Човекът вълк

Трийсет и девета глава

Ловците се втурнаха напред, откривайки хаотичен, но масиран огън, който откъртваше цели чимове от земята и дълбаеше дупки в дърветата. Половин дузина куршуми профучаха покрай елена, бръсвайки шията, гърдите и хълбоците му, оплисквайки го с кръв, но нито един от тях не беше фатален. Ужасеното животно за пореден път се хвърли напред, въжето най-накрая се скъса и то побягна в тъмнината. Полковник Монфорд стреляше отново и отново, изпращайки безцелно куршумите си в мрака. Те произвеждаха искри, когато срещаха каменна стена, а рикошетите свистяха и бръмчаха в сенките като ято разлютени стършели.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — крещеше той, докато стреляше. Очите му бяха замъглени от лудост, ужас и кръвожадност. Когато куршумите в пушката му свършиха, той извади пистолета си и продължи да стреля.

Изведнъж Маккуин изникна до него и перна дулото му нагоре, при което изстрелът проби дупка в слоя от сухи листа над главите им.

— Достатъчно! — извика ловецът толкова високо и властно, че мъжете най-сетне се опомниха и отлепиха треперещите си пръсти от спусъците. Грохотът от изстрелите им отекна надалече и най-накрая заглъхна. Маккуин пропълзя до края на подземието и надникна в мрака. Долу Човекът вълк ревеше в пристъп на дива ярост и забиваше нокти в твърдите стени на своя затвор.

— Уцелих ли го? — попита Монфорд, задъхан. Той пристъпи няколко сантиметра напред и се осмели да надникне в ямата, но дъното й беше черно и наполовина скрито от парчетата платно, които бяха използвали, за да покрият дупката.

— Дайте светлина! — нареди Маккуин.

Доктор Лойд тръгна, препъвайки се, да донесе фенер и след малко над сечището се разля жълто сияние.

— Намерих! — извика докторът и забърза да се присъедини към другите.

— Донеси го тук — каза Маккуин. — Да видим колко тежко сме ранили негодника.

Скуайърът Стрикленд взе фенера и коленичи до ръба на ямата.

— Не го виждам — рече той.

— Спусни фенера по-надолу — заповяда Монфорд. — Още малко…

Изведнъж хищната лапа на върколака излетя от сенките, сграбчи лицето на Стрикленд и го повлече рязко надолу в ямата.

В следващия момент всички се разкрещяха, дръпнаха се назад и започнаха да стрелят напосоки в подземието и по дърветата, блъскайки се един в друг.

Нещо тъмно изхвърча от ямата и удари Монфорд в гърдите. Той погледна ужасен надолу и видя откъснатата ръка на Стрикленд, която все още стискаше пистолета, с пръст върху спусъка.

— Боже мой…

После нещо друго излетя от ямата. Нещо по-голямо. Нещо живо.

Човекът вълк се стовари на земята точно пред Маккуин. Приземи се на четири крака и сетне бавно се изправи в целия си ръст. Очите на ловеца го следяха с уста, увиснала в ням ужас. Но после той стисна челюст, преметна пушката, улавяйки цевта й с две ръце, замахна с нея с всичка сила, влагайки тежестта на цялото си тяло, и стовари масивния приклад в гърба на чудовището. Ударът беше толкова силен, че прикладът се разлетя на парчета, а чудовището залитна напред. Той трябваше направо да го убие, да прекърши гръбнака му, но вместо това върколакът направи крачка напред.

Човекът вълк се извъртя, точно когато Маккуин захвърли строшената пушка и потърси опипом дръжката на тежкия пистолет, който беше пъхнат в колана му. Маккуин беше бърз, но далеч не достатъчно. Върколакът замахна към него с двете си лапи, разсичайки с дългите си нокти дрехи и плът, сухожилия и кости. Маккуин като че ли се разпадна, разлетя се като къща от карти под силен повей на вятъра. Яростното нападение на чудовището напои въздуха с кръв и за момент единственото, което остана от Маккуин, беше кървава мъгла и разпилени червени късове.

Един от другите ловци притисна дулото на пистолета си в тялото на създанието и дръпна спусъка. Изстрелът беше заглушен от гъстата козина, но Човекът вълк изрева гневно и се обърна. Ловецът заотстъпва назад, но чудовището скочи върху него с такава сила, че костите на човека изпукаха като клечки и от устата му потече кръв. Главата на върколака се наведе рязко към врата на жертвата му. Гръбначният стълб на ловеца изпращя и писъкът му мигом бе сподавен.

— Убийте го! — изрева Монфорд, който вдигна пушката си и стреля.

Човекът вълк замахна към полковника, но той отстъпи бързо назад, стреляйки в колкото може по-бърза последователност. Един от другите мъже се обърна и понечи да стреля, но следващият изстрел на Монфорд отнесе ръката му от китката надолу. Върколакът грабна ръката на ранения човек и я доразкъса.

Другите ловци се разпиляха като подплашени овце.

Сред тях бяха и доктор Лойд, и полковник Монфорд.

Монфорд се отдели от групата. Нека те да увлекат създанието. Нека те да умрат.

Той тичаше към „Толбът Хол“. Ако успееше да стигне до къщата, щеше да се барикадира там. „Това е тактическо отстъпление“, каза си полковникът. Той не бягаше, а се прегрупираше.

Монфорд тичаше с всичка сила, опитвайки се да изпревари тътена на собственото си биещо сърце.

В тъмнината и мъглата той не видя блатото до момента, в който предния му крак не нагази във водата и миг по-късно полетя напред по очи. Изтърва пушката си и дори не чу цопването й във водата.

Пищейки от ужас и безсилие, Монфорд се опитваше да намери опора в мократа кал, но колкото повече се бореше, толкова по-дълбоко блатото го притегляше.

И сетне го чу. Ръмжене, газене във вода и той разбра, че върколакът също беше паднал в блатото. Монфорд се изправи и се огледа. Чудовището наистина беше там! На по-малко от десет крачки разстояние, опръскано с тъмна кръв, с очи, горящи като пещите на ада. Монфорд закрещя високо и пискливо и заотстъпва панически назад. Създанието пристъпи напред и потъна до коляното, но благодарение на свръхестествената си сила успя да изтръгне крака си от калта и направи втора стъпка. И след това още една.

— Господи… — прошепна Монфорд и почувства по крака му да се стича гореща течност, когато пикочният му мехур му изневери.

Чудовището ръмжеше глухо и гърлено, сякаш в радостно предчувствие за онова, което щеше да последва.

Монфорд знаеше, че няма никакъв шанс. Той извади пистолета си, макар да знаеше, че няма да може да спре създанието с него. Пушката беше заредена със сребърни куршуми, но пистолетът не.

— Бог да се смили над душата ми — замоли се той, сетне тикна дулото на пистолета под челюстта си и затвори очи в мига, в който Човекът вълк направи последната си стъпка.

Монфорд дръпна спусъка.

И нищо не се случи.

Опита отново и отново. С остатъка от ясния си ум си спомни, че беше забравил да презареди след първоначалната атака.

Върколакът се възправи над него, лицето му изглеждаше почти спокойно в момента на неговото тържество.

Писъците на полковник Монфорд вдигнаха нощните птици от дърветата.

Доктор Лойд беше сам в гората. Той не можеше да тича толкова бързо, колкото останалите ловци и нямаше добро чувство за ориентация. Залиташе от едно дърво към друго, търсейки прикритие, хриптейки, хлипайки, кашляйки, почти сляп въпреки сиянието на луната. В ума си отново и отново се връщаше към мига, в който чудовището изскочи от ямата. Коренищата на дърветата улавяха краката му и го препъваха, а клоните го шибаха през лицето.

Най-накрая той се строполи с гръб към един вековен бряст. Притисна пушката до гърдите си и се залюля напред-назад, плачейки горчиво.

Сетне чу шум. Нещо се движеше през гората.

Затаи дъх.

Боже… дано това да е Монфорд.

Звукът се чу отново, този път по-близо. Приглушен, сякаш човек вървеше дебнешком през шубраците.

Освен ако не беше човек.

Лойд вдигна пушката си и я насочи към мрака зад себе си. Листата шумоляха, докато нещо се движеше в мъглата.

Господи, нека това да е Монфорд.

Сетне чу ръмженето.

Беше толкова близо.

Лойд стреля и в мигновеното проблясване на дулото на оръжието зърна лицето на звяра. Но не зад гърба си, накъдето беше насочен изстрелът.

А точно до него.

Инспектор Абърлайн чу рева, изстрелите и писъците и пришпори коня си. Копитата вдигаха малки облачета прах над земята и зад него пътят изглеждаше като запален.

Когато навлезе в гората, видя някакъв силует да се носи насреща му от сенките. Извади пистолета си, но животното, което профуча покрай него беше само елен. Но от шията му висеше въже и цялото му тяло беше в кръв.

Появата на животното и миризмата на кръв подплашиха коня му, който се изправи толкова рязко на задните си крака, че Абърлайн не успя да се задържи на седлото. Той се строполи тежко на калната земя, ударът изкара въздуха от дробовете му и пред очите му затанцуваха искри.

Остана да лежи там, докато успее да си поеме дъх.

Гората около него постепенно притихна и се успокои и когато Абърлайн най-накрая се изправи, не се чуваше и звук. Перест облак скри лика на луната и за момент инспекторът остана в пълен мрак. Той потърси в джоба си кибрит, но точно когато го намери, ветровете отнесоха облака и лунната светлина заля цялото сечище. Абърлайн разбра, че се намира в нещо, което някога е било двор на старинно абатство. Наблизо беше черната паст на някогашното му подземие, а зад него бяха нащърбените зъби на полуразрушените му стени, обвити в диви лози. Последните дипли на облака се отместиха от лунния диск и всичко беше обляно от ярка призрачна светлина.

Онова, което тя откри, спря дъха му по-рязко и жестоко от падането му преди малко.

Навсякъде имаше трупове. Ловците, мъжете от града. Край него лежаха десетина тела с откъснати и натрошени крайници. Абърлайн стоеше в езеро от кръв и смъртта беше навсякъде наоколо.

В далечината вой на вълк се издигна към нощното небе и горите на Блекмор станаха царство на безумието.