Човекът вълк

Четирийсет и втора глава

— Татко — каза Лорънс умоляващо, — защо?

— Хванах болестта в Индия — каза сър Джон тихо. — В Хиндукуш. Сингх и аз бяхме чували истории за далечна долина, където никога не бил стъпвал крака на бял човек и дивечът бил толкова изумителен, колкото и природната красота на местността. След като пропиляхме месеци наред в напразни търсения и скъпи водачи, ние най-накрая намерихме нашата Шангри Ла.

Лорънс поклати глава.

— Не разбирам. Защо ми разказваш това?

Баща му сложи пръст на устните си.

— Шт. Просто слушай, Лорънс. Това е твоят истински произход. — Сър Джон отпи от кафето си и сложи чашката настрани. — Ние спечелихме благоволението на местните ловци. Долината напълно отговаряше на онова, което легендите разказваха за нея. Дивечът беше невероятен, природата направо фантастична. А що се отнася до местните хора… е добре, на света няма по-здрава и по-първична връзка от тази, която свързва мъжете, които ловуват заедно. Постепенно опознахме техните обичаи. Поверия. Наред с многото други странни неща, те практикуваха един обред, за който вярваха, че дава на човек свръхестествени сили. Сили в лова и в секса.

Очите на сър Джон проблеснаха дяволито, което предизвика у Лорънс пристъп на гадене.

— Никое животно или жена не можела да устои на човек, който е участвал в тази черна магия. Никой от местните не можеше да се похвали, че е преминал през този ритуал, защото те смятаха, че той крие някои… ужасяващи последствия.

— Ритуал? — отекна Лорънс глухо.

Сър Джон се засмя и махна пренебрежително с ръка.

— Аз, разбира се, не повярвах и на дума от това, но бях заинтригуван. И така, местните ме насочиха към една пещера високо в планините, където според легендата живеело странно създание. След като дни наред се изкачвахме и лутахме по планинските пътеки аз най-накрая я открих. Пещерата… И странното създание, което живееше в нея.

Лорънс се изправи. Въпреки остатъчния ефект от лекарствата, с които го бяха натъпкали, цялото му внимание сега беше съсредоточено върху баща му.

— Това беше едно момче. — Сър Джон се засмя и поклати глава. — Едно диво примитивно момче, което ме нападна.

— И то… те ухапа? — попита Лорънс шепнешком.

— О, да. Бях ухапан. От него. След това се върнах при ловците от племето, убеден, че са си направили шега с мен. — Той вдигна леко глава, сякаш споменът беше оживял в ума му. Студената усмивка на устните му не трепна. — Скоро обаче научих, че не е така.

Лорънс се взираше в него с нарастващ ужас, който засенчи историята, която баща му разказваше. Отвращението и мъката заплашваха да разкъсат сърцето му.

— Майка ми… — промълви той.

Сър Джон чакаше.

— Тя не се е самоубила… нали?

Усмивката на сър Джон стана още по-студена.

— Не — отвърна той. — Предполагам, че аз съм го направил.

Лорънс изкрещя…

… И той отново беше там, под дъжда в онази ужасна нощ, близо до фонтана с езерцето, в което се отразяваха неприветливите стени на „Толбът Хол“. Облаците постепенно се разкъсваха, дъждовните капки падаха като сълзи и луната надникна отгоре като хищно създание, бдително и гладно.

Лорънс стоеше на двайсетина крачки от фонтана, облечен в дрехите, които носеше в приюта за душевноболни. Той знаеше, че това е сън, но по някакъв начин беше станал част от него. Знаеше също, че всичко, което виждаше, се беше случило преди години. Ставаше свидетел на собствената си памет, на нещо, което не бе успял да запомни напълно, защото събитието го беше тласнало към състояние на шок и лудост.

Той бе видял майка си да лежи просната в ръцете на баща му. Фигурите им бяха очертани като силуети, сър Джон беше с гръб към него. В нощта проехтя вик и Лорънс се обърна, за да види самия себе си, слабичко деветгодишно момче, което стоеше на вратата на зимната градина. Под сиянието на проблесналата светкавица лицето на младия Лорънс изглеждаше неуверено и стреснато.

— Мамо? — прошепна момчето, пристъпвайки колебливо навън.

Нощта бе разкъсана от вой, който дойде от коленичилата фигура на сър Джон, вдигнал нагоре глава, крещейки към бурята. В този момент положението на тялото в ръцете му се промени и Лорънс — момчето и мъжът — видя ръката на Солана да пада отпуснато, удряйки се в мократа земя. Черният дъжд се стичаше от нея, от ръката й, от тялото й, от кожата й. Река от тъмнина, която се лееше от нея и се носеше над каменните плочи към Лорънс.

— Мамо…? — извика Лорънс отново и този път баща му чу слабия му жаловит глас. Сър Джон се извърна, все така притискайки Солана до гърдите си. Когато проблесна нова светкавица, Лорънс видя чертите на ужасна невъзможна мъка, врязани дълбоко в лицето му. Очите на баща му тъмнееха, изпълнени със скръб, ярост и гняв пред непоносимата загуба.

Но не това се беше случило. Далеч не, и Лорънс, мъжът, който сега стоеше в големия театър на паметта видя една друга версия на събитията от онази нощ.

Просветна мълния и Лорънс видя тялото на майка си. Той потърси с очи раните на китките й, където си беше прерязала вените, макар вече да знаеше, че няма да ги открие. Там имаше други рани.

Пристъпи по-близо, заставайки точно зад момчето и когато над тях проблесна следващата светкавица, той видя красивото лице на майка си. Толкова бледо и неподвижно. Видя и гърлото й… Аленочервено и разкъсано. Раните по гърдите, ръцете и краката й не бяха тънките разрези на бръснач. Това бяха следи от ухапвания. Жестоки и свирепи.

Сър Джон отметна назад глава и изкрещя.

Само че това не беше вик. А вой.

И това не беше сър Джон.

А върколак.

Момчето изпищя.

Лорънс изпищя също…

Сър Джон взе чашата си с кафе и отпи от нея, гледайки с леден интерес сина си, който се беше навел напред с разбито сърце, заровил лице в шепите си. Викът му отекна между каменните стени на килията.

— Негодник! — изръмжа Лорънс, сетне вдигна глава и заплю сър Джон, който безразлично избърса жакета си. — Ти ми каза, че си я обичал! Знаел си какво си и въпреки това ти… ти… — Той тръсна глава, изричайки истината без заобикалки: — Трябвало е да се самоубиеш.

Сър Джон изсумтя презрително.

— Мога да те уверя, че често съм обмислял тази възможност. Предполагам, че вие бихте били едно щастливо малко семейство — ти, брат ти и майка ти… Ах, но животът е толкова вълнуващ, Лорънс. Особено за прокълнатите. Всяка нощ при пълнолуние, в продължение на много години, аз бях заключван в онази крипта. Сингх имаше грижата за това. Моят верен слуга от двайсет и пет години… но сетне се появи тя…

— Тя…?

Гласът на сър Джон потрепери:

— Пламенна, изгаряща като лика на луната. Също като майка ти. Също като майка ти… И недостъпна.

— Гуен… — изпъшка Лорънс.

— Да — каза сър Джон тихо. — Гуен. Тя щеше да вземе брат ти и двамата щяха да изчезнат в нощта. И макар да се бях примирил с този факт, звярът в мен не беше. Ти разбираш това сега, Лорънс, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита Лорънс. — Говориш за звяра така, сякаш е нещо различно от теб.

— Не можеш да контролираш онова, което той иска. Онова, което прави. — Сър Джон замълча и сетне продължи: — Нощта, когато Бен загина, ние се скарахме ужасно. Стигнахме дори до сбиване. Бен беше дошъл да ми каже за твърдото си решение да напусне „Толбът Хол“ завинаги. Аз бях пиян и станах агресивен. — Той въздъхна. — Изключително агресивен. Дори ударих Сингх, който се опита да ме възпре. Проснах го в безсъзнание на земята. — Сър Джон се усмихна печално на Лорънс. — Някога в добрите стари времена се занимавах с професионален бокс… преди много, много време.

Сър Джон стана, прекоси килията и погледна навън през малкото прозорче.

— Да… бедният стар Сингх. — Той се обърна с лице към Лорънс. — Тъй или иначе аз го нокаутирах и той твърде дълго остана в безсъзнание… в резултат на което не можах да се заключа в криптата през онази нощ.

— Какво направи? — попита Лорънс, макар да нямаше никакви съмнения каква е била развръзката.

— На сутринта… след като се превърнах в… намерих брат ти в една канавка… недалече от къщата. Беше разкъсан на парчета. — Той се облегна с една ръка на стената и оброни глава.

— Проклет да си завинаги — каза Лорънс, но мъката му беше толкова голяма, че думите дойдоха като слаб шепот.

Сър Джон удари стената и се обърна рязко към Лорънс. Очите му горяха, лицето му беше като каменно и от него беше изчезнала всякаква следа от скръб и разкаяние.

— Но сега разбрах! — каза той тържествуващо. — Сега разбрах, че не е трябвало да заключвам звяра. Двайсет и пет години, Лорънс. И през всичките тези години, през всичките тези пропилени години, аз се срамувах от него… а не е трябвало! Трябваше да оставя нещата на естествения им ход. Не мислиш ли, Лорънс? Трябваше да го оставя на свобода… да убива или да бъде убит.

Лорънс се хвърли към него, но железният нашийник отново го спря. Той се завъртя назад полузадушен, забивайки пръсти в гърлото си, проклинащ участта си. Изведнъж осъзна, че баща му си играе с него, и че нарочно се беше облегнал на стената, за да го предизвика и да му покаже собствената му безпомощност.

— Ако се осмелиш да докоснеш Гуен…

Сър Джон се усмихна.

— Не ме заплашвай момчето ми. Не си дорасъл за това. Трябва да извървиш още дълъг път, преди да можеш да ми казваш какво да правя. Но… и ти ще имаш своя шанс скоро. Той се приближи до преградения прозорец на килията. Беше вече късен следобед. — Богинята отново ще тръгне на лов… и тази нощ тя ще е пълна.

— Не!

— О, да, Лорънс. Но… — Той бръкна в джоба на палтото си и извади оттам един бръснач. С рязко движение на ръката си отвори острието. То беше гладко като огледало и сияеше със сребърен блясък. — Това е малък подарък за теб, Лорънс, ако случайно решиш, че животът не е толкова вълнуващ… и е по-добре да му сложиш край. — Той му намигна и пъхна бръснача под тънкия дюшек на нара. Лорънс не помръдна. И когато баща му се наведе и го целуна нежно и любящо по главата, от очите на Лорънс бликнаха сълзи.

— А сега спи, момчето ми — прошепна сър Джон. — Почивай. Аз наистина те обичам. Ако в това има някакъв смисъл след нещата, които се случиха.

Сетне баща му повика пазача и си тръгна, а Лорънс остана сам с отчаянието си и ужаса на истината. Той се сви на кълбо до стената и се разрида.