Черните банкери

46.

На разсъмване пред дома на Пихтин спряха два черни мерцедеса, от тях излязоха хора в петнисти униформи, с маски и автомати. Николай Саватеев, който беше „чучулига“ по природа, вече се беше събудил и се излежаваше на дивана с отворени очи, разглеждаше шарките по тапетите в полумрака.

Щом чу шума от моторите, стана, отиде до прозореца, събуди оперативния работник Усов и изтича на втория етаж, почука на спалнята на Пихтин.

Пристигналите вече тропаха по вратата. Хубавото на вилата беше това, че първият етаж представляваше огромен гараж за няколко коли. Прозорците на жилищните помещения бяха разположени достатъчно високо, без стълба не можеше да се стигне до тях.

Николай се спусна на първия жилищен етаж, извика:

— Кой е? Какво ви трябва?

— От милицията сме — отговориха отвън. — Отворете! Тук ли живее Пихтин?

— Тук живее. А за какво ви е?

— Отваряйте! Иначе ще разбием вратата!

— Какво искате от Пихтин? — попита Николай.

— Нека да излезе. Имаме спешна работа с него!

Стана ясно, че не е никаква милиция, а бандити. И целта им също беше ясна. Най-вероятно след публикацията на материала за Сорокин е последвала заповед да се премахне Пихтин. Да се вземе от него наличният компромат, след което да му запушат устата. Затова бандитите действаха нагло, без да се страхуват от нищо.

— Какво ще правим с нашите пистолети срещу техните автомати? — объркано попита Усов.

— Не увесвай нос! — извика му Николай. По мобилния избра домашния телефон на Грязнов, но той не отговаряше. Нервничейки, избра Турецки. Слава богу, той се обади. Когато изслуша краткото съобщение, нареди да се стараят да печелят време, докато пристигне помощта. Продиктува и прекия номер на Меркулов, ако на другите не отговори. А сам обеща веднага да организира помощ и да пристигне лично.

По входната врата вече блъскаха с крака, настояваха да им отворят. От спалнята надничаха рошавите съпрузи Пихтини, детето още спеше.

— Какво се е случило?

— Нападение — отговори колкото може по-спокойно Саватеев. — Искат да им предадем Виталий Валерианович.

Щом чу името си, Пихтин трепна, помисли една секунда и каза:

— Сигурно са ония дебеловрати мутри, които ме караха при адвоката. Значи сега са дошли, за да се разправят окончателно с мен.

— Виталя! Виталя! Какво ще стане с нас? Страх ме е! — разплака се жената.

Саватеев застана отстрани на входната врата и извика:

— Напразно се мъчите, господа! Къщата е под охрана. И сега ще дойде помощ. По-добре обяснете ясно за какво сте дошли? Няма ли да успеем да решим проблемите ви по мирен начин?

Изглежда, бандитите не очакваха да срещнат съпротива. А и самата къща се оказа по-стабилна, отколкото си бяха представяли.

— Отваряйте, тогава ще се пазарим! — не издържа и изръси някой от „милиционерите“. — Иначе ще ви гръмнем!

Прозорецът, където се настани Николай, гледаше към градината, затова нямаше обзор, но предпочиташе да остане на това важно място. Ако бандитите разбият вратата, той пръв ще ги посрещне. Но за да я разбият, е необходим съответен инструмент или взрив. Изглежда, бандитите нямаха нито едното, нито другото. Затова удряха с нещо желязно по стоманената врата и безобразно псуваха.

— Напразно блъскате, господа — каза Николай с надежда да убеди не толкова тях, колкото себе си. — Дайте по-добре да обсъдим, няма ли да се споразумеем?

Като не постигнаха целта си, нападателите оставиха за малко вратата на мира. Но скоро пак се засуетиха, обсъждайки как да взривят ключалката.

Николай замря в очакване. Под прозореца изведнъж се появи един от бандитите, счупи стъклото с камък, но здравата решетка с дребни фигурки не позволяваше да се проникне в помещението. Колкото и да изглеждаше загубен, Пихтин беше построил къщата си като крепост.

И изведнъж отекна взрив. Касата на входната врата се разлюля, самата врата неясно как се изви и се сгромоляса с цялата си тежест. Веднага по нея затракаха подметките на двама бандити, които нахлуха вътре.

Николай се прицели, с два изстрела ги събори и се втурна по стълбището към втория етаж. На площадката се просна до Усов.

Вътре беше тъмно и бандитите се страхуваха да нахълтат в къщата. Измъкнаха за краката убитите навън.

Жената на Пихтин ридаеше с глас, мъжът й я затвори в спалнята, после извади от килера ловна пушка и се присъедини към охраната.

Като стреляха непрекъснато с автоматите пред себе си, в светлината на входната врата се появиха още двама бандити. Но Усов веднага помете единия отгоре, Пихтин рани втория с пушката си. Бандитът захвърли автомата, сгърчи се, ревна диво и рухна на входа. Сигурно зарядът го уцели в корема. Автоматът му се търкаляше на най-долното стъпало и щеше да е голям късмет, ако можеха да го вземат. Нали не се знаеше колко са нападателите. Двата мерцедеса могат да поберат десетина души. Четирима от които, може да се каже, вече не заплашваха обсадените.

В това време отвън започнаха да стрелят по прозорците на къщата — най-вероятно за да всеят паника. Стъклата на счупените прозорци звънтяха, по главите им се сипеше мазилка. Но засега бандитите не се осмеляваха да настъпват към вратата, където ги чакаше куршум.

Използвайки краткото затишие, Саватеев примъкна на площадката тежката ракла, натъпкана със спално бельо, преобърна я и направи своеобразна барикада.

Паузата се точеше и стана съвсем непоносимо.

— Внимание, внимание! — повтаряше Саватеев, страхувайки се да не се отпуснат защитниците на къщата.

Самият той вече възнамеряваше полека да се спусне по стълбището, за да вземе желания автомат. Но… Грохотът на изстрелите прекъсна приготовленията му. Ожесточено стреляйки пред себе си, трима бандити нахлуха във входа и се засилиха нагоре по стълбището.

Първият тутакси рухна и събори качващия се след него. Третият успя да изпрати дълъг откос по раклата и накара защитниците мигновено да залегнат. При това Усов някак по детски жално извика и се люшна на една страна.

— Какво му стана? — извика Николай на Пихтин, без да се обръща.

— Раниха го — съобщи Пихтин, дишайки тежко, и дръпна навътре в коридора Усов. В това време жена му заудря с юмруци по вратата на спалнята, където беше заключена със сина си.

— Пусни ме до тоалетната! — занарежда тя.

— Тук се стреля! Разбираш ли? — развика се Пихтин.

— Не мога повече да търпя!

Николай за малко не прихна. Едва се сдържа, разбираше какво може да предизвика взривът от нервен смях.

— Притичай по-бързо! Ако започнат да стрелят, стой там и не се показвай!

— Разбрах, разбрах!

Жената затича към другия край на коридора, където се намираше тоалетната.

— Превържи ранения! — извика след нея Пихтин.

И отново прозвуча взрив. Бандитите хвърлиха граната. Нещо парна Николай по ръката, но парчето само разкъса ръкава на сакото и го одраска под лакътя.

— Как сте там? — попита Саватеев, без да се обръща.

В отговор — тишина. Николай се обърна и видя Пихтин паднал по гръб.

И точно тогава сякаш като от сън до него долетя тракане на автомат.

— Хеликоптер! Спецназ! — изкрещя диво, за да чуят бандитите, дори без да се надява на такова щастие.

В отговор отдолу удариха автоматни откоси.

— Ей, козел! — ревнаха дрезгаво. — Не ти ли е мил животът?! Дай ни Пихтин и ще изчезнем! Давай, докато не е късно!

В отговор Саватеев извъртя такава яростна и първокласна псувня, че само грохотът на поредния залп можеше да я заглуши. На стълбището се показа дулото на изригващия огън автомат. Но Николай не бързаше. И когато пред него най-после се показа стригана глава, той натисна спусъка на пистолета.

Бандитът шумно се затъркаля по стълбището.

„Още един! Господи, колко ли са?!“

В коридора се появи жената на Пихтин, бледа, сякаш варосана.

— А къде е Виталя? — попита тя със странен глас.

— Тук. По-тихо — обади се Саватеев.

— А защо не ми отговаря?

— Не знам — излъга Николай. — Помогнете на ранения там, в коридора.

Тътенът на вертолета се усилваше. Николай не издържа, скочи и се втурна към прозореца. Видя, че бандитите бързо напускат двора, мятат се в колите си и потеглят рязко.

— Ще избягат! — завика Николай през счупения прозорец, виждайки, че вертолетът вече надвисва над къщата, за да избере площадка за кацане.

Втурна се надолу по стълбището, вдигна в движение търкулнатия на земята автомат и изскочи навън срещу снежния ураган, който вдигаше вертолета с перките си.

От приземяващата се машина се изсипаха спецназовци. Саватеев махна с ръка и ги повика при себе си.

Обясненията не отнеха и минута. Лекарят, който пътуваше с групата, моментално тръгна към къщата. А Саватеев и командирът на групата се втурнаха към вертолета. Не бива да ги изпускат!

— Ще избягат! — извика Николай.

— Излитаме! — заповяда спецназовецът на пилота.

Двата мерцедеса летяха по магистралата към Москва, вертолетът ги преследваше. Бандитите караха с максимална скорост. Тук движението ставаше доста интензивно. Саватеев се свърза по радиостанцията с Грязнов и Турецки, пътуващи насам от Москва, и много се зарадва, като чу познатия глас на Вячеслав Иванович.

— Колите с бандитите се движат към Москва. Предупредете ДАИ.

— Какви са колите?

— Два мерцедеса, не се виждат номерата. Може да решат да завият, ние ще ги следваме. Бандитите карат с максимална скорост.

— Разбрано. Ще помислим как да ги задържим. Какво има при вас?

— Усов е ранен. Там остана лекарят и охрана.

— А Пихтин?

— Не мога да кажа точно. Боя се — най-лошото.

— Жалко — въздъхна Грязнов. — Добре, успех. Ще съобщя на ДАИ, те ще измислят нещо.

Вертолетът се спусна по-ниско, за да може да разгледа номерата на колите. Но в това време от прозореца на задния мерцедес се показа автомат и бандитът изпрати по вертолета един откос. Пилотът веднага се издигна, опасявайки се от попадение.

Надбягването продължаваше вече десетина минути, преследваните коли прелетяха покрай поста на ДАИ с такава бясна скорост, че обърканият постови само махна с ръка.

Пред тях се показа сложно кръстовище с широк мост, напомнящ повече на тунел. Мерцедесите се мушнаха там и спряха рязко. Вертолетът увисна в очакване.

— Какво са замислили? — попита Саватеев.

— Кой знае. Може сега да се разбягат — предположи командирът на спецподразделението.

— Жалко, не сме в състояние да ги изловим на земята — извика пилотът от кабината.

— Дайте ми оръжие и ме спуснете — поиска Николай.

— Струва ли си? — Командирът погледна към него със съмнение. — Не се ходи на разузнаване по един.

— А ние ходим както се случи. Хайде да кацаме!

Вертолетът започна да се спуска на стръмния склон пред моста. Спецназовецът още веднъж погледна с усмивка решителния Саватеев, обърна се и заповяда:

— Малявин и Грушко с радиостанцията, след мен. Останалите да продължат преследването. Да тръгваме, опер — той потупа по рамото Саватеев, пъхна в ръката му автомат, топло маскировъчно яке и пръв скочи на снега.

В това време единият мерцедес изскочи под моста и се понесе към Москва. Вертолетът веднага се издигна, за да го догони.

Като видя изскачащите изпод моста двама мъже с маскировъчни дрехи, пилотът веднага съобщи по радиостанцията на майора. Онзи отговори, че е разбрал, и започва преследването.

Малко по-късно по радиостанцията на вертолета зазвуча гласът на Грязнов, искаше да му съобщят координатите си. Пилотът посочи мястото, където се намираха в момента. Обясни ситуацията.

— Отлично. На следващия пост на ДАИ ги очаква приятна среща. А къде е Саватеев?

— С майор Лихачов и двама бойци скочиха до моста.

— Не разбрах.

— Колите спряха под моста, там двама от бандитите слязоха от тях. Затова беше взето решение да се започне преследване на земята. Само едната кола замина.

— Придружете я до ДАИ и се връщайте при моста. Може да потрябвате.

— Разбрах ви.

— Край на връзката — каза Грязнов.

Бандитският мерцедес летеше към поста на ДАИ с бясна скорост. Пътят пред поста беше чист. Бяха отклонили движението. Мерцедесът не възнамеряваше да се подчинява на никакви правила и изисквания. Бандитите летяха към Москва, за да се разпръснат из града.

Но до поста на ДАИ успяха да оборудват капан — през цялата магистрала опънаха лента с шипове, а милиционерите, въоръжени с автомати, се готвеха да ги посрещнат.

Шофьорът на мерцедеса, опиянен от бясното надбягване, забеляза шиповете едва като наближи, мина в срещуположното платно, за да се обърне на сто и осемдесет градуса, но не прецени скоростта и не взе под внимание хлъзгавия път. Мерцедесът се поднесе, преобърна се като пумпал и с все сила се вряза в изправената насред пътя товарна платформа. За секунда скъпата кола се превърна в купчина метални отпадъци. Пътниците бяха премазани, не успяха дори да мръднат, когато отекна взрив и кълба огнен и черен дим обхванаха колата.

— Е, тук вече няма кого да хващаме — констатира пилотът. Той извика Грязнов по радиостанцията: — Внимание! „Деветдесет и девети“! Говори „Сто и първи“!

— „Деветдесет и девети“ слуша. Какво има при вас?

— Мерцедесът катастрофира. Ударът беше прекалено силен. Взрив, няма нищо за спасяване.

— Разбрано. Скоро ще дойдем и ще видим. А сега се връщайте за десанта си.

— Прието. Край на връзката — каза командирът.

Вертолетът се върна над магистралата и полетя обратно към моста, където бяха оставени спецназовците и Николай Саватеев.

Двамата бандити почакаха кога ще отлети вертолетът, изскочиха изпод моста и се затичаха към гората. Издаваха ги само маскировъчните дрехи. В ръцете им нямаше автомати, но не е изключено да ги държаха под якетата.

Групата на Лихачов притича под моста към мерцедеса, замрял до бетонната стена отдясно. Огледаха бързо колата, майорът заповяда на Грушко да остане до нея: може и да е минирана, ще се намери някой глупак и ще стане жертва. Изкомандва:

— Останалите след мен!

Бандитите вече изчезваха в гората. Издаваха ги само следите в плиткия, поразмекнат сняг. И групата се устреми по стъпките им.

Скоро в почти прозрачните храсталаци започнаха да се виждат гърбовете на бягащите бандити. Майорът даде предупредителен изстрел във въздуха. Бандитите за миг спряха, явно се съвещаваха помежду си, и се понесоха напред по снега. Но когато преследвачите потънаха в шубраците, те ловко смениха маршрута и се върнаха към пътя, там, където той стигаше близо до гората.

Те изскочиха първи на шосето. Единият от бандитите извади от пазвата си къс автомат и го насочи към първата приближаваща към него кола.

Беше безсмислено да стрелят. Майорът само псуваше през зъби, разбирайки, че са го измамили като хлапе.

Шофьорът на волгата не рискува да свие в насрещното платно, понеже от другата страна се движеха доста коли, и изплашено спря до канавката.

Бандитите се метнаха към колата. След секунда шофьорът вече се търкаляше по пътя, а волгата рязко даде газ.

Изскочил най-сетне на шосето, Лихачов също се опита да повтори номера на бандитите. Но или шофьорите виждаха, че в тези хора не се крие смъртна опасност, или просто не им вървеше — никой не спря.

Най-накрая спря лада петица. На кормилото седеше младо момче, сякаш малко уплашено от собствената си смелост.

— Накъде сте?

— Давай след бялата волга! — извика майорът. — Трябва да я догоним! Не се бой за бензина. Ще ти го възстановим — и Лихачов му показа служебната си карта.

Младежът малко се успокои, натисна педала и подкара с пищене на гуми.

— Кого гоним?

— Бандити.

— Информацията е изчерпателна — измърмори той.

Волгата се носеше в посока, обратна на Москва. Но ладата започна постепенно да я догонва.

В този момент от страничен горски път излезе трактор с ремарке. Наложи се да намалят скоростта.

— Ще се измъкнат — каза майорът разочаровано.

— Няма къде да се дянат. Виждам ги — рече уверено младежът. Изглежда, в него също се беше пробудила преследваческата страст.

Пред тях се показа поредното село, зад него — разраснала се вилна зона от тухлени къщи. Волгата като че ли намали скоростта.

— Задръж малко — рече майорът сериозно, — да видим накъде ще тръгнат. Те май не са разбрали, че ги следваме… Познаваш ли това село? — попита той шофьора.

Младежът поклати отрицателно глава:

— Не. За първи път съм тук.

— Добре. Ще се оправим някак си.

Волгата зави рязко наляво и се понесе по широката улица към гората, мержелееща в далечината.

— След тях — изкомандва майорът.

— „Деветдесет и девети“, „Деветдесет и девети“! Тук „Сто и първи“ — докладваше командирът на вертолета. — Прелетях над моста. Групата на Лихачов е тръгнала да ги преследва. Изоставеният мерцедес е открит под моста. Пази го боецът Грушко, той предаде по радиостанцията. Предполага се, че колата е минирана.

— „Сто и първи“, разбрах ви. Вече приближаваме. Продължавайте търсенето на групата.

— Слушам. Продължавам търсенето. Край на връзката.

Отдолу се точеше тъмната гора, пилотът се спусна по-ниско, за да вижда по-добре, ако наистина се окаже, че бандитите са тръгнали през гората.

Но местността беше пуста, безлюдна. Като летя известно време над гората и се убеди в това, пилотът отново се свърза с Грязнов и доложи, че горивото му е на привършване.

— Освобождавам ви — обади се Грязнов. — Тръгвайте за базата.