Човекът вълк

Двайсет и седма глава

По-късно през деня, въпреки непрестанните протести на Гуен Конлиф, Лорънс Толбът слезе на долния етаж. Той нарече това „връщане към света“.

— Но вашето рамо! — каза тя натъртено.

— То почти не ме боли — успокои я Лорънс, макар това да беше лъжа. Рамото му изобщо не го болеше, но не бе споделил това с никого. Той още не знаеше какво да мисли за това чудо, ако думата „чудо“ изобщо беше подходяща за случая. — Но… ако ми позволите да се облегна на вас, съм сигурен, че ще успея да стигна до долу, без да се препъна.

Лорънс произнесе думите с усмивка и това несъмнено беше безобидно флиртуване, каквото обикновено прощават на болните, но Гуен цялата пламна. Въпреки това тя му предложи ръката си и с нейна помощ той тръгна надолу към всекидневната, радвайки се, че е до него. Ръката му може и да беше оздравяла, но той все още едва се държеше на краката си. Спряха на междинната площадка, за да може Лорънс да си поеме въздух.

— Кога баща ми е направил тези допълнителни петстотин стъпала?

— Казах ви, че е още прекалено рано да слизате.

— Не ми хокайте, Гуен — каза той, без още да пуска ръката й. — Не мога да стоя затворен в онази стая нито минута повече. Цяла сутрин не ме свърташе на едно място.

Тя стисна леко ръката му и се канеше да каже нещо, когато сър Джон се зададе по коридора. Той видя сплетените им ръце и каза:

— Виж ти!

Гуен се изчерви още повече и отдръпна ръката си.

— Трябваше да му помогна по стълбите — оправда се тя.

— Не се и съмнявам — отвърна сър Джон.

Лорънс не хареса студеното обвинение в думите на баща си, но го разбираше. Гуен беше годеницата на покойния Бен. Всяка проява на привързаност от негова страна към нея щеше да се изтълкува като „лош тон“ или прекалено подранила близост. За да избегне неловката ситуация, той каза:

— Е добре, вие вече на няколко пъти ме спасихте от позорни падания, които нямаше да се отразят добре на репутацията ми… но мисля, че оттук нататък вече мога да се справя и сам. — Той се извърна към урната от времето на династията Мин, сложена между двете стълбища, и забеляза бастуна със сребърна дръжка, подарен му от стария французин. Вълчата глава като че ли гледаше озъбено право към него. Обзе го силно отвращение, когато протегна ръка към бастуна, но въпреки това го взе и се облегна на него. — Това ще свърши работа.

Сър Джон изсумтя и посочи всекидневната с брадичката си.

Ако си готов, трябва да ти кажа, че имаме посетител.

— Аз…

— Дошъл е инспектор от Лондон. — Сър Джон пристъпи още крачка-две към него. — Той иска да ти зададе няколко въпроса, Лорънс.

— Не — възрази Гуен. — Лорънс изобщо не е готов за разпит.

— Да, така е — съгласи се сър Джон. — И затова ние ще се погрижим това да не е точно разпит.

— Всичко е наред, Гуен — каза Лорънс. Ще помогна с каквото мога.

Сър Джон го погледна изпитателно.

— Добре тогава.

Инспектор Абърлайн беше от хората, които се владеят добре. Лорънс забеляза това веднага. Той имаше непосредствените обноски на обикновен работник, смекчени от лустрото на образования човек, но Лорънс не можеше да бъде заблуден лесно. Въпреки невинното блещукане на сините му очи, той знаеше, че инспекторът притежава пресметливия ум на ловец. При други обстоятелства Лорънс с удоволствие би поиграл карти с него. Толкова много неща можеха да се научат за един човек от начина, по който играе карти.

Инспекторът се беше настанил удобно в едно кресло. На масичката до него имаше порцеланова чаша с чай, от която се вдигаше пара. Сър Джон стоеше до големия глобус, въртейки го бавно, въпреки че беше приковал погледа си в Абърлайн.

— Той беше много тежко ранен, инспекторе отбеляза сър Джон. — Изключително тежко ранен, а освен това, изглежда, е засегната и паметта му. Не съм сигурен, че би могъл да ви бъде от полза.

— Със сигурност ще има по-подходящ момент за това — съгласи се Гуен.

— Разбирам много добре ситуацията — каза Абърлайн неуверено. — Но ако е възможно… да му задам само няколко въпроса. Съвършено неофициален разговор…

— Не, не — отвърна сър Джон с решителен израз на лицето и неотстъпчиви очи. Не.

— Дори само няколко думи — настоя Абърлайн — могат да се окажат неоценимо полезни за нас.

— Не! — отсякоха сър Джон и Гуен в един глас.

— Да каза Лорънс и всички се извърнаха към него.

— Лорънс — поде Гуен, — не позволявай да…

— Няма проблем. Аз също бих искал да разбера какво се случи.

— Това е глупаво от твоя страна — сопна се баща му. — Очевидно все още не си добре. Всичко това сериозно ще затрудни възстановяването ти.

Лорънс кимна, въпреки че не откъсваше поглед от Абърлайн, чиято усмивка така и не достигаше до очите му. Лорънс, обаче, смяташе, че разбира този мъж. Тирадата на сър Джон постепенно заглъхна, докато следеше безмълвната размяна на погледи между инспектора и сина си. Накрая той въздъхна.

— Е, добре тогава, по дяволите!

— Благодаря ви… — поде Абърлайн, но сър Джон го прекъсна.

— Ако притесните сина ми, инспекторе… или ако му причините някакъв дискомфорт, ще ви изхвърля от дома си, независимо дали имате или нямате официални документи. Вашата непредизвестена поява подлага на изпитание учтивостта ми.

След тези му думи Сингх се появи в полезрението на Абърлайн и застана точно зад Лорънс, скръстил тежките си ръце пред гърдите си.

Абърлайн изглеждаше леко развеселен, но кимна с глава в знак, че приема поставените му условия.

— Разбирам, сър Джон. Няма да злоупотребя с вашето великодушие. — След това той се обърна към Лорънс. — Франсис Абърлайн, Скотланд Ярд. За мен е чест да се запозная с вас, мистър Толбът, Аз съм ваш запален почитател и имах големия шанс да гледам изпълнението ви в „Отело“ преди няколко години в Единбург. Съгласен съм с критиката, която каза, че вие сте дал една нова интерпретация на образа на Яго за модерната сцена. Браво, сър.

— Това беше едно от първите ми европейски турнета — отвърна Лорънс, изненадан от похвалата и факта, че Абърлайн то е гледат на сцената. — Струва ми се, че е в реда на нещата един инспектор да оцени един сполучливо представен негодник.

Абърлайн се усмихна.

— Наистина е така, сър. Освен това имах удоволствието да ви хвана и в ролята на Хамлет. Позволете ми да кажа, че съжалявам за сполетелите ви беди. И се надявам, че те няма да ви попречат да се върнете скоро на сцената.

— Благодаря ви. — Лорънс следеше както мисълта на Абърлайн, така и интонацията му и забеляза лекото ударение върху думите „да ви хвана“. Грешка на езика? Трик? Какъвто и да беше случаят, избраната фраза не допадна особено на Лорънс. Освен това чувстваше, че Абърлайн се опитваше да чете по лицето му. Е добре, помисли си той. Нека опита. Лорънс знаеше, че полицаите умеят да улавят лъжите и полуистините, но той нямаше какво да крие, а дори и да имаше… никой не владееше като него изкуството на интонацията и умението да предаде само онова, което се изисква от ролята и нищо друго. Инспекторът сам щеше да се убеди в това.

Абърлайн вероятно беше разбрал, че Лорънс е доловил преценяващия му поглед и прикри това с усмивка.

Простете, че се взирам така във вас. Наистина не мога да ви опиша колко впечатлен бях от вашия меланхоличен датчанин. Сигурен ли сте, че се чувствате достатъчно добре, за да разменим няколко думи?

— Да — отвърна Лорънс. — Кажете, успяхте ли да хванете звяра?

Целта на тази смела контраатака беше да залови Абърлайн неподготвен и Лорънс видя, че инспекторът действително леко трепна, когато чу въпроса.

— Боя се, че не — каза Абърлайн.

— А какво постигнахте до този момент?

Абърлайн обходи стаята с поглед.

— Мистър Толбът, много бих искал да поговоря с вас откровено и конфиденциално. — Той посочи с ръка вратата на салона. — Във вашата портретна галерия може би. Ако не възразявате?

— Аз определено възразявам отсече сър Джон.

Лорънс го спря с ръка.

— Татко, ако това ще помогне, тогава всичко е наред. Аз няма да му позволя да издевателства над мен. — Той каза това с усмивка, но погледът, който хвърли на Абърлайн беше предизвикателен. Инспекторът се поклони.

Лорънс се облягаше на бастуна си, макар да чувстваше, че вече не му е необходим. С всяка изминала секунда слабостта му се стопяваше, но инстинктът му подсказваше, че трябва да продължи да играе ролята си до самия край на действието. Абърлайн му предложи ръката си, но Лорънс отказа помощта му с любезна усмивка. Когато влязоха в просторната галерия, инспекторът затвори вратата на всекидневната и известно време двамата се взираха в дългата редица от портрети на мъже и жени от рода Толбът.

— Радвам се, че Скотланд Ярд е поел случая — каза Лорънс.

Абърлайн се усмихна едва-едва.

— Серия от свирепи убийства обикновено привлича интереса ни — заяви инспекторът сухо. — Мистър Толбът, беше ми докладвано, че сте станал жертва на жестоко нападение. Но въпреки това ми изглеждате доста добре.

Лорънс усети капана, който му залагаха и нямаше никакво намерение да стъпи в него.

— Имах голям късмет.

— Наистина. Можахте ли да видите добре вашия нападател?

Десетки отговори се появиха в ума на Лорънс подобно на колода карти, разстлана като ветрило. Кой да избере? Можеше да отрече истината и да скалъпи правдоподобна лъжа. Знаеше, че няма да е трудно, защото истината и без това беше толкова невероятна. Върколак? До този момент Лорънс дори не си беше позволил да мисли за тази дума, камо ли да я остави да завладее ума му. Можеше също убедително да изиграе загуба на паметта. Всъщност той вече беше прибягнал до този трик през последните два дни, за да не каже на баща си и Гуен, че Бен е бил убит от свръхестествено чудовище. Баща му вече веднъж го беше изпратил в дом за душевноболни и една подобна история можеше да подтикне сър Джон отново да потърси помощта на мъжете с черни костюми и черна карета. Не, благодаря.

Психическата травма беше най-лесната роля и след събуждането си от кома Лорънс беше принуден да се опре на нея, защото иначе историята беше твърде фантастична. Чудовища имаше само в приказките и булевардните романи. Всъщност самият той не беше абсолютно убеден, че спомените му са истински спомени, а не призрачни образи от трескави сънища. Възможно беше да го е разкъсала мечката на циганите и всичко останало да е само болна илюзия.

Всичко това прелетя през ума на Лорънс в един много кратък миг.

— Това беше някакъв звяр — каза той глухо. — Аз… не разбрах точно какъв. Беше тъмно.

Абърлайн се намръщи.

— Сигурен ли сте, че беше животно?

— О, да — отвърна Лорънс. — При това огромно.

— Хм. Това е голяма загадка, като се има предвид, че в района не живеят никакви естествени хищници, способни да нанесат такива ужасяващи наранявания. — Инспекторът сключи ръце зад гърба си и сви благоразумно устни.

— В района няма също и мечки — отвърна Лорънс — и въпреки това една такава пътува с циганите. Не е необходимо голямо въображение, за да си представите как всякакво животно би могло да се озове тук, инспекторе.

— Никой не е докладвал за…

— Имаше и други свидетели — прекъсна го Лорънс. — Няма съмнение, че те са видели нападателя не по-зле от мен. Може би дори по-добре. Разпитахте ли циганите?

— Те са мнителни и суеверни хора. Говорят само за дяволи и демони рече Абърлайн. Онова, което се питам е, дали не е възможно да сте били нападнат от човек? Самата свирепост на нападението може би ви е накарала да заключите, че това е било животно… А като прибавим и обстоятелството, че е било тъмно…

— Не — отсече Лорънс сухо. — Онова, което ни нападна онази нощ, в никакъв случай не беше човек.

— Нямам предвид обикновен човек. Може би някой лунатик? Някой, който страда от умствено заболяване, и с прекарал известно време в приют за душевноболни? Или пък е бил малтретиран от собствените си жертви?

Тези думи увиснаха във въздуха и Лорънс с ужас осъзна, че Абърлайн вероятно знае, че самият той навремето е бил затворен в такъв приют.

— Какво намеквате, инспекторе?

— Според мен е странно, че всички убийства, включително това на вашия брат, са били извършени в района на семейното ви имение. И докато вие сте били в Англия с вашата трупа.

Натрапващият се извод се заби като шип в стомаха на Лорънс, но той за нищо на света нямаше да позволи това да проличи на лицето му. Не и пред този арогантен глупак.

— Инспектор Абърлайн — каза той предпазливо, — вие несъмнено сте запознат с моята лична история, както и аз, предполагам, с вашата.

— О?

— Не бяхте ли точно вие човекът, който разследваше случая с Изкормвача преди няколко години?

Лицето на Абърлайн се скова.

— Да. Ужасна история…

— Съгласен съм. И така… да не би този случай да се е отразил зле на кариерата ви и да сте били целия път дотук с намерението да докажете нещо?

Лицето на инспектора претърпя видима промяна. Цялата му доброжелателност изведнъж се стопи и лицето, което Лорънс видя сега, беше сурово, мрачно и лишено от всякакво съчувствие.

— Много добре. Вие сте прям човек и аз също ще бъда прям с вас. Аз не съм ви враг, мистър Толбът. Но съм ви гледал в „Хамлет“, „Макбет“ и „Ричард III“… винаги с едно и също лице. Но когато се появите на сцената, вие ставате съвършено различен човек. Всяко ваше движение, всеки характерен израз на лицето ви, всеки аспект на вашата личност претърпяват обезпокоително дълбока трансформация. Всеки разсъдлив човек би се запитал кой друг живее в тази ваша глава. Сигурен съм, че разбирате.

— Онова, което разбирам сега, е защо никога не заловихте Изкормвача? — каза Лорънс с горчивина. — Склонен бях да очаквам повече от Скотланд Ярд. В Америка вашата институция е легендарна, но предполагам, че това се дължи на вестниците. Човек никога не може да разчита на точността им.

Той се изправи, последван бавно от Абърлайн, чиито очи бяха студени като на кобра.

— Ето какво ще ви кажа, Абърлайн — продължи Лорънс. — Когато брат ми беше убит от това нещо, аз бях в Лондон. Аз мога да се превъплъщавам в други хора, но не мога да разделя себе си на две отделни личности и да бъда на две места едновременно.

— Да. Изглежда, че е така. — Абърлайн като че ли не се чувстваше победен от отговора на Лорънс. — И затова няма да възразите, ако се поинтересувам къде сте били по време на всичките ви представления в Лондон… и след това.

— По този начин ще навредите на разследването си. Но имайки предвид резултатите от случая с Изкормвача, мога да заключа, че това е начинът, по който вие предпочитате да работите. И докато се занимавате с това, навярно ще искате да установите къде съм бил на двайсет и девети септември тази година. Може би смъртта на Херман Мелвил не е била случайна. Може пък аз да стоя зад нея. О, но аз бях и в Торонто в началото на юни, когато почина канадският премиер. По-добре проверете дали не е станал жертва на някой луд актьор.

— Сега едва ли е време за шеги, мистър Толбът.

— Не, не е… нито пък е време за абсурдни обвинения. И ако искате хората да ви вярват, че сте инспектор, достоен за тази титла, бих ви препоръчал да отделите повече време на издирването на нещото, което извърши тези жестокости, вместо да го пилеете, тормозейки неговите жертви.

Гласът на Лорънс постепенно набра сила, достигайки до вик и в следващия момент сър Джон влетя в галерията със застрашителен вид.

— Достатъчно — изръмжа възрастният мъж. — Синът ми отговори на въпросите ви и даже беше прекалено услужлив.

— Сър Джон, аз…

— Вървете си — отсече сър Джон с глас, който не предполагаше никакво обсъждане и възражения.

Абърлайн се поклони сковано и си тръгна, следван по петите от Сингх, който го изпрати чак до входната врата.