— Но за какво ви е сега тази информация? Нали беше установено, че Вадим е починал от свръхдоза наркотик. Според мен тук всичко е ясно. За какво да се връщаме пак назад?

— Следствието си има свои задачи, които не е прието да обсъжда със свидетелите. Моля да ми отговорите на въпроса.

— Аз бях само шофьор на Козлов, помощник. Моята работа беше да доставя продуктите в кухнята. Козлов се занимаваше с останалото. Понякога домакинът му помагаше.

— Не водехте ли жени в компанията си?

— Защо, и Алла е идвала. Жената на Акчурин. Но тя предпочиташе луксозния апартамент с бялата техника и всичко необходимо за цивилизован живот. Все нещо не й достигаше на вилата. Тя беше градски човек, заболяваше я глава от чистия въздух, не обичаше комарите, страхуваше се да остава сама в къщата…

— Акчурин не й ли изневеряваше?

— Май че не беше такъв. Нали Алла бе по-голяма от него. И той не просто я обичаше, тя сякаш му замени рано починалата майка.

— Добре, да се върнем на последната вечер — предложи Грязнов. — И тъй?

— Пристигнахме тримата с колата. Акчурин и Козлов влязоха в къщата, а аз извадих продуктите, пренесох ги в кухнята. Закарах колата в гаража. После също влязох вътре.

— Ами кучето? — напомни Грязнов.

— Забравих за кучето. Акчурин го взе със себе си. Когато пристигнах, рижата овчарка Мирта лаеше в къщата.

— Здрава ли беше?

— Да. Весела една, махаше с опашка, умилкваше се на стопанина.

— Какво по-нататък?

— Володя изпече пържолите, запари чай, опече картофи във фурната. Заедно с него сервирахме масата.

— А Акчурин с какво се занимаваше?

— Пусна телевизора, прегледа вестниците.

— Какво имаше на масата?

— Плодове и торта.

— Торта ли? — повтори Грязнов.

— Да. Акчурин много обичаше сладко. Имаше такъв комплекс от детството: обожаваше бонбони и пасти. И… в края на краищата реализира мечтата си. Володя, освен това ме предупреди да не пипам тортата му. Нека, вика, да остане за стопанина, още повече че има достатъчно сладки неща за чая. Имаше бисквити, бонбони, локум.

— Значи само Акчурин е ял от тортата?

— Да. Наистина той се опита да почерпи и нас, но аз не понасям тия мазни кремове. А Козлов… Не си спомням защо. Тортата се оказа голяма за домакина и той дори нахрани Мирта с нея. След вечерята си легнахме. Стопанинът в спалнята на втория етаж. Володя — в стаята на първия, а аз, както обикновено, на дивана в хола. На сутринта стопанинът дълго не ставаше, отидохме да го будим и го намерихме мъртъв, на килимчето до леглото му лежеше Мирта. Пипнахме я — също никакви признаци на живот. Това е всичко.

— Знаехте ли, че Акчурин взима наркотици?

— Не, дори не съм предполагал.

— А как повярвахте, че е починал от свръхдоза?

— Не ровя в чуждия живот. Не съм поп, не се е изповядвал пред мен.

— Как се развиха след това събитията в банката? — попита Грязнов.

— След смъртта на мъжа си Бережкова се обърка, но Козлов я подкрепяше морално, изказа се на събранието на директорите и заяви, че само тя може да заеме поста след смъртта на мъжа си, тъй като е осведомена във всички негови дела. Самият той стана нейна дясна ръка. Е, и от кабинета бързо мина в спалнята й. А после дойде крахът на банката, но тя продължаваше да работи, докато не се попиля всичко. Та това стана пред очите на всички. Буквално за един месец.

— А каква беше вашата съдба след смъртта на банкера?

— Не беше лоша. Козлов и Бережкова веднага претръскаха кадрите и за мен се намери ето това местенце. От което съм твърде доволен.

— Пазят ви като президента — забеляза Грязнов.

— А знаете ли защо? За тях аз съм чувалът с парите! Имам нощен клуб, сауни, казино, няколко бара. Голямо стопанство!

— Добре че споменахте сауната. Четохте ли днешната статия в „Московски комсомолец“ за Савелиев? Там става дума за вашата сауна. Как е могло да се получи така? Компромат за уважавани хора? — Грязнов не криеше ехидството си.

— Знам за какво става дума. И дори за кого — известно ми е името на „оператора“. Е, не сме догледали, случва се. Значи ще е необходима съответната профилактика.

— Щом ви е известен операторът, бих ви посъветвал настойчиво да го оставите на спокойствие. Цялата шумотевица се вдигна заради зетя на Савелиев, който открил касетата у тъст си, той пък поради старческо скъперничество не унищожил компромата срещу себе си, а, изглежда, е решил да си го остави за спомен, та в дълбока старост, докато гледа, да съживява прекрасните спомени.

— Е, птичката е изхвръкнала — студено се усмихна Воронин, — вече не можеш да я хванеш. Това е реклама за нас. Можем дори да заплатим на този зет. Знаете ли, понякога скандалът дори се оказва полезен за работата. А аз ще се вслушам в съвета ви.

— Добре. И последен въпрос. Не го смятайте за странен. Бих искал да знам личното ви мнение — каза Грязнов.

— Питайте, не се притеснявайте. Ще ви кажа като на поп.

— Не ви ли е минавала мисълта, че Козлов нарочно е отровил Акчурин?

— А защо? Той и така си беше приближен до банкера.

— Но може би е имал нужда от повече? Самата банкерка? Най-сетне банката?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— А не ви ли учуди, че заедно със стопанина е умряло и кучето, което е яло от тортата?

— Не. Тогава помислихме, че Мирта е умряла от мъка по стопанина.

— Ясно. Засега нямам повече въпроси. Надявам се, при необходимост ще можем лесно да уточним едно или друго положение?

— Да, естествено.

— Отначало ще оформим протокола от разпита, а след това се постарайте, ако обичате, вашите хора да ме пуснат да изляза.

Воронин позвъни, появи се охранител с автомат и получи указание да изпрати господин полковника до колата. Двете страни дипломатично се сбогуваха.

„Да ви вземат мътните! Държава в държавата… Всяка трета фирма охранява имуществото си с оръжие в ръце. Дали не е, защото тук идват да се къпят високопоставени чиновници? — мислеше Грязнов, докато се качваше в колата и навъсено гледаше охранителя, застинал на входа. — Какво ни чака още в такава държава? Та те по заповед на собственика ще гръмнат всекиго…“

Турецки седна на бюрото и се загледа в една точка. Не му се тръгваше за вкъщи, а му беше непоносимо да остава тук. Беше длъжен да докладва на Казански за трагичното произшествие при обиска в дома на Козлов. Редът си е ред, няма мърдане. А началникът сякаш се зарадва на такава удачна възможност да натрие носа на опърничавия и неуправляем според него любимец на заместник главния прокурор. Той постави и формулира въпроса така, сякаш за всичко е виновен именно Турецки, като обеща да предприеме съответните дисциплинарни мерки. Александър не се трогваше от наказанията. Беше му безумно мъчно за загиналия младеж, който остави млада жена и малко дете. Защо тръгна да бърка в този сейф? Нали до него имаше специалист! Той щеше да се справи със задачата…

Каква беше тази бомба? Експертът обеща до края на деня да даде горе-долу ясен отговор.

Беше потънал в тия мрачни мисли, когато звънна Грязнов.

— По гласа познавам, че съвсем си се разкиснал — каза Вячеслав.

— Мисля за превратностите на съдбата. Защо не открих аз сейфа?

— Защото Бог се е погрижил за теб. Пък и не е твоя работа — търсене и обискиране. По-добре си размърдай мозъка.

— Но оттук произтича подлата закономерност, че загиват най-добрите момчета. Като днешния Толя Степашин… Във всеки случай те не са виновни за нищо…

— Тъкмо идвам от Воронин — прекъсна го Грязнов.

— Научи ли нещо? — попита равнодушно Турецки.

— Козлов е почерпил приятеля си Акчурин с торта, която самият той не е ял и забранил на шофьора Воронин. Казал, тази глезотийка е за стопанина. Акчурин ял от тортата. Кучето също.

— И самият Воронин не е заподозрял нищо?

— Не.

— Какво казва за отношенията на Акчурин и Козлов?

— Били са добри. Воронин е карал храна на вилата. Обикновено Козлов готвел. След това заедно са вечеряли.

— Ясно. А когато умира банкерът, отношенията на Козлов с жената на покойния станали още по-добри?

— Точно така.

— Е, какво пък, остава само да уточним дали Градус е намерил нещо в кучето. И утре ще започна да разпитвам Козлов.

— Желая ти късмет.

На вратата на кабинета се почука, влезе Олег Величко.

— Да не преча? — попита той.

— Влизай, Олег — покани го Турецки. — Какво има? Какво ти е?

— Появил се е този проклет Липников, убил кварталния и тежко ранил още един човек.

— Как е станало? Къде? — скочи Турецки.

— Днес през деня при планова проверка на жилищен сектор в южно Чертаново от упор са били разстреляни двама милиционери от районното. Стрелецът се е скрил с жигули. Както обикновено, операция „Сирена“ не е донесла резултати…

— По-подробно, Олег.

Олег уморено се отпусна на стола.

— Тъкмо сега идвам оттам. Кварталният, майор Игор Земцов, и колегата му Иван Абросимов обхождали апартаментите, където по техни сведения живеят осъждани по-рано граждани. В едно от жилищата се сблъскали с Липников, който отворил широко вратата и открил прицелна стрелба с пистолет ТТ. Всеки от милиционерите е получил по два куршума. Земцов загинал на място, а старши лейтенантът е откаран в реанимацията. Колата, с която избягал Липников, скоро е била намерена, а от него няма и следа. Най-вероятно ще се постарае да изчезне от Москва.

— А откъде е известно, че стрелящият е Пьотър Липников? — попита Турецки.

— Оказва се, че той изобщо не се е крил. Наел квартира при една баба. Показал й паспорта си. Дал й пари. И тя на никого не казала, че си е намерила квартирант.

— Горката жена, колко страх е събрала — рече Турецки. — Добре, мисля, че сега заради смъртта на колегата си момчетата ще открият Липников и под земята.

— Ще ми се да вярвам — отбеляза навъсено Олег.