Човекът вълк

Четиринайсета глава

Погребаха Бен Толбът на другия ден. За погребенията обикновено се смята, че стават в мрачни дни, под сиви небеса, от които вали студен дъжд, но този ден слънцето упорито грееше и клоните на дърветата бяха пълни с глупави птички, пеещи жизнерадостно, сякаш болката и мъката не бяха отровили въздуха в Блекмор.

Погребалното шествие започна от църквата, където намръщения пастор Фиск произнесе дълга и монотонна проповед за преходността и крехкостта на живота. По време на службата Лорънс седеше до баща си и гледаше с омраза към стария викарий. Да се смесва скръбта с религиозното чувство за вина според него беше най-големият грях. Не беше ли достатъчна мъката от невъзвратимата загуба?

От време на време Лорънс поглеждаше крадешком наляво към сър Джон, който седеше като истукан, без да допусне дори и следа от емоция на лицето си, и надясно към Гуен Конлиф, която се беше прегърбила под тежестта на искрената си скръб. Тя се беше вкопчила в баща си, плачеше непрестанно, и Лорънс беше убеден, че думите на свещеника допълнително я гнетяха. И точно когато гневът му стигна до точка, когато беше готов да скочи и да прати пастора Фиск по дяволите, проповедта свърши. Паството стана и запя химн във възхвала на Божията милост, който поне не осъждаше хората за това, че са живели. И след това всичко свърши. Или поне църковната част.

Оттам ковчегът беше натоварен на катафалка, теглена от четири смолисточерни коне, и процесията пое към гробището. Пътят дотам за съжаление беше много по-дълъг от проповедта. В Църквата Лорънс поне имаше нещо конкретно, към което да насочи гнева си и чувството на безсилие, но сега му се струваше, че погребалното шествие се влачи прекалено бавно към мястото, където тялото на Бен щеше да почива завинаги. Да почива, да гние. И вероятно да бъде забравено след малко повече от поколение. Нямаше други Толбътови освен Лорънс и той нямаше никакво намерение да се върне да живее в имението. Съдбата беше отредила Бен никога да не се ожени за Гуен. Той нямаше синове, които да продължат името му, а Гуен беше млада… скръбта й щеше да има край. Скоро тя щеше да се върне в Лондон с баща си и след време разбитото й сърце щеше да се излекува. Сетне щеше да се омъжи за друг мъж и Бен щеше да се превърне в бележка в книгата на нейния живот. Смъртта му щеше да стане част от местния фолклор на Блекмор и той щеше да бъде запомнен повече с това как е умрял, а не как е живял.

Такива мисли терзаеха Лорънс и докато вървеше след катафалката, по лицето му течаха сълзи. Щом небето отказваше да плаче за Бенджамин, тогава сълзите на Гуен Конлиф и Лорънс Толбът щяха да служат като заместител, въпреки че тези сълзи капеха и изчезваха безследно в студената прашна земя под стъпките на хора, които крачеха в шествието повече по задължение, отколкото от искрено чувство.

Край гроба пасторът отново заговори, но този път беше кратък и не се отклони от стиховете в Светото писание. Към този момент Лорънс вече толкова се беше настроил срещу глухия стар глупак, че вътрешно се присмиваше на жалкото му изпълнение.

След края на словото опечалените хвърлиха ритуалната шепа пръст върху ковчега, Гуен разпиля букет рози върху него и остана само жестоката истина, че Бен отиваше завинаги в земята. Това беше краят на всички неща за брата на Лорънс и докато гледаше как спускат ковчега в студения гроб, той почувства сърцето му да потъва по-дълбоко в гърдите му. Знаеше, че то щеше да остане завинаги там, също както и Бен щеше да остане завинаги в пръста на Блекмор, докато и самото слънце изгаснеше и се превърнеше в застинала лава.

На Лорънс му се искаше да изкрещи. Но не го направи.

Вместо това стоеше там и плачеше. За брат си. За майка си. За възможностите, които бяха пропуснати завинаги. И за себе си.

Участниците в погребението започнаха да се разпръскват. Накрая остана само Гуен, която стоеше от другата страна на гроба срещу Лорънс. Не си бяха казали нито дума през цялата сутрин, с изключение на целувката по бузата преди тръгването към църквата. Очите й бяха зачервени също като на неговите и сега тя ги вдигна от гроба, за да погледне Лорънс.

Нямаше думи, които да опишат онова, което Лорънс чувстваше в този момент. Той й кимна, Гуен му отговори по същия начин и макар да не можа да разчете ясно онова, което очите й изразяваха, той знаеше, че между тях се е установила някаква връзка.

Баща й я улови за ръката и я поведе, но за един кратък миг тя се обърна и погледна назад. Не към гроба, а към Лорънс.

Той остана да стои там дълго, наблюдавайки я как се отдалечава.

Избърса лицето си с ръце, сякаш там имаше нещо повече от сълзи и когато се обърна, видя баща си да стои при долната част на гроба. Сър Джон гледаше към хълма, където бащата на Гуен й помагаше да се качи в каретата, но сетне се извърна и срещна погледа на Лорънс. Зад стъклата на тъмните му очила очите на сър Джон като че проблясваха дори с повече разбиране за смисъла и дълбочината на този момент, отколкото Лорънс бе в състояние да осъзнае. Без да каже нито дума и без най-малка промяна в израза на лицето му, старецът се обърна и закрачи по алеята между гробовете към пътя.