Човекът вълк

Трета глава

Лорънс отиде гол до прозореца. Вятърът беше хладен и напорист и полюшваше завесите. Откакто беше напуснал забавата по-рано тази вечер, всичко му изглеждаше някак сюрреалистично, сякаш бе попаднал в една от онези непонятни френски пиеси, които нямат никакъв смисъл дори за драматурзите.

Лорънс видя бялото лице на луната през завесите, огромно и кръгло, но когато ги раздели с ръка, видя, че това е само лицето на Биг Бен. Също толкова студено, но далече не толкова застрашително. Мина през завесите и се облегна на рамката на прозореца. Загледа се в мъглата, идваща от Темза, която се виеше като змийски гнезда по осветените от газови фенери улици. Това беше типичната гъста лондонска мъгла, която се издигаше като драперия, покривайки голяма част от часовниковата кула и почти целия град.

Откъм гърба му се чу тих стон и Лорънс се извърна, за да погледне жената в леглото. Тя беше красива и пищна, а голата й кожа бе придобила порцеланова белота под смътната светлина. Тъмните й коси бяха разпилени около прелестното й лице като сладостна кестенява буря. Зърната на гърдите й бяха сумрачни под проникващото отвън сияние, устните й тъмни, а черните й мигли изящно надвиснали над съвършените й страни. Лорънс я виждаше и в същото време не я виждаше. Докато стоеше там, меланхоличен и уморен, будният му ум потъна в подсъзнанието му и той се унесе в блян, който го обгърна като мъгла, отнасяйки го в друго място и време…

На девет години Лорънс Толбът беше слабичко дете. Още не беше станал силният мускулест хищник, който години по-късно щеше да крачи по сцените и да обикаля големите градове по света. На девет той беше бледо замислено момче, мечтателно като поет, често потъващо в блянове, за които не разказваше на никого.

С изключение на майка си. Солана Толбът знаеше всички тайни на сина си.

Лорънс лежеше с глава в скута й, а тъмните му къдрици се губеха в сложната плетеница на бродираната й рокля, сякаш години след раждането си, той все още беше впримчен към нея. Солана му пееше стара испанска песен — странна селска балада, толкова старинна, че смисълът й се беше променял стотици пъти през вековете. Лорънс лежеше със затворени очи и слушаше замечтано, воден от мелодията и обещанията, скрити в думите…

Лорънс легна в голямото хотелско легло, напълно буден в дълбоката мъглива нощ. Жената посрещна завръщането му със сладостен стон и се сгуши до него, а Лорънс й позволи да го направи, въпреки че му беше неприятно. Това не беше мястото, където искаше да бъде. Това не беше жената, с която искаше да бъде.

И той не беше човекът, който искаше да бъде.

Нощта продължаваше неумолимо бавния си ход. Съдовете по реката даваха предупредителни сигнали с приглушени сирени, които звучаха като мъртвешки стонове. През отворения си прозорец, покрай черния шпил на Биг Бен, Лорънс видя нощта да разтваря одеждата си, за да открие изпъкналата бяла гръд на луната.

Копнееше да разкъса старата си кожа и да се преобрази в някой друг. Някой който не беше проклетия Лорънс Толбът. Ненавиждаше преструвките на човека, в когото се бе превърнал. Затвори очи и се престори, че спи. Но и това също беше лъжа.

На сутринта, след като жената си беше тръгнала, някой почука дискретно на вратата и когато Лорънс отвори, видя пред себе си лакей в ливрея, който държеше в ръката си корав плик.

— Простете, че ви безпокоя, сър — каза слугата, — но това писмо току-що пристигна и освен това тук пише, че пратката е спешна.

Той подаде писмото на Лорънс, който промърмори нещо, сипа шепа монети в ръката на мъжа и затръшна вратата пред благодарната му усмивка.

Името и адреса на хотела му бяха написани от женска ръка. Вдигна плика към светлината и по зацапаната марка разбра, че е бил изпратен от Блекмор, Нортумбрия.

Моят дом, помисли си той. Или по-скоро мястото, което беше негов дом преди милион години. Кой там знаеше, че е в Лондон? Бен?

Отвори плика и прочете единствената страница.

— Господи — промълви той.

Пет минути по-късно Лорънс тичаше да хване файтон, който да го закара до гарата.