Черните банкери

43.

Над Москва се спускаше ранен декемврийски мрак. Бурята стихна, укроти се.

Турецки и Грязнов караха бавно към институт „Склифосовски“, за да разпитат Заметалин. Беше натрупало много сняг, не успяваха да го разчистят.

— Слава, може би не успях да ти кажа, че двамата кавказци са се появили и на друго място. Навестили са Геранин, след което състоянието му се влошило. А после отново двама кавказци отвеждат главния счетоводител на Северна банка. Понеже Долгальов е работел с тази банка, мисля, че кавказците имат някакъв чисто финансов интерес. Неслучайно са озверели толкова — каза Турецки, без да откъсва поглед от предното стъкло. — Между другото, през банката на Геранин минавало финансирането за възстановяването на Грозни. Дали всичко не се крие там?

— А помниш ли първите епизоди? Убийството на двамата охранители от кавказец. След това взрива в колата на Геранин. Старицата също е видяла нещо подобно. Най-вероятно това са брънки от една верига.

— А фотороботът на твоя приятел Рустам Такоев? — засмя се Турецки. — Искаш да кажеш, че той има пръст във всички тези работи?

— Изобщо не се съмнявам. Въпросът е другаде: какво го движи в дадения случай? Жаждата за мъст или за справедливост?

— Слава, усещам, че днес в теб говори само една жажда — ревността.

— Може в мен да говорят всякакви чувства, но все пак не си загубвам ума! Макар да ми горчи, че наближава Нова година, а пак ще бъда сам. Знаеш ли къде мечтаехме да я отпразнуваме с Тамара?

— Откъде да знам?

— В Африка. Тя искаше да се скрие там от зимата.

— Значи не било писано. Какво да се прави? Знаеш ли любимия ми виц?

— Че ти само един любим ли имаш?

— Не е един, но ти чуй. Юрий Никулин го разказва. От Питер към Москва тръгват един срещу друг два бързи влака и със страшна скорост полетели по едната линия. И не се срещнали. Не било писано.

— Всичко това е философия — Грязнов дори не се усмихна.

— Защо да не посрещнеш Нова година с нас? Ще поседим в семеен кръг, ще поприказваме. Какво ще правя сам с две жени?

— Благодаря, ще помисля. А до Нова година, освен това трябва да се доживее.

— Ще доживеем! Няма да умираме, я! Животът е прекрасен и удивителен, въпреки че постоянно се опитват да ни го развалят. Ето че пристигнахме. Да слизаме.

След кратка, но убедителна беседа с лекуващия лекар ги пуснаха при Заметалин. Лицето му беше бледо, сякаш безкръвно. Болният дремеше. Щом чу стъпки, трепна, отвори очи.

— Здравейте, Заметалин — рече Турецки. — Дойдохме да ви видим. Как се чувствате?

— Добре, казват, че раната не е тежка. Почистиха я с местна упойка.

— Какво искаха от вас нападателите?

— Не разбрах добре. Долгальов може би ще обясни. Това пак е ставало преди идването ми във фирмата. Може би знаете, че на Северна банка е възложено финансирането на строителните работи в Грозни. Нашата „Спектър“ е трябвало да осъществява доставката на строителни материали и техника в Чечня. Но работата е там, че Долгальов лично се е занимавал с някои проблеми, без да допуска до решаването им отговорните си сътрудници. В частност мен. Затова не мога да кажа със сигурност доколко е изпълнен договорът за доставките. А ония крещяха и искаха пари. „Парите!“ — имитира Заметалин кавказкия акцент. — А откъде да ги взема?

— Може Долгальов да е върнал вече дълга? — поинтересува се Турецки. — Или да е изпълнил поръчката, а чеченците просто да натискат, за да измъкнат нещо от фирмата?

— Съмнявам се, доколкото знам, затънали сме до шия в дългове. Долгальов изчезна. А и нищо не стана с тръбите, на които той разчиташе. Вие ме пуснахте срещу подпис да не напускам града, а аз мисля, че в затвора ще ми е много по-спокойно.

— И тук сте добре, търпете. Долгальов е в Москва. А утре ще имаме фотороботите на престъпниците, ще ви ги донесем да ги разпознаете.

— Донесете ги.

— Оздравявайте, Заметалин. Пак ще поговорим. Между другото, как е Василиев?

— Още същия ден подаде заявление за напускане. Не е идвал повече на работа. Не знам с какво се занимава сега…

Турецки и Грязнов се сбогуваха със Заметалин и напуснаха клиниката.

— Къде отиваш сега? — попита Вячеслав и си погледна часовника. — Работният ден вече свърши.

— При теб, ако не възразяваш.

— Интересно. У дома? В службата?

— Сега при теб, на „Петровка“, две мили дами и Олег оставят фотороботи на кавказците, нападнали днес Северна нанка. Хайде да отскочим да видим, а?

— Хубав човек си ти, Александър Борисович — изрече саркастично Грязнов. — Винаги ще ми отвориш работа. Да вървим, какво друго ми остава…

Олег Величко донесе в кабинета на Грязнов двата фоторобота, съставени с нелек съвместен труд.

— Значи и двете жени са видели едни и същи хора? — попита Турецки, докато разглеждаше снимките и ги сравняваше. — Вземи, Вячеслав, погледни, според мен тук има познат. Как вървеше работата?

— Отначало започнаха да спорят кой от кавказците с какъв нос е и какви вежди. Тогава аз се позанимах с всяка поотделно и започнаха по-уверено да съставят словесния портрет. А след това заедно го докараха до пълно съвършенство.

Грязнов погледна единия портрет, замря, а след това каза с дълга въздишка:

— Значи Рустам е в Москва!

— Позна ли го? — попита Турецки.

— Разбира се! Това е той. Може да го сравним със старата скица. — Той потършува в папката, която извади от чекмеджето на бюрото, и намери първия фоторобот на Такоев. Портретите се различаваха само по шапките. На първата монтажна снимка Рустам беше с плетена шапка, на втората — с кожена.

— Олег, погледни — Грязнов повика Величко на помощ. — Та това е едно и също лице!

— Наистина — потвърди и Турецки. — Е, не знам дали е лошо или хубаво, но ми се струва, че отново излязохме на старите следи. Олег, снимките незабавно да се размножат и да бъдат раздадени във всички управления на милицията. Както обикновено. А утре още сутринта върви при Заметалин в „Склифосовски“ и му ги покажи. Подбери още няколко подобни типа! Покажи пет-шест снимки, както е според НПК… Е, благодаря на всички. Слава, мога да те нахраня с хубава вечеря.

— Не, благодаря и на теб. Този Рустам вече ми развали настроението. Ще си отида вкъщи…

Напоследък Турецки почти всяка вечер се бавеше на работа до късно, излизаше сутрин, когато дъщеря му още не беше станала, а се връщаше, когато тя вече спеше. Дори изпитваше вина, че детето расте без баща. Чакаше почивния ден, за да компенсира. Но почивният ден идваше, случваше се нещо и всичко се обръщаше с главата надолу.

Този път му провървя. Нинка се беше заиграла и дочака баща си. Хвърли се на врата му и прошепна:

— Татенце, толкова отдавна не съм те виждала.

— Ще се поправя, обещавам! Как си?

— Купихме с мама играчки за елхата, толкова красиви топки, виж. — Детето почака, докато бащата се съблече и събуе, поведе го в стаята, където на масата имаше голяма кутия, а в нея блестяха шарени стъклени топки.

— Нали са красиви?

— Чудесни са — отговори Турецки и я целуна.

Ирина се суетеше нещо в кухнята, сервираше масата.

— Ние вече вечеряхме — каза тя. — Така че ще сложа само за теб.

— Ще постоиш ли с мен? — помоли я Турецки.

— Ей сега, да сложа Нинка в леглото…

Турецки седна на масата, където вдигаше пара чиния с пелмени, и започна да се храни с апетит. Все пак има ли нещо по-хубаво от родния дом и топлата вечеря на масата?

Влезе Ирина, седна срещу него и подпря с длан бузата си.

— Искаш ли да пиеш чай с мен? — попита Турецки.

— Не, няма нужда. Излишните течности само вредят на организма ми.

— Ох, каква си ми правилна!

— Старая се — усмихна се тя с неотразимата си усмивка, която Турецки толкова обичаше.

Преди да започне разпита на Липников, Турецки се отби в дежурната на Московското главно управление на МВР и се поинтересува от оперативната сводка за последното денонощие. Операция „Сирена“, обявена след нападението срещу офиса на фирма „Спектър“, не беше дала резултати, сякаш престъпниците бяха потънали вдън земя.

Турецки се разходи из следствения кабинет, където трябваше да доведат Пьотър Липников, и отвори папката с протоколите от разпитите на Свинин и брата на Липников — Фьодор, работещ като барман.

Липников се е познавал отдавна със Свинин, не е изключено тъкмо Свинин да е поръчал убийството на Бартенев. Причината е ясна. Пак тези пари, дългове, които не искат да връщат. Фьодор твърдеше, че Липников е познавал и Бартенев. Излиза, че не са се понасяли, при среща се сдърпвали, а веднъж в бара се стигнало до бой на пияна глава. Затова, смяташе въпросният Фьодор, когато Свинин предлага пари за убийството на Бартенев, Пьотър бързо се съгласява. Оттук и молбата към брата барман да го предупреди, когато Бартенев се появи в Москва и дойде в бара. Всичко става точно така, както е планирано. По-нататък. В последно време Липников и приятелите му се занимават с грабежи. Нападали са частни складове, вземали са разни стоки и веднага са ги разнасяли по магазинчетата и будките на свои познати. В настоящия момент тече оперативна работа в това направление, изясняват се адреси на складове по маркировката на кашоните, намерени у бандитите — вкъщи и в гаража. В бандата са били четирима души. Един е задържан, един убит, значи на свобода са още двама.

Това са всичките данни. Не е много. Но трябва да стигнат за „задушевна беседа“ при първоначалния разпит на престъпника.

Арестуваният беше с бинтован до над коляното крак. Куцаше. Но по-скоро се преструваше. Раната не беше сериозна, куршумът минал покрай меките тъкани и ако Липников просто не се спънал, е нямало да го стигнат. В същото време лицето на арестувания не предизвикваше нищо, освен жалост: дори на най-жестокосърдечния наблюдател беше ясно, че залавяйки бандита, охранителите са си го изкарали на него.

— Липников, боли ли ви кракът? — започна разговора Турецки.

— Душата ме боли… — изломоти със сини устни бившият каскадьор.

— Личи си. А чуждите души, за тях помислихте ли?

— За какво ме обвинявате?

— Убийство, Пьотър. Убийството на майор Земцов и предприемача Бартенев.

— Не познавам никакъв Бартенев!

— По-спокойно. Ще ви разкажа за него и дори ще ви кажа къде сте се срещали. Подробно сме проверили вашите връзки.

Липников погледна настръхнало към Турецки, за да прецени какво може да знае следователят за него.

— Вие сте изпълнявали поръчка на Свинин, който купил от Бартенев завода за спирт. Както е известно, Свинин не е могъл да се разплати, сумата набъбва така, че вече е трудно да се произнесе.

— Не познавам никакъв Свинин — упорито твърдеше Липников.

— Аха, и Свинин ли не познавате? Тогава да направим очна ставка. Лично той ще ви разкаже подробно, щом паметта ви не работи.

— Отказвам да отговарям на въпросите.

— Както желаете, можете и да не отговаряте. По принцип вече имаме отговорите на всички въпроси. Но трябва да помните, че чистосърдечното признание облекчава участта на подсъдимия. Вече сте били осъждан за грабеж. Така че сега ви чака тежка присъда. И както знаете, смъртното наказание у нас не е отменено. Само временно е спряно. Но за битови престъпления, Пьотър. А при вас се оформя такъв букет от членове и членчета, че на ваше място бих се замислил сериозно.

— Недейте да ме плашите, вече съм плашен! — заяви Липников.

— Не ви плаша, говоря ви, както си е — отговори спокойно Турецки. — Впрочем, защо ли се занимавам с вас, делото ви вече е решено в общи линии… Може да не се съмнявате.

— Ще видим.

Турецки смени тактиката, от опит знаеше, че по правило психиката на престъпника е импулсивна, взривна, това са хора на риска, могат да бъдат колкото силни, толкова и уязвими:

— Липников, там е работата, че Свинин вече пропя. Разказа как е предложил и вие сте се съгласили да ликвидирате Бартенев, понеже ви е било яд на него след сбиването в бара. Вашият брат и барман е трябвало да ви предупреди за появата на жертвата. Няма да скрия, добре сте се подготвили за убийството. А и сте го провели посвоему грамотно, не сте имитирали кражба. Но точно това ви издаде: не е грабеж, значи е поръчка. Оперативниците от МУР поровиха около покойника и бившите му фирми и засякоха Свинин. А после вече остана само да го натиснем и той си призна.

— Нямате свидетели и никой нищо няма да докаже.

— Свидетел ще бъде вашият брат, който ви е познал по гласа, когато сте пристигнали в бара — изхитрува Турецки. — Пък и нашите оперативници, които чакали в бара Козлов, приятеля на вашия Бартенев, са присъствали на акцията. Не им дадохме команда, иначе от вашата банда щеше да хвърчи перушина. И ви пуснаха с Бартенев. Тогава Козлов беше по-важен за нас. Така те също ви разпознаха. Има достатъчно очевидци, не се съмнявайте.

Липников гледаше следователя стреснато и изумено. Вестта за предателството на брат му го извади от равновесие.

— Гадини, ченгета мръсни, дощяла ви се е моята кръв!? Вземайте, пийте! — разкрещя се той.

— Спокойно, Липников, на никого не е притрябвала вашата кръв. Има закон и съд, те ще се занимават с вас. Така че лично аз не се нуждая много от вашите признания. Тежат ви две убийства, между другото вторият милиционер — лейтенантът, сега е в реанимацията. Да не дава Господ да се случи нещо с него, пак на вас се пише.

— Да! — ревна Липников. — Аз убих Бартенев, защото той застреля моя приятел и неговото момиче! Този гад е депутат от Думата, ходи по чужбина, а имаше две убийства и никой не седна да го съди! А когато аз унищожих тази твар, веднага ме намериха! Това какво е — справедливост?

— Избързали сте, Липников. Главният прокурор вече подготви писмо до Държавната дума, в което моли депутатите да отнемат имунитета на Бартенев. Не е трябвало да избързвате с вашия самосъд. Убийствата, извършени от него, са разследвани, вината му е установена.

— Откъде да знам?!

— Липников, не се правете на Робин Худ. Решили сте да спечелите от това убийство. И сте спечелили, но парите не са ви донесли щастие. Разбирате ли? Сега да поговорим за друго. Един от тези, които са участвали в убийството на Бартенев, е мъртъв. Знаем това. Но остават още двама. Кои са те и къде може да са сега?

— Откъде да знам? Скрили са се някъде, залегнали са. Знаят, че стана напечено.

— Колко склада успяхте да оберете?

— Един и всички изгърмяхме заради него.

— Това е лъжа. Добре, по време на другия разпит ще ви посоча нови епизоди — нови обекти, където вашата група е извършила бандитски нападения. А сега четете протокола и подписвайте.

Липников хвана листовете от протокола, дълго чете, челото му овлажня. И изведнъж се разкрещя:

— Няма да подписвам! Отказвам се от показанията си!

— Липников, повтарям ви, че обвиняемият има право да се откаже да даде показания, но срещу вас свидетелстват конкретни факти и конкретни хора. Това е напълно достатъчно за предявяване на обвинение.

Липников заскърца със зъби.

— Чистосърдечното признание е много важен момент, вие знаете това — напомни Турецки. — А във вашия случай… Впрочем, мислете, Пьотър.

— Разберете най-после, аз отмъщавах заради приятеля си! — пак завика Липников. — Ненавиждах това куче! Той си заслужи смъртта!

— Всичко разбирам, но само съдът може да прецени вината ви. И да определи наказание. А засега ви съветвам да подпишете протокола. И да се разделим с добро — каза спокойно Турецки.

Липников хвана писалката, постоя мълчаливо загледан в листовете, сетне решително извъртя нечетливия си подпис.

Когато го отведоха, Турецки пъхна листовете от протокола в папката и реши, че следващата крачка трябва да бъде подробен разпит на Свинин. Щом вече разполага с показанията на Липников, подписани лично от него, наистина може да застави Свинин да говори. Разбира се, процесуалният закон не предвижда такъв ход, Турецки разбираше това, но тези мръсници проливат кръв и не е време да се прави на добър с тях.

Той се върна в Главна прокуратура, където го очакваше Олег Величко.

— Някакви новини? — попита Турецки.

— Добри. Заметалин разпозна двамата. Те са били в офиса, искали са пари, а след това са стреляли по милицията.

— Сигурно ли е? Да не греши?

— Не, само погледна и веднага каза: „Те са.“

— Как се чувства?

— Нормално, утре ще му разрешат да става.

— Олег, щом оздравее, ще трябва да се опитаме да направим още няколко фоторобота за останалите, които Заметалин е запомнил.

— Разбрах.

— Издирването на престъпниците нищо ли не донесе? — поинтересува се Турецки.

— Не.

— Значи са в Москва. Не са си свършили работата и скоро ще чуем за тях.