Човекът вълк

Двайсет и първа глава

Сиянието на луната му показваше пътя. Движеше се толкова бързо, колкото позволяваше предпазливостта, следвайки дирята, която чудовището оставяше. Счупени клони, стъпкани храсти, следи от нокти в земята. Лорънс може и да не беше толкова опитен ловец като баща си, но нямаше проблем с намирането на дирята. Чудовището не полагаше никакви усилия да прикрива следите си.

Сетне храсталаците оредяха, земята стана по-камениста, следата започна да се губи и накрая изчезна напълно. Лорънс престана да тича, забави ход и тръгна предпазливо, леко приведен, оглеждайки внимателно коравата земя за драскотини от нокти.

Но такива нямаше.

— Не, по дяволите! — изръмжа той. — Не прави това…

Продължи напред, следвайки по-скоро инстинкта си, отколкото видимите следи. Изкачи се на един хълм и видя оттам, че каменистото поле малко по-нататък свършваше, губейки се в пазвите на друга част на гората. Там дърветата бяха много по-стари и високи и стърчаха от земята като пръстите на погребани великани. Клоните им образуваха толкова плътен балдахин, че шубраците долу бяха доста редки. И макар земният пласт под дърветата да беше тънък, там имаше дълбоки мочурища, които бълваха към небето сива пара.

Лорънс стисна здраво пушката, прекоси каменистото поле и навлезе в старинния лес. Там цареше тайнствен полумрак, защото лунното сияние проникваше едва-едва и напредването криеше много повече опасности. Студена пот избиваше от порите му и се стичаше на струйки под дрехите му.

— Помогни ми — прошепна той на Бог, когото отдавна бе спрял да почита. Вярата му беше накърнена от смъртта на майка му, но тук в гората, на това ужасно място, докато преследваше създание, самото съществуване, на което беше доказателство за един много по-необятен свят, той търсеше всяка възможна помощ. — Моля те…

Гората беше огромна и пуста и с всяка следваща стъпка ставаше все по-тъмна. Над земята беше увиснала гъста мъгла, която миришеше на сяра и разложение.

Той продължи напред и след около четвърт час колоните на старите дървета отстъпиха на по-млади техни побратими и по-гъсти шубраци. Но дори и тук се усещаше атмосферата на някаква непонятна враждебност. Храстите бяха главно бодлива зеленика и дива роза и се забиваха в дрехите му като малки зъби. Буйна коприва се залепяше за крачолите на панталоните му и от време на време коравите листа на див рододендрон шибваха лицето му.

Изведнъж установи, че стъпва по нещо меко, но мъглата беше вече толкова гъста, че се наложи да опипа земята, за да се увери, че това е дебел мъх. Теренът се спускаше надолу, сетне отново се издигаше и Лорънс крачеше през мъглата без никаква представа за посоката, губейки все повече надежда, че ще намери детето.

Сетне чу далечен звук някъде отляво.

Гласове.

Спря се и напрегна слух. Викове на мъже, но думите бяха странни. На ромски. Циганите също бяха тръгнали след чудовището. Вероятно достатъчно от тях бяха оцелели след нападението, за да организират преследването му.

Това е добре, помисли си Лорънс. Може би големият им брой щеше да насочи създанието към него, също както викачите по време на лов изкарват тигъра от леговището му. Но миг по-късно разбра, че предположението му е било погрешно. Неочаквано се разнесе самотен пронизителен вик на ужасяваща болка, който се издигна над мъглата и след това изведнъж замря. После се чуха изстрели и още викове.

А сетне нощта беше разкъсана от дългия смразяващ сърцето вой на върколака.

За момент Лорънс се спря като окаменял. В ума му се мярнаха видения на зъби, нокти и кръв и след това в гърдите му закипя неистова ярост. Изръмжа и се затича в мъглата с надеждата да стигне мястото на сблъсъка преди да е свършил, жадувайки той да бъде човека, който ще повали чудовището. Нуждаеше се от това заради Бен.

Тичаше и тичаше, но мъглата изкривяваше звуците на битката. В един момент изстрелите като че ли се чуваха само на стотина метра право пред него, но сетне сякаш идваха отдясно. После пък отляво.

Продължи да тича, препъвайки се в коренища, подхлъзвайки се в горския мъх, докато накрая нещо огромно и тъмно се възправи над него в мъглата. Лорънс се закова на място и вдигна пушката си, но силуетът пред него беше прекалено високо, прекалено монолитен.

С оръжие, готово за стрелба, той направи още няколко крачки напред. Втори великан изникна отляво сред въртящите се талази мъгла и след това още един отдясно. И тогава Лорънс разбра къде е попаднал и какво е намерил.

Това беше древното гробище с неговите високи обелиски. По някакъв начин, изгубен в мъглата, той бе направил пълен кръг, озовавайки се в покрайнините на собственото си семейно имение. Беше минал оттук преди по-малко от час. Изведнъж го обзе неприятно чувство, когато осъзна, че майка му е погребана в мавзолей на по-малко от миля от мястото, където стоеше. Защо не се беше сетил за това по-рано, когато мина оттук с коня си? Сега споменът заби студени шипове във вътрешностите му.

Нещо помръдна в мъглата в далечния край на гробището и Лорънс бързо приклекна, заставайки нащрек.

Тих звук. Изскимтяване.

— Момче! — извика той тихо.

Ново изскимтяване. Лорънс тръгна предпазливо към центъра на кръга, като насочваше двуцевната пушка ту в едната посока, ту в другата.

Мъглата се завъртя и там, на десетина крачки от него, беше момчето.

Живо!

Всемогъщи боже! Думите просто се изтръгнаха от него. Той се втурна към детето, наведе се и го хвана за ръката. — Добре ли си? Можеш ли да тичаш?

Детето вдигна към него ужасеното си и набраздено от сълзи лице, но по нищо не личеше да го е разбрало. Лорънс повтори въпроса си, но момчето само поклати глава и каза бързо нещо на родния си език.

— По дяволите! — процеди Лорънс, сетне изправи детето на крака и го огледа дали е ранено. По дрехите му имаше кръв, но предполагаше, че не е негова. Завъртя го към светлината на луната, за да вижда по-добре и ахна от изненада, когато видя на гърдите на детето да проблясва нещо ярко и сребърно.

Момчето носеше медальон. Медалът на Свети Колумбан. Същият като този на Бен. Онзи, който сега беше в джоба му.

Една мисъл се прокрадна в ума му и го накара да замръзне на място. Лорънс беше казал на Малева: „Той беше намерен сред вещите на мъртвия ми брат.“

А тя беше отговорила: „Но той не го е носил.“

Старата циганка му беше върнала медальона, но той го беше пъхнал в джоба си. Това момче, го беше носило и въпреки че върколакът го беше отнесъл, той не му беше сторил нищо.

— Не — каза Лорънс, отхвърляйки с презрение абсурдността на това суеверие, но всичко, което се беше случило тази нощ, като че ли осмиваше собственото му неверие.

Той се изправи и стисна пушката в двете си ръце.

— Момче — рече той тихо и детето вдигна глава, реагирайки на тона му, макар да не разбираше думите му. — Бягай.

Но детето бе преживяло прекалено много, бе понесло прекалено много. То гледаше Лорънс с невинното упование на дете, което очаква възрастните да решат всички проблеми и да прогонят всички чудовища.

— Господи — прошепна Лорънс, след което взе детето в прегръдките си и тръгна към най-близката група надгробни камъни. Над тях луната, огромна и могъща, властваше над пялото небе и с прималяло сърце той си даде сметка, че това беше Богинята на лова, която тази нощ беше дошла да наблюдава клането на тази най-древна арена.

Лорънс тръгна към периферията на кръга, но с крайчеца на окото си долови някакво движение и се завъртя. Там нямаше нищо освен една дупка, изрязана в мъглата. Не беше нужно да се пита какво е това. Той знаеше. Както и момчето, което проскимтя и се вкопчи в него.

Чу се звук, дращене на нокти по камък и Лорънс отново се обърна. И отново не видя нищо, освен завихрената мъгла, сякаш там беше имало нещо секунда преди да се обърне.

То беше тук. Знаеше това.

И си играеше с него.

Сърцето му биеше толкова силно, че се питаше дали самите камъни няма да започнат да треперят. Момчето беше тежко. Както и пушката. Ако можеше да се добере до циганите, които претърсваха гората, тогава може би нямаше да се наложи да стреля. Но ако останеше тук, ако бъдеше принуден да се бие на това място, нямаше да може да стреля с една ръка.

С натежало сърце Лорънс остави момчето на земята. Детето се опита да се вкопчи в него, но той го отблъсна, макар да знаеше, че щеше да се почувства изоставено… А Лорънс познаваше това чувство.

Той отстъпи назад от стената от мъгла, опитвайки се да отгатне къде е създанието, опитвайки се да влезе в кожата му, за да предвиди откъде ще дойде нападението. Продължи да отстъпва назад, докато гърбът му се удари в студен гранитен блок. Сега атаката можеше да дойде само отпред, но в следващия момент сърцето му прескочи и замря в гърдите му.

Той го чуваше. Дълбокото учестено дихание на звяра. От другата страна на гранитния блок.

Зад него.

Ледена пот потече по лицето му и опари очите му. Сякаш това бяха сълзи.

Близна устните си и доближи пръста си до спусъка. Имаше шанс. Само един-единствен шанс. Ако се завъртеше около камъка и отстъпеше няколко крачки назад, ако го направеше светкавично и безпогрешно, можеше да открие огън с двете цеви от непосредствена близост. Това беше най-добрата му възможност. Единствената му възможност. Но почти изхлипа от ужас при мисълта за онова, което се канеше да направи.

Господи, помогни ми, извика той в ума си. Господи… ако съществуваш… ако си там… ако изобщо те е грижа… помогни ми!

Лорънс си пое дълбоко въздух и пристъпи към действие!

Завъртя се около камъка вляво, отстъпи пет крачки назад и вдигна пушката. Дръпна единия от спусъците и изстрелът го отхвърли назад, при което куршумът проби голяма дупка… в нищото.

Върколакът го нямаше.

Лорънс стоеше там, недоумяващ, стъписан.

Как беше възможно да е сгрешил? Той го беше чул.

Лорънс направи пълен кръг, завъртайки все още пушещото дуло, предизвиквайки създанието да излезе от мъглата.

Но то не беше в мъглата.

Той чу изръмжаване. Глухо, приглушено и кръвожадно.

Над него.

Лорънс вдигна глава и там, на върха на обелиска, очертан върху великолепието на богинята луна, беше могъщият силует на звяра.

Той се опита да вдигне пушката. Беше бърз. Но създанието беше по-бързо.

Върколакът се хвърли върху него, протегнал хищно огромните си нокти, и го събори с такава сила върху влажната земя, че от устата на Лорънс изхвърчаха пръски кръв и всичкия въздух, който беше в гърдите му. Той успя да дръпне втория спусък, но куршумът мина покрай главата на чудовището, рикошира в камъка с искри и излетя безполезно към гората.

Върколакът просъска от ярост, докато го дереше с ноктите си. Единствено дебелият вълнен плат на връхната му дреха го спаси да не бъде изкормен, но въпреки това той почувства изгарящите линии на болка върху гърдите си, а палтото му отпред цялото беше разкъсано на ивици.

Лорънс се бореше. Това бяха последните мигове от живота му и той го знаеше, но въпреки това се бореше. С цялата си ярост и омраза! Заради Бен и другите, които бяха загинали днес! За собствената си душа! Стоварваше юмруците си върху гърлото, устата и очите на чудовището. Усещаше костите му под пестниците си и чувстваше как собствените му кокалчета се раздробяват. Вдигна коляно в опит да го отблъсне от себе си. Дори го хапеше и откъсна от него парче плът с козина. Той се бореше, и бореше, и бореше.

Но сетне върколакът отблъсна ръцете му настрани, сякаш бяха клечки, и с кръвожаден рев се хвърли напред, забивайки зъби в рамото му.

Болката беше толкова силна и чудовищна, че Лорънс пропадна в свят на червено безумие. Създанието разтърси глава, ръфайки го, глозгайки го, докато най-накрая се дръпна назад, откъсвайки парче плът и мускули от рамото на Лорънс. Кръв изпръска лицето на чудовището и заслепи Лорънс. Тя плисна в, устата му и той усети вкуса й — гореща и солена, ухаеща на бакър и ужас.

Създанието преглътна месото и се приготви за последното си захапване. Смъртоносното захапване, което щеше да сложи край на цялата тази болка и ужас.

И след това — ХРЯС!

Нещо се блъсна във върколака и го събори настрани. Лорънс, замаян и почти изгубил съзнание чу рева му, в който имаше по-скоро гняв, отколкото болка. След това още един трясък. И още един. Залпове от огнестрелно оръжие.

Викове. Мъже крещяха на език, който не разбираше.

Още изстрели.

И сетне смазващата тежест на чудовището изчезна. То скочи на крака и се втурна в мъглата, докато куршумите свистяха и бръмчаха като стършели, отчупвайки парчета от каменните блокове.

Лорънс повдигна глава и видя човешки фигури да изпълват кръга. Мъже. Цигани. Много на брой. Някои от тях продължаваха да стрелят в мъглата. Един мъж вдигна малко момче от земята и го целуна по лицето, очите, челото и бузите. Другите дойдоха при Лорънс и се скупчиха около него. Докоснаха го. Помагаха ли му? Или го убиваха?…

Лорънс губеше връзка с реалността. Мъглата се разстилаше, полепваше по очите му, по главата му… Гой погледна нагоре към голямото бяло лице на Богинята на лова, което изпълваше очите му и властваше над ума му… А сетне и то избледня и се превърна в мрак и мъгла.

Но преди умът му да пропадне в големия кладенец от сенки, той чу гласа на създанието да се издига над гората — един-единствен протяжен вой. Не на болка, не на поражение, а на свиреп триумф.

Лорънс Толбът потъна под този звук и започна да се спуска в тъма, която нямаше край.