Черните банкери

23

В ресторанта беше шумно, свиреше музика, ритмичният рок не беше в състояние да заглуши човешките гласове. Маститите бизнесмени, надошли в заведението, активно общуваха по мобилните си телефони с партньорите, жените и тъщите си, разказваха им, че ремонтират колите си или нещо от този сорт.

Грязнов избра най-тихата маса в ъгъла на залата, откъдето прекрасно се виждаше цялото пространство, професионален навик — да избереш място, удобно за оглед. Тамара седна с гръб към залата, местната публика никак не я интересуваше, но Вячеслав помоли да му разкаже за присъстващите.

— Моля ти се, стандартен разрез на нашето местно общество. Ето там — маскирани казаци. Обърни внимание, колкото са повече звездите върху пагоните и кръстовете по гърдите, толкова е по-глупава главата. Сами си присъждат наградите и чиновете.

— Ясно. Ей тия с телефоните…

— С червените сака — местни мутри, свързани с престъпни групировки. Чувстват се свободно, имат си надежден „чадър“. Купонясват, докато не ги хванат на местопрестъплението. С черните костюми, тихата групичка гарвани — те са банкери. Не обичат да шумят за успехите си, затова пък предпочитат да броят пари. На останалите маси има пъстроцветна публика, но няма бедни, освен нас двамата. Обаче ние сме скромни хора, ще вечеряме и ще си ходим, няма да ни позволят да се перчим…

— Ех, Тома, колко му трябва на човека! Аз цяла вечер мога да те гледам в очите. На кого си се метнала?

— Баба беше грузинка, така че четвъртинка от кръвта ми е оттам.

— Ето с какво ме омагьоса ти мен, рижавия! А умееш ли да врачуваш?

— Нищо не умея. Ако можех, отдавна щеше да си долетял при мен в Ставропол…

Към масата приближи сервитьор, попита какво ще поръчат.

— Тамара, изцяло се доверявам на вкуса ти, поръчай всичко, което искаш — Грязнов реши все пак да се изфука.

Тя поръча бутилка шампанско, овнешко печено, различни мезета и кафе.

Сервитьорът се отдалечи.

— Сигурно е глупаво това, което ще кажа сега, но… нали разбираш? Много ми е хубаво с теб, но в същото време… Изобщо, смяташ ли, че Рустам ще преживее нормално тази вечер? Или нищо не си му казвала?

— Звъннах му, но го нямаше вкъщи. Явно е заминал в някой район. Нали е един от основателите на местния клон на Фонда за съдействие на милицията, наистина на обществени начала, но има достатъчно ангажименти. Те въртят огромни пари.

— Забелязах, когато бях в апартамента му. Между другото, видях там една любопитна снимка, една мила двойка! Да си призная, дори малко завидях.

— Е, стига де! Казват, че човек изобщо не бива да се снима преди сватбата, било лош знак — тя се усмихна с непонятна, странна усмивка.

Грязнов изобщо не можеше да разбере какво е нейното отношение към Рустам, а някак не се решаваше да попита направо. Сега не го интересуваха толкова отношенията им, колкото самият Такоев. Но все се помайваше, страхуваше се да не обиди Тамара. Тя усети настроението му и попита:

— Какво се случи днес между Овражников и Такоев? Сякаш са се скарали…

— В нашата държава стават странни работи. Днес ми изпратиха от Москва фоторобот на един престъпник и можеш ли да си представиш, с Рустам Такоев са като две капки вода. Дори не повярвах на очите си, Овражников направо се хвана за главата! А нашият герой, вместо да даде разумни обяснения, започна да разиграва ролята на оскърбен.

— Гледай ти! — поклати глава Тамара. — Но той наистина често ходи в Москва. По едно време дори се наложи да вземе квартира под наем. Не помня, може да греша, но непрекъснато отсяда у някого.

— Не наливай повече масло в огъня! Това са преки улики! Странно защо Рустам не си призна? Или има нещо за криене? И защо е ходел в столицата?

— Преди — по въпроси на фонда. Нали работеше там активно. Преди да се премести във военната прокуратура. Но както разбираш, не е разрешено да се съвместява милиционерска и воинска длъжност с полуобществена и той напусна фонда. Мисля, че формално вече не е член на управата, или как се нарича там. Но сигурно няма да иска да остави и големите пари, които минават през организацията. Изобщо Рустам е много потаен човек. По едно време работеше и в следственото управление и караше коли от Германия. Разбира се, не беше той ръководителят… Впрочем моята хонда е негово дело…

Грязнов помълча, за да обмисли чутото. В поведението на Такоев много неща му се струваха странни. И дори това, че днес стреляха по него, само за пореден път потвърждава наличието на някакви тъмни страни в биографията му, сигурно свързани пак с тези големи пари. А където има огромни суми, там най-често се лее кръв…

— Тамара, Рустам не ти ли е разказвал дали е имал някакви сериозни криминални дела, свързани с дългосрочни присъди, с несправедливи наказания? Нали разбираш, един осъден винаги е недоволен, понеже смята, че присъдата не е била справедлива. Или някой да е изпитвал към него чувство за кръвно отмъщение? Тук при вас, на Кавказ, хората си мислят за какво ли не…

— Не мога да си спомня да е разказвал нещо подобно. Пък и предишните му дела са все за наркотици, битови престъпници… А доколкото ми е известно, сега се занимава направо с дреболии. Тоест това може и да не са дреболии — войнишки престъпления: извращения в казармата, дезертьорство, кражби. Но заради това да му отмъщават? Не, не мисля. Забелязвам го — сякаш кръшка от работа, макар да се прави на много зает. И това ме озадачава.

Сервитьорът донесе шампанското и ордьоврите. Дойде време да си спомнят миналото и да пият за бъдещето, а между тях стоеше Рустам, за когото бяха принудени да говорят.

След вечерята Тамара много настояваше да откара Вячеслав в хотела, той пък на свой ред я убеждаваше, че трябва да я изпрати до тях. Така стояха до колата и спореха къде да отидат. И никой не отстъпваше.

— Слава, тук познавам всяко камъче. Ще те закарам, а след това ще се прибера. Между другото, ти възнамеряваше и да поработиш днес.

— Всичко това няма значение — упорстваше Грязнов. — Мой дълг е да изпратя дамата.

— Аз не съм ти дамата, а приятел и другар. Можеш ли да го разбереш?

Думите й отново охладиха Грязнов, който все пак пийна в ресторанта и коняк.

— Щом настояваш, да си тръгнем поотделно. Ти с колата, аз с такси.

— Както искаш. — Тамара се измори да спори и се качи в колата.

Грязнов постоя на ръба на тротоара, помаха след нея и изведнъж видя точно пред себе си тъмен капак на кола, почувства силен удар в хълбока, след което се търкулна в тревата. Тренираното му тяло все пак успя навреме да се стегне, за да намали удара. Помогна му и тежкото кожено палто, което загръщаше фигурата му като пашкул.

Грязнов се изправи, превъзмогвайки болката в бедрото и лакътя. Колата, която го блъсна, изчезна, дори и да имаше свидетели, едва ли са видели номера в тъмнината. Но друго измъчваше Грязнов: беше готов да плати скъпо, за да научи дали това е случайно или планирана акция? Какво може да означава всичко това? Плашат или предупреждават по-бързо да си обира крушите?

На тези въпроси нямаше отговор. Искаше по-скоро да се прибере в хотела, а сега, както е отъркаляй в калта, нито един шофьор няма да го пусне в колата си.

Но в тъмнината калта по коженото му палто не се забелязваше и Вячеслав успя да стопира един частник, който го закара в хотела за трийсетачка.

Той огледа съкрушено дрехите си, закачи калния панталон да съхне с надеждата, че до утре ще е сух и тогава ще може да го почисти. Остави палтото: истинската кал ще проличи утре. След това си взе душ, за всеки случай разтърка синините по бедрото и около лакътя с одеколон и едва тогава забеляза, че папката с изрезките не е на масичката.

Това го смути. Къде могат да изчезнат хартийките, на кого са потрябвали? Кой е влизал тук? Стаята се намираше на първия етаж. В бързината Вячеслав остави прозорчето отворено. Може пък да са влезли в стаята му от друго място?

Грязнов отиде при дежурната, попита дали не е идвал някой да го търси. Дежурната беше сънена и изобщо не можеше да разбере какво иска гостът от нея. Когато разбра, отговори охотно, че никой не е идвал при Грязнов. И тя не е влизала в стаята му.

Вячеслав разбра, че някой го следи. Следователно, първо, трябва да смени хотела — тази ведомствена дупка не се охранява от никого, и, второ, самият той трябва да е по-предпазлив.

Въпреки многото сюрпризи от изминалия ден Грязнов скоро заспа и сънят му беше дълбок, сякаш изпадна в несвяст.

Сутринта, когато Вячеслав се канеше да излиза, телефонът упорито зазвъня, търсеше го Турецки:

— Здравей, Слава! Какво става, братко, съвсем се изгуби?

— Вчера се опитах да ти звънна, но не успях. А след това… с две думи — не исках да те безпокоя.

— Ясно. Вчера получихме някои резултати. Най-сетне се чуха гласчетата на Долгальов и Козлов. Добре си живеят. Козлов в Англия си купува титлата лорд или барон. Да го вземат дяволите! А вторият е вече в Якутия. Очакваме с нетърпение и двамата. Какво става при теб?

— Засега нищо конкретно.

— Поне изясни ли се нещо със склада?

— Трябва да призная, че с моето идване тук всичко се обърка още повече.

— Добре. Ако имаш възможност, притисни местните да не лапат мухите, а ти при възможност се връщай. Много е скучно без теб. Хареса ли фоторобота?

— А, получи се цял виц. Един от служителите в следствения отдел, баща му е чеченец, а майка му — рускиня, страхотно си прилича с твоя престъпник. Едно към едно! Нали разбираш какво се заговори.

— Разбирам, кавказците си приличат като китайците — засмя се Турецки.

— Е, можеш да се веселиш, а аз да си блъскам главата как да отгатвам местните ребуси и да не изказвам подозрения. Та те се обиждат до лудост!

— Труди се, Слава, родината няма да те забрави! Успех!

— Благодаря, поздрави всички. — Грязнов затвори.

Нямаше никаква яснота около делото за бандитското нападение във военния склад, а сега и тази история с Рустам, разказана от Тамара. Грязнов дори не мислеше да се предава. Търпението му нямаше граници. В него непрекъснато живееше истинският ловец, способен да дебне престъпника цели денонощия, да предугажда действията и намеренията му. И още по-добре, ако задачата се усложнява.

На вратата се почука. Грязнов извика, че е отключено, предположи, че идва някой от служителите на хотела. И безкрайно се учуди, когато на прага застана Тамара. Лицето й беше пребледняло.

— Какво се е случило?

— Отвлекли са Рустам!

— Откъде го измисли? — Новината беше нелепа.

— В шест часа ми се обади непознат глас и ми съобщи.

— Но за какво им е той? Поставиха ли някакви условия?

— Поискаха да се прекрати разследването по делото за обира в склада.

— Така ли? — Грязнов се учуди. — Само това? Излиза, че имат непосредствено отношение към делото?

— Не казаха такова нещо.

— Тамара, тук стават странни работи. Вчера, ти тъкмо си беше заминала, ме блъсна една кола.

— Наистина ли? И как си сега? — Тя се хвърли към него.

— Нищо ми няма. Нали виждаш, засега съм жив — Грязнов се усмихна.

— Много ли се удари?

— Има нещо такова… Малко… — Вячеслав повдигна ръката си, смръщи се. — Май вече ми минава.

— Господи, какво става тук? Запомни ли номера?

— В тъмното? Всичко стана за миг: удар и аз — нагоре с краката! Но това е нищо. Някакъв смелчага стреля по нас с Рустам, когато отивахме сутринта към тях. Нападателят беше на покрива, ние хукнахме след него. Но стрелецът успя да се измъкне.

— Слава, трябва да разкажеш всичко на Овражников! Имаш нужда от охрана! — заяви Тамара.

— Овражников вече знае за стрелбата. Но категорично отказвам охрана. Само това ми липсва!

Момичето започна да го убеждава разпалено, че изобщо няма смисъл да се прави на герой: щом бандитите са могли да отвлекат Рустам, който отлично се ориентира в местните условия, нищо не им струва да отвлекат Грязнов.

— Добре, да вървим при Овражников, а след това ще видим — съгласи се Вячеслав. — Между другото, вчера стана още едно неясно и неприятно събитие: изчезна папката, когато ми даде Рустам.

— Че имаше ли нещо важно в нея?

— Нали сама видя! Нищо особено, сведения за тьорските казаци и патриоти. Не мисля, че вестниците представляват някакъв интерес за следствието. Двайсетина статии и снимки, сведения за военни формирования, количество и численост на отряди, наличното оръжие. Това е всичко, може да е интересно за някого, но няма никакво отношение към нашето разследване.

— Виж ти, значи и към теб тотално настъпление! Трябва да бъдеш по-предпазлив — предупреди Тамара.

— Разбира се, нападенията не са приятни дори защото след това трябва да си чистиш дрехите. Днес ми отиде цялата сутрин, за да оправя гардероба си.

— Защо си се мъчил, да беше ме поканил, щях да го направя по-бързо и по-качествено.

— Така мога и да свикна, а как ще отвиквам после? — попита многозначително Слава.

— Пак ли намеци? Да вървим! — почти заповяда Тамара.

Излязоха в двора на хотела и се качиха в колата.

Почти веднага Грязнов забеляза жигулата, която ги следваше неотстъпно.

— Тома, я завий нанякъде, струва ми се, че имаме опашка. Онова синьото жигули, виждаш ли?

— Разбрано.

Бисернорозовата хонда се засили под арката, рязко зави и се озова в успоредната улица. Жигулата препускаше неотстъпно след тях.

— Удари спирачките, да я оставим да наближи. Може да познаеш с кого си имаме работа.

Тамара спря колата, огледа жигулата, но не можа да различи човека на кормилото.

— И какво?

— Дори нямам предположение кой може да бъде.

— Да се поразходим ли из града?

— Ще се наложи — съгласи се Тамара. — Мисля, че имам достатъчно бензин.

Жигулата упорито караше след тях, спазваше дистанция от около сто и петдесет метра. Тази игра дразнеше Грязнов, искаше да обърнат рязко колата и да тръгнат срещу преследвача, но нещо го удържаше от подобна крачка. Преди всичко се боеше за Тамара, ако неочаквано започне престрелка.

— Знаеш ли какво, хайде ти да отидеш на работа, а аз да повъртя малко този досадник?

— Не, да вървим при Овражников — възрази Тамара. — Нека той се оправя, запомних номера на колата.

— А, сигурно е фалшив. Овражников с нищо не може да ни помогне. Но аз мога да направя жигулата на нищо и да извадя душата на шофьора.

— Не знаеш кои са пътниците в колата и дали имат оръжие. Овражников ще се свърже с оперативно-патрулната служба и за десет минути колата ще бъде задържана. Просто рискът е неуместен.

Доводите бяха резонни и Грязнов се съгласи със свито сърце.