Човекът вълк

Двайсет и втора глава

Мъжът трябваше да е мъртъв. Раната му бе ужасна. Земята там, където беше лежал, беше просмукана с кръв, а превръзките, които мъжете от лагера му бяха направили, бяха вече подгизнали.

Малева запали една от тънките си пури и се вгледа в лицето на Лорънс Толбът, който лежеше на два дървени сандъка, доближени един до друг и покрити с чисто одеяло. Чертите му бяха издължени, кожата му сива и набраздена от пот и засъхнала кръв, клепачите му потрепваха от време на време и очите му се отваряха, но в тях нямаше нито разум, нито разбиране. Този мъж умираше — трябваше да е вече мъртъв — но Малева беше на друго мнение. И онова, което знаеше, късаше сърцето й.

Мъжете от лагера бяха върнали момчето, което беше невредимо, но дълбоко разтърсено от преживяното. Бяха го довели първо при нея и макар всички да бяха видели медальона около шията му, те искаха да чуят какво мисли тя. Малева огледа детето от глава до пети и го целуна по челото.

— Съдбата е била благосклонна към този малчуган — каза им тя, говорейки на ромския диалект на тяхното племе. — Макар да беше жестока към толкова други.

Мъртвите бяха положени в редица. Шестима мъже, три жени. Едно дете. И петимата мъже от града — четиримата с пушки и полицаят. Всички те сега лежаха в редица, а разнебитените им тела бяха покрити с платна. Някои от труповете бяха без крака, други без ръце. Ромите претърсиха гората, за да намерят липсващите части от тела, но когато приключиха с тази зловеща задача, се оказа, че усилията им не са се увенчали с пълен успех. Звярът се беше хранил, докато беше убивал.

Мъжът на импровизираното легло простена и в своя делириум се опита да стане, но едва-едва беше повдигнал ранената си ръка, когато болката експлодира във всеки негов нерв… и той закрещя. Очите му се отвориха широко и Малева видя, че болката беше събудила ума му. Той се взираше в нея с ясното съзнание за случилото се и реалността застрашаваше да разстрои разсъдъка му.

Матева даде знак на помощничката си, красива жена, която нямаше още двайсет и една, но вече притежаваше дълбоки познания за лечителските изкуства.

— Дръж го, Саския — нареди Малева. — Но бъди внимателна.

Лорънс вършееше с ръце и крещеше, но младата жена го притисна нежно, но решително надолу, шепнейки му утешителни думи на ромски. Той бръщолевеше нещо несвързано на английски, от което тя не разбра и дума. Пристъпът му на паника беше като буря в тясното пространство на циганската каруца. Малева пристъпи към него, взе една купа със смесени билки, драсна клечка кибрит и я пусна в купата. Веднага се изви син дим, който изпълни купата със силна миризма.

— Задръж дъха си — рече Малева и Саския се подчини. След това старата жена поднесе димящата купа под носа на Лорънс и с всяко свое следващо отчаяно вдишване той поемаше дима от тлеещите билки в дробовете си. Секунди по-късно виковете му замряха до неясно стенание, а очите му изгубиха фокус. След половин минута Лорънс се отпусна отмалял назад и притихна. Само дишането му оставаше затруднено, но скоро и то се успокои. Малева отвори вратата и изсипа горящите билки на земята. Сетне отвори и прозореца, за да прогони упойващия дим със студения нощен въздух.

Най-накрая Малева и Саския издишаха въздуха, който бяха задържали до този момент, и всяка от тях си пое отчаяно дъх. Известно време само дишаха. Първа се размърда Матева, която отвори един сандък, в който държеше инструментите на лечителския си занаят. Тя избра една игла, вдяна в нея конец от черво и я подаде на Саския. След това Малева потърси медальона на Свети Колумбан в джоба на Лорънс и като го намери, повдигна леко главата му и го окачи на врата му. Самият медальон сложи върху сърцето на Лорънс, чието дишане скоро след това стана по-отмерено.

Младата жена погледна раната и сетне вдигна очи към Малева.

— Защо го спасяваш? — попита Саския. Отвън все още се чуваха плач и ридания. Тя познаваше всеки от загиналите и мъката беше като нож в сърцето й.

— Той рискува живота си заради един от нашите. За дете, което дори не познаваше.

— Той е бил ухапан! Ако имаш милост към този човек, трябва да сложиш край на страданието му, преди да е започнало.

Малева поклати глава.

— Искаш да ме направиш грешница ли?

Саския остави иглата и взе ръцете на Малева в своите.

— Не е грешно да убиеш един звяр.

Старата жена помилва косата на Саския.

— Така ли мислиш? — попита тя. — А да убиеш човек?

— Не е същото.

— Къде свършва едното и започва другото?

Саския се отдръпна назад с лице, помрачено от съмнение. Тя взе иглата и се зае със зеещата рана. Иглата влезе лесно в плътта и бързите ловки пръсти на младата жена, започнаха малко по малко да затварят разкъсаната плът. Раната беше огромна и зашиването щеше да отнеме много време. Докато работеше, тя клатеше глава.

— Кажи какво мислиш, момиче — подкани я Малева нежно.

— Мнозина ще страдат заради това.

Малева дълго мълча и когато заговори, гласът й беше тих и тъжен:

— Понякога Съдбата е сурова. Но тя преследва по-висши цели.

Саския вдигна очи от раната, видимо обезпокоена, но старицата погали бузата й.

— Винаги ли? — попита Саския.

— Винаги — рече Малева, макар да не срещна погледа на младата жена, когато отговори.