Човекът вълк

Четирийсет и осма глава

Лорънс лежеше гол до кръста в една от стаите за гости над аптеката. Дрехите му бяха изгорени в пещта. Беше се къпал в продължение на близо два часа в гореща вана, в която Гуен постоянно доливаше кани вряла вода. Беше търкал кожата си, докато тя не доби почти ожулен вид. Но макар засъхналата кръв и нечистотията да бяха отмити, той не можеше да се изчисти от усещането за тях и осъзнаваше, че вероятно никога нямаше да успее. Не и ако му се наложеше да живее цял живот, а той се съмняваше дали ще доживее до края на тази година.

Когато се беше събудил в затрупаната с боклук уличка и беше съблякъл дрипите си, за да облече дрехите на мъртвия просяк, Лорънс беше открил по тялото си драскотини, рани и ухапвания от стотици насекоми. Сега по кожата му нямаше никакви белези. Той не сподели това с Гуен, но знаеше, че тази липса на следи беше изобличаващо доказателство, че носи Белега на Каин. Белега на Вълка.

Часовникът отби седем вечерта, когато Гуен влезе с подноса с вечерята. Когато го оставяше на леглото, Лорънс видя сгънатия вестник до каната с кафе. С огромна тревога той го взе и го разгъна. Боеше се какво щеше да прочете вътре, но онова, което видя, бе невъобразимо по-лошо от очакванията му. Имаше негова снимка, явно направена малко след пристигането му в приюта „Ламбът“. На нея се виждаше лице на душевноболен с обезумял поглед. Заглавието, напечатано с огромен шрифт, гласеше:

— Десетки… — прошепна Лорънс и затвори очи. За пръв път след смъртта на майка си той се прекръсти.

Погледна към Гуен, очаквайки да срещне ужас и отвращение, но видя единствено състрадание и жалост. В очите й отново блестяха сълзи.

— Мога да ти помогна.

Лорънс хвърли вестника на пода и отмести подноса. Спусна крака и седна на леглото.

— Няма как да ми се помогне — изрече той с нисък, напрегнат глас.

— Може би има — отвърна Гуен и протегна към него ръка. В дланта й проблясваше нещо сребристо. — Вземи.

Той продължаваше да седи, неспособен да помръдне, затова Гуен взе медальона и го прекара през главата му. Талисманът попадна върху сърцето му. Беше затоплен от дланта й и тази топлина сякаш проникна в плътта му и разхлаби стегнатия обръч в гърдите му. Лорънс за пръв път почувства, че може да си поеме дълбоко въздух.

— Ако подобни неща са възможни, Лорънс… Значи всичко е възможно, нали? Магията? Дяволът?

Той вдигна поглед.

— Дори… Бог? — добави тя.

Лорънс докосна медальона и в душата му заискри някакво подобие на надежда. Беше бледо пламъче, блещукащо в черното дихание на вълка, но все пак го имаше.

— Да отговори той меко. — Всичко е възможно.

Тя коленичи и стисна ръцете му в своите с изненадваща сила.

— Тогава трябва да има начин да спрем това!

— Не… — поде той, но настойчивият й поглед възпря напиращото на устните му възражение. — Гуен, чуй ме. Трябва да приема стореното от мен и ако Бог съществува, то съдбата ми е вече предрешена. Ще горя в ада заради причиненото от мен страдание.

— Не! Това не си бил ти. Нещо друго го е сторило.

— Аз съм извършил тези неща, Гуен. Независимо дали съм се контролирал или не.

— Тогава е нещо като зараза. Ако си болен и болестта ти те кара да нараняваш другите, значи не си виновен ти. — Тя погали бузата му. — Тази сутрин, когато ми разказа какво се е случило в онзи ужасен приют, спомена, че си ги умолявал да те затворят, да те оковат, да те убият.

— Да…

— Но не са го сторили! Те са отговорни. Ако бяха те послушали, никой нямаше да пострада. Ако баща ти те беше предупредил своевременно, ако те беше заключил в Блекмор, вместо да те остави навън, тогава никой нямаше да пострада. Вината не е твоя, Лорънс. Ти си добър, благоприличен човек.

Той отново се опита да се усмихне.

— Никой досега не ми е казвал, че съм благоприличен.

Тя енергично поклати глава.

— Тази… болест или проклятие, или каквото и да е… Било ти е причинено. Ти нямаш вина за него.

— Никой друг няма да мисли така.

— Но аз мисля така — настоя тя. — И ти трябва да мислиш по същия начин.

— Не зная. Не мога да контролирам това… и не мога да допусна да се случи отново. Не мога да понеса мисълта звярът отново да излезе на свобода. Ръцете ми са изцапани с достатъчно много кръв.

— Тогава не го пускай — рече тя.

Той впери поглед в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Сър Джон си е построил клетка, за да обуздава своя звяр. И ти можеш да го сториш.

— Може би — каза той колебливо. — Но аз съм беглец, Гуен. Дори да успея да избягам от полицията, ще се наложи да се укривам до края на живота си.

— Светът е голям, Лорънс. Ще си промениш името, ще станеш някой друг. Остави страданието зад гърба си. Ще бъде по-добре, отколкото да станеш поредната жертва на чудовището, а точно така ще се случи, ако му позволиш да те унищожи, както унищожи Бен.

Лорънс се изправи и закрачи из стаята. Думите й го ободриха. Те не лекуваха, но поне облекчаваха донякъде болката от разяждащата го язва на безнадеждността. Той се спря и се обърна към нея.

— Трябва да приключа с баща си — каза той. В погледа му се четеше сурова непреклонност. — Трябва да се върна в Блекмор. Може би той дори очаква завръщането ми. Ако успея да го спра, ще трябва да изчезна. Завинаги. Аз… Твърде вероятно е повече никога да не те видя.

Гуен стана, прекоси стаята и постави ръце на раменете му.

— Не отвърна тя и в сините й очи гореше пламък. — Моля те… Нека намеря начин да ти помогна. Не можеш да влизаш в населени места, не бива да те виждат… Аз мога.

Той не знаеше какво да й отговори. Искаше да й каже да стои настрана от всичко това, но силата й, разумът й, красотата й… бяха неустоими.

— Лорънс — каза тя. Трябва да има някакъв лек.

Той чувстваше с цялото си същество меката топлина на ръцете й върху голите си рамене и долови момента, в който и тя усети това. И все пак, Гуен не отмести ръцете си.

— Трябва да призная — промълви меко Лорънс, като докосна една от страните й, — че му завиждам. На брат си. За дните, които е прекарал с теб. Каква ли радост е изпитвал.

Когато тя се изчерви, той понечи да се отдръпне.

— Прости ми — бързо каза той.

— Не…

— Бих дал всичко да можех да те познавам в някой друг живот. Мога само да се моля Бен да ми прости. Заради… чувствата ми към теб.

Той се наведе и я целуна леко по устните. Без натиск, но с плам. После отметна глава назад.

— Боже, съжалявам…

— Не — каза Гуен. — Не…

Тя го придърпа към себе си и целувката й гореше от порив и страст, каквито Лорънс никога не бе срещал. Силата им беше още по-неустоима заради искреността и свободата, с която тя предлагаше дара си, и той я пое в обятията си. Целувката им се превърна в точка на горене, която разпростря пламъка си навсякъде, където телата им се докосваха — гърди, ръце, хълбоци и бедра се притискаха с копнеж и търсеха място, където да се слеят. Ръцете им се изследваха, плъзгаха се по голата плът и раздърпваха дрехите, за да открият истината за нещата — видими и въображаеми. Лорънс тъкмо започна да разкопчава робата й, докато Гуен дърпаше ожесточено връзките на панталоните му, когато…

Тряс! Тряс!

Тежък юмрук заблъска по входната врата на долния етаж и те замръзнаха на място, полуоблечени и с тревожни очи.

— Мис Конлиф! — долетя глас отвън. Гуен се освободи от прегръдката му и се втурна към прозореца, за да надзърне. Робата й беше наполовина смъкната, разкривайки съвършена гръд, чието зърно бе набъбнало от целувките му. Това изглежда не я смущаваше и тя надникна през един процеп в завесата.

— Боже мой — промълви тя. — Това е инспектор Абърлайн.

Очите им се срещнаха и приковаха за един дълъг миг. Лорънс се приближи до нея и я целуна по челото. После се наведе да целуне още веднъж гърдите й. Накрая нежно вдигна презрамката на дрехата й и я постави на рамото й.

— Най-добре с да го приемеш — рече той меко.