Човекът вълк

Втора глава

На вратата на гримьорната имаше афиш, който гласеше:

Сценичният работник мина през вратата, сумтейки, прескочи кадифения жакет и анонимната риза с жабо, принадлежащи бог знае на кого, наведе се рязко, за да избегне разперените ръце на някаква актриса, която демонстрира несигурен пирует, пиейки едновременно от чаша с шампанско, и заобиколи една двойка. Мъж и жена? Две жени? Не можеше да каже със сигурност. Мина покрай още няколко актьори в различни етапи на разсъбличане и опиянение и сложи тежкия поднос на плота пред огледалото. Разтовари шестте охладени бутилки и чистите чаши, прие няколко монети от Лорънс, опита се да не зяпа една актриса по прозрачен комбинезон, която смучеше лула с опиум и побърза да се измъкне от лудницата, преди окончателно да е изгубил ума си.

В коридора се размина с друг сценичен работник, който залиташе под тежестта на поднос, натоварен с топъл хляб, от който още се вдигаше пара, и дузина пити със сирене.

— Какво става, Том? — попита вторият сценичен работник. — Изглеждаш така, все едно си видял дявола.

Първият сценичен работник посочи с палец зад гърба си.

— Току-що идвам от подземния свят, Барни. Там е истински Содом и Гомор. — Том се наведе леко към колегата си. — Някои от онези дами са доста оскъдно облечени, приятелю, ако изобщо могат да бъдат наречени „облечени“.

Барни, който беше по-възрастен и по-опитен мъж, се ухили:

— Стига си се вайкал, друже. Онези изобщо не са дами, ако разбираш какво искам да ти кажа. И от друга страна… това си е просто забавление.

— Не и ако само минаваш оттам — оплака се Том.

— Тук си прав, приятелю. Но почакай до пролетта, когато ще поставят „Сън в лятна нощ“. Тогава тези нехранимайковци направо не могат да стоят в гащите си, били те мъже или жени.

Том поклати глава.

— Казвам ти, Барни. Страшна работа са тези американци. Толкова са недодялани.

— Какво значи „недодялани“?

— Липсва им всякакъв финес и възпитание.

Барни изсумтя презрително.

— А ние двамата с тебе сме самият финес, така ли? Виж само как изглеждаме — двама възрастни мъже, които разнасят храна на животните в зоопарка, и ти ми говориш за финес и възпитание. Не се ли надценяваме малко, друже?

Едно младо момиче отвори вратата и се показа наполовина навън. То носеше само червена копринена панделка около врата си и нищо друго. Вълма от опиумен дим се виеха около бедрата й като развратни пръсти.

— Това храната ли е? Довлечи си дебелия задник тук, стар перверзнико!

Сетне то затръшна вратата и Барни и Том си размениха дълъг многозначителен поглед.

— Да отстъпи Барни. — Сега разбирам какво имаш предвид.

Той въздъхна тежко и тръгна към гримьорната на Лорънс Толбът.

Лорънс бе почти безразличен към покварата, която го обграждаше. Тя бе станала нещо обичайно за него, а с баналността беше дошло и презрението му към прекалената разпуснатост, Той се нуждаеше от нея като от нещо рутинно, защото тя подхранваше вестниците и привличаше публиката му. Освен това отдавна бе престанал да намира нещо забавно в иронията, че идиотите, които пълнеха театрите, първоначално идваха, за да се докоснат до славата му на легендарен развратник, и сетне се връщаха заради достойнствата на актьорското му изпълнение. Каква космическа шега! Каква нелепост!

Той въздъхна и отпи вино от бокал, обкован със злато и скъпоценни камъни. Това беше реквизит, използван за чашата с отрова в последното действие. Бокалът, от който пиеше Гертруда преди сцената със смъртта й. Лорънс потърси в огледалото актрисата, която играеше неговата „майка“. Запретнала полите си чак до кръста, тя бе възседнала младия жребец, който изпълняваше ролята на Розенкранц. Непосредствено до тази боричкаща се двойка импресариото гризеше китката на една от гримьорките. Мъжът кимна развеселен на Лорънс като Пан към Бакхус. Лорънс отговори на кимването му и отново се извърна към огледалото. Беше гол до кръста — пищната му риза с волани и набори бе хищно смъкната от гърба му от… от… Боже, не можеше да си спомни името на момичето, с което се беше целувал в продължение на двайсет минути след представлението. И какво от това? Сега тя се целуваше ей там с Полоний.

Лорънс се отпусна на стола си, отпивайки от виното си, потънал точно в толкова мрачни мисли, колкото и героя си от пиесата. Иронията на това обстоятелство също не остана незабелязана от него. Приливът на енергия, който съпътстваше изпълнението, си беше отишъл и сега беше погълнат от черната вълна на депресията. Така ставаше винаги. Чувстваше се жив, само когато беше на сцената. Беше истински, само когато не беше истински. Тук, където всичко трябваше да бъде реално, нещата му изглеждаха евтини, превзети и чужди.

В един момент зрителното му поле в огледалото беше закрито от купчина руси къдрици, когато Офелия се наведе да го целуне. Тя беше много пияна и оскъдно облечена, но вложи цялата си душа в тази целувка, Бог да я благослови. Лорънс устоя на изкушението в първия момент, но после се подаде. Това също посвоему беше някакво изпълнение и той не можеше да разочарова публиката си. Горещата уста на Офелия се плъзна от устните към страните му, сетне към брадичката, към ушите и към шията му. Лорънс почувства под кожата му да припламват малки огньове. Изгарящата линия от целувки се спусна надолу към гърдите му…

— Малка непослушна палавница…

Стаята излезе от фокус, когато го ухапа с ловкостта на художник.

Боже! Какво правеше тя с него…

— Лорънс…

Той се изправи рязко, за да види кой го вика, но зад него нямаше никого.

Момичето вдигна глава.

— Какво има, любов моя? Нараних ли те?

— Какво? Не… не — отвърна той разсеяно. — Като че ли чух…

Но Лорънс не довърши изречението си. Онова, което беше чул, бе невъзможно. За момент му се стори, че собственият му брат Бенджамин е изрекъл името му, можеше да се закълне в това. Това не беше днешният Бен — възрастен мъж в разцвета на силите си — а Бен, когото бе познавал през всички онези години, момче.

Изведнъж шумът, димът и смехът станаха изключително потискащи и дразнещи. Стаята заплува като в мъгла и трябваше да примигне, за да възвърне яснотата на зрението си. В един момент сцената около него престана да бъде римска оргия, съвършена в своята поквара, и се превърна просто в низък, нечестив разврат. Изведнъж се почувства погнусен и омърсен. Отблъсна жената настрани.

— Какво има?

Лорънс се пребори с импулса да й излае като куче. Преглътна думите, които се надигнаха като жлъчка към устните му.

— Нищо — каза той. Няма нищо… главоболие.

Тя се усмихна и се примъкна по-близо.

— Обзалагам се, че мога да те накарам да забравиш, че имаш дори глава, камо ли главоболие…

— Не — каза той бързо. Изправи се и грабна халата си от облегалката на стола. — Добре съм. Просто се нуждая от малко въздух.

Взе една връхна дреха от закачалката, мушна ръцете си в ръкавите и дръпна реверите пред гърдите си, сякаш за да се отдели от низостта, която го обграждаше. Неколцина от гуляйджиите го погледнаха въпросително, но той тръсна глава, тръгна към вратата на гримьорната, излезе в коридора, спусна се, препъвайки се, по стълбите и отвори вратата, която водеше към улицата. Навън мразовитият въздух го накара да настръхне, но тук поне можеше да диша.

Лорънс отвори очи и видя, че е сам. Винаги беше сам, без значение колко големи бяха тълпите и колко многолюдни забавите.

— Бен… — каза той, но името отекна кухо в тухлената стена на отсрещната сграда и изчезна в безпределната чернота на небето.