Човекът вълк

Петдесет и седма глава

Гуен Конлиф стоеше на двайсетина крачки от двете чудовища — мъртвото и живото — все още потресена от сцената, която се беше разиграла пред очите й. Онова, в което се беше превърнал сър Джон, вече го нямаше и тя инстинктивно разбираше, че си е отишло завинаги. Сетне се загледа в създанието, което до неотдавна беше Лорънс. Дали от него бе останала някаква частица или звярът го беше погълнал, както огънят сър Джон? Тя вдигна ръка към него със съзнанието, че жестът е безполезен, а устните й се разделиха, за да изрекат името му още веднъж. В този момент въздухът зад гърба й сякаш избухна и тя видя как Човекът вълк полетя встрани от горящия труп във фонтан от кръв.

Гуен се извърна наляво и зърна инспектор Абърлайн, който прекосяваше преддверието с големи крачки и димящ револвер. Той вдигна оръжието, за да стреля пак.

— Не! — извика Гуен и се хвърли към него, опитвайки се да отклони револвера нагоре, но закъсня за частица от секундата. Намесата й осуети първоначалната му цел и куршумът улучи Човека вълк в бедрото, оттласквайки го назад.

Чудовището незабавно нападна, отблъсквайки Гуен настрани, и повали Абърлайн по гръб. Оръжието на инспектора се плъзна по пода и след миг Абърлайн вече крещеше — Човекът вълк бе забил зъби в рамото му и около муцуната му пръскаше кръв.

Гуен се наведе и грабна оръжието.

— Застреляйте го! — извика Абърлайн. Гуен обърна поглед и видя как Човекът вълк разтърсваше инспектора с пастта си, както териер плъх. — Застреляйте го!

Гуен стисна тежкия револвер с две ръце и се прицели, но чудовището мяташе Абърлайн толкова бясно, че беше невъзможно да го улучи.

Човекът вълк видя револвера и разбра какво е предназначението му. Той пусна Абърлайн на пода и се обърна към Гуен. От устата му капеше кръв и слюнки, които падаха с цвъртене на горещите плочи на пода. Лицето на Абърлайн бе побеляло от ужас и разкривено от болка.

— Бягайте! — изкрещя инспекторът.

Гуен побягна.

Тя прелетя през входната врата, следвана по петите от създанието. Задните му крака обаче бяха така омазани с кръв, че за миг то изгуби равновесие и му трябваха няколко секунди, докато намери опорна точка. Дотогава Гуен вече бе изхвърчала от къщата и бягаше с всички сили. Човекът вълк, раздвоен между импулса да се спусне след бягащата плячка и храната, която му беше подръка, се спря на входа.

Но колебанието му струваше скъпо.

В следващия момент нещо го прониза жестоко в гърба и почувства силна болка в гърдите си. Чудовището погледна надолу и видя острия връх на масайско копие, което стърчеше от гръдния му кош.

Човекът вълк обърна поглед към вътрешността на къщата. Храната му още не беше мъртва. Ранен и кървящ, Абърлайн стоеше малко по-нататък с второ масайско копие в ръцете, готов да го запрати всеки момент.

Човекът вълк стисна с дългите си уродливи пръсти края на копието и започна да го изтегля от гърдите си, малко по малко, докато не го изтръгна цялото. После го запрати към горящата стена.

Чудовището сбърчи муцуната си, оголи зъби и изръмжа предизвикателно към Абърлайн.

Изведнъж до слуха им достигна пукане и пращене и те обърнаха очи нагоре, откъдето идваше звукът. Не се виждаше нищо, понеже таванът бе скрит зад мътно-черния дим, но от него започваха да падат парчета горяща мазилка и греди. Къщата бе започнала да се разпада и нямаше да издържи дълго.

Абърлайн се възползва от този момент на невнимание и хвърли и второто копие. Беше наясно, че и то няма да сложи край на чудовището и затова се затича към стената с окачените на нея оръжия. Оттам свали тежък шотландски меч с две остриета. Оръжието беше почти метър и половина дълго и тежеше повече от двайсет килограма. Дори Абърлайн да не беше ранен в рамото, пак щеше да му е трудно да борави с него. Затова смяташе просто да го запрати по чудовището, докато то го дебнеше в гъстия дим. Инспекторът хвърли меча и видя как той отскача от масивните гърди на Човека вълк. Гърди, по които вече не се виждаше дори и следа от раната от копието.

Абърлайн се отдалечи от стената. Очите му бяха замъглени от гъстия пушек и загубата на кръв. Кракът му се натъкна на нещо, което проскърца с металически звук върху керамичните плочи, и той сведе поглед надолу. На пода лежеше тънка рапира със сребристо блестящо острие. Оръжието бе увенчано с озъбена вълча глава.

Той се наведе и грабна рапирата от пода. В това време Човекът вълк се приближаваше към него.

В мига, в който съзря рапирата, създанието замръзна на мястото си и очите му останаха приковани в сребърното острие.

— Да — изхриптя Абърлайн. — Това е сребро, кучи сине! Ела да го опиташ.

Човекът вълк приклекна, готвейки се за скок, а Абърлайн вдигна на рапирата пред себе си.

И тогава таванът на „Толбът Хол“ се срути с оглушителния трясък на умиращите греди и драконовския вой на огъня. Навсякъде се сгромолясаха множество горящи отломъци, сякаш самият Луцифер се беше надвесил над имението и бе забил огнения си юмрук в сърцето на къщата.

Ударната вълна помете и двамата противници в различни посоки.

Човекът вълк се блъсна в стената, замаян от задушливия пушек и оголил зъби заради живите въглени, които бяха полепнали по плътта му. Плячката му беше изчезнала. Миризмата й бе отстъпила място на дима от горящите отломки.

Някакво движение извън къщата привлече погледа му и макар пожарът да бушуваше около него, той се извърна и видя другата плячка, която тичаше през моравата към гората.

Човекът вълк се хвърли през вече строшения прозорец и се впусна в преследване.

Гуен Конлиф тичаше с всичка сила, както никога не беше тичала през живота си, притиснала тежкия револвер до гърдите си. Без да спира, изу обувките от краката си и продължи боса през студената есенна трева, право към гората, обзета от ужас и отчаяние. Дърветата и храсталаците се закачаха по дрехите й и късаха от тях ивици плат. Малко по малко крясъците зад гърба й заглъхнаха, отстъпвайки място на зловеща тишина. Не чуваше и кръвожадните звуци на чудовището, разкъсващо мъжа, който бе умрял в опит да спаси живота й.

Теренът постепенно започна да се издига и тя продължи да бяга нагоре. От лявата й страна идваше шумът на течаща вода. Сетне зави към скалата, възправила своята твърд към лунното сияние. Макар и в истерия, тя все още можеше да разсъждава. Не хранеше илюзии, че чудовището няма да може да я проследи в нощта, но все пак трябваше да опита. Ако стигнеше до водопада, може би щеше да успее да го прекоси и да обърка създанието. Първо, обаче, трябваше да се добере до клисурата и след това да поеме по някоя криволичеща пътека през гъстата гора, чиито дървета не пропускаха лунната светлина. Тя бягаше… макар да знаеше, че така само отлага ужасяващия и вече неизбежен край.

Гуен навлезе в старинния лес, газейки през ручеите, които се стичаха към водопада. До слуха й достигна тътен, сякаш нещо тежко се движеше през гората. Притисна гръб в ствола на гигантски тис и се вслуша в хаоса от горски звуци. Дали създанието беше тук, сред скалите, или долу в полето? Не можеше да прецени, а и не посмя да погледне, защото се боеше да не срещне очите на хищника.

Шумът заглъхна в далечината и Гуен напусна заслона на стария тис, тръгвайки в обход към скалата. Ако чудовището сега беше тук, може би щеше да успее да се добере обратно до „Толбът Хол“ и да намери коня си. Дори и това създание не можеше да настигне един бърз кон. Или поне така се надяваше.

Докато тичаше, я измъчваха съмнения.

Пътеката беше осеяна със сенки и тя без малко не претича през тях, но навреме се спря, осъзнавайки, че пред нея е зейнал дълбок пролом, който се беше врязал в земята вследствие на дъждовете през последните десет хиляди години. Гуен тръгна по края му и сетне се затича по посока на шума от водопада. Изведнъж чу шумолене. Тих звук на прокрадващ се хищник.

Беше ли я настигнал?

Гуен вдигна револвера.

— Лорънс — промълви тя и гласът й трепереше също тъй силно, както и ръцете й. — Аз съм, Гуен.

Последва нов шум. Този път по-близо. Много по-близо. Но тя не можеше да определи дали идва отляво или отдясно, или пък от сенките пред нея. Дали не беше вървяла право към чудовището?

— Знаеш коя съм — продължи Гуен, мъчейки се да овладее гласа си и да го накара да звучи непринудено и кротко… И в същото време се опиташе да стигне до Лорънс. Ако той все още съществуваше.

Нямаше сили да държи револвера в ръката си неподвижно.

— Лорънс?…

В мрака, на по-малко от десет крачки от нея, светеха две жълти очи. Жестоки, немигащи, свръхестествени. Гуен замръзна на мястото си. Знаеше, че и късметът, и животът й са към края си.

Човекът вълк бавно излезе от сенките на дърветата, приковал очи в нея. Гуен започна бавно да отстъпва назад, усещайки как меката почва се сменя с твърдия, глинено-каменист терен на скалата. Човекът вълк настъпваше към нея. Досега не беше имала възможност да го види отблизо. Беше огромен. С масивни изпъкнали мускули. Висок близо два метра и половина, той представляваше изопачена карикатура на живо същество, което не беше нито животно, нито човек. Ноктите му потрепваха, сякаш жадни да разкъсват и раздират.

Гуен стъпи върху неустойчив камък, който се хлъзна под нея и тя падна по гръб… Миг по-късно Човекът вълк се хвърли напред, приземи се сред камънаците, където бе потърсила спасение, и застана разкрачен над нея, изпълвайки съзнанието й със зловещи обещания.

— Все нещо трябва да е останало от теб. Моля те…

Създанието й отвърна единствено с кръвожаден стръвен поглед. Дрехите му бяха станали на дрипи, оплескани със засъхваща кръв, покрити със сажди. В това същество нямаше нищо човешко.

Гуен заплака. Риданието се надигна в гърдите й и очите й се напълниха със сълзи. Тя протегна ръка към чудовището.

— Моля те… Помниш ли нещата, които ми каза?

Пръстите й бяха на сантиметри от лицето на създанието. Гуен знаеше, че ще умре, но не можеше да приеме, че под тази страховита обвивка не е останало нищо от добрия човек, когото познаваше.

— Помниш ли как ме целуваше?

Жълтите очи на Човека вълк се присвиха и се превърнаха в тесни цепнатини на хищник. Гуен хлипаше, изричаше името му, пръстите й докосваха твърдите черни върхове на космите от козината му. За миг лицето на Човека вълк се промени. Той не се преобрази, но озъбеното изражение на омраза се смекчи, бърните се спуснаха и покриха страховитите зъби и в душата на Гуен трепна надежда.

— Лорънс?…

На половин миля от тях, в тъмното, се движеше колона от факли. Бяха пристигнали силите от специалния полицейски отряд. Абърлайн вървеше с тях с напрегнато от болка лице, подпирайки се на Адамс. Факлите се отдалечиха от погребалната клада, в която се беше превърнал „Толбът Хол“. Десетина мъже от града придружаваха полицаите. В ръцете си носеха пушки, заредени със сребърни куршуми. Край тях подтичваше глутница хрътки, които лаеха и виеха проточено заради миризмата на кръв, която се носеше във въздуха.

Коленете на Абърлайн се подкосиха и Адамс му помогна да седне на тревата.

— Оставете ме — запъхтяно промълви инспекторът. — Намерете нея.

Той махна с кървавото острие на рапирата по посока към гората и подкани дрезгаво хората си:

— Вървете!

Потерята се затича към гората след хрътките, които следваха миризмата.

Абърлайн извърна очи към ужасната рана на рамото си. Зъбите на чудовището бяха разкъсали мускула и строшили костта. Чувстваше изгаряща болка, сякаш под кожата му бяха плъпнали мравки.

Луната докосна със сребристите си лъчи острието на рапирата и Абърлайн се загледа продължително в оръжието.

— Боже — промълви той е въздишка, изумен, че е преживял нападението на съществото, в чиито лапи толкова много хора бяха намерили смъртта си. — Слава на бога…

Стиснал здраво сребърната рапира, Абърлайн тръгна, залитайки, към мрака. След хората си. След Гуен Конлиф. След чудовището.