Човекът вълк

Седемнайсета глава

Докато слънцето се топеше зад есенните дървета, армии от сенки се събираха в гората и над източните склонове и после се спуснаха към „Толбът Хол“. На Лорънс му се стори, че между две дихания светлите стени на къщата и стъклата на прозорците с отраженията в тях изчезнаха и се превърнаха в безформена маса, тъмна като власеница. Баща му си беше легнал рано и къщата беше притихнала и мрачна. Нито една светлинка не трепваше по прозорците. „Толбът Хол“ беше склопил очи за през нощта.

Нито едно от тези неща не смути Лорънс.

Той изведе черния кон от конюшнята и го поведе тихо по алеята. Имаше пистолет, затъкнат в колана си, в джоба на палтото си сгъваем нож — подарък от един работник по декорите от Чикаго и напълно заредена тежка ловна пушка в кобура на седлото. Ако луната отново тласне лунатика към пагубна ярост, нека той да заповяда, помисли си Лорънс.

Нека да заповяда.

Когато стигна желязната порта отвъд арката, небето вече беше започнало да придобива призрачно блед оттенък. Луната изгряваше. Как я беше нарекъл баща ми? — размишляваше Лорънс. — Богинята на лова.

Така да бъде. Устните му се изкривиха и на лицето му се изписа свирепо изражение. Нека убиецът на Бен да дойдеше. И тогава щеше да открие, че ловът вече е започнал.

— Нека да дойде — прошепна той дрезгаво. — Боже… нека само да дойде!

Лорънс се завъртя на седлото и конят тихо изцвили, когато заби шпори в хълбоците му. Заедно те се понесоха надолу по пустите пътеки, огрени от лунната светлина.

Дълбоко в гората Лорънс се спря на билото на един хълм и погледна надолу към кръг от изправени древни камъни, реликва от забравени времена. Те стояха като мълчаливи стражи до някогашното гробище, което бележеше единия край на имението „Толбът“. Лорънс помнеше, че бяха идвали тук с Бен като момчета, отдавайки се на игри и приключения в сърцето на гората. Но никога не беше виждал големия кръг от камъни под лунна светлина, Той подкара коня надолу по една лъкатушна пътека и влезе в пръстена.

Най-малкият от камъните беше два пъти колкото човешки бой и макар да изглеждаха грубо издялани, баща му твърдеше, че тяхното предназначение е било да изчисляват движението на звездите.

— Не съществува по-съвършен лунен часовник от този — бе казал сър Джон някога отдавна.

Лорънс яздеше между тъмните великани и най-накрая се спря пред обелиска в дъното на кръга, обагрен от бледата лунна светлина. Той се наведе над седлото си и погледна над плоската повърхност на камъка отгоре. Нямаше съмнение, че короната на луната се издигаше в абсолютния център на обелиска. Дори сега, когато в него се бореха гняв, мъка и нетърпение, Лорънс не можа да не се възхити на това съоръжение и по някаква причина това древно доказателство за преклонението пред луната му помогна да вникне в същността на маниакалните страсти на лунатиците.

Той се изправи на седлото, питайки се дали това място би привлякло убиеца, но малко по-късно поклати глава. Нямаше смисъл да си губи времето тук.

Пришпори коня си в лек галоп и навлезе в гората, насочвайки се първо към града, а сетне започна да го обхожда в широк кръг. Най-накрая намери онова, което търсеше. Не безумния лунатик, а нещо, което можеше да му даде едновременно и отговори и нишки, които да проследи. Чу го преди да го види: мандолини, цигулки, концертина и цафара, а също и ритмичното звънтене на цимбали от онези, които се слагат на пръстите.

Циганска музика.

Той дръпна юздите и тръгна между дърветата към едно отдалечено място, където танцуваха вълшебни светлини. Постепенно те станаха по-отчетливи и се видя, че идват от запалени факли, фенери и огньове на открито, около които бяха наредени дузина изписани цигански каруци. Върху стените и вратите на пъстрите талиги бяла издялани коне, птици, лъвове, грифони, цветя и лози, преплетени със сложни спираловидни орнаменти. Каруците образуваха нещо подобно на кръг около лагера, в средата на който имаше сметище, обградено с насип от пръст. Мъже и жени седяха на дървени сгъваеми столове или лежаха на одеяла с дивни шарки по тях. Деца се боричкаха и играеха по периферията на стана или седяха до родителите си и гледаха забавлението. Лорънс също се спря и се загледа.

Неколцина музиканти свиреха монотонна хипнотична мелодия, докато една тъмнокоса смугла жена с алени устни танцуваше в центъра на кръга с еротична всеотдайност. Когато се завърташе многобройните й фусти се вдигаха достатъчно високо във въздуха, за да покажат голите й крака. От потта прозрачната й блуза бе залепнала за пълните й гърди, а очите й хвърляха тъмни огньове. Танцьорката се движеше като змия. Тя имаше пълен контрол над всеки свой мускул и тялото й трептеше и се извиваше в невъзможни еротични положения, докато светлината на огъня галеше плътта й.

Лорънс преглътна прахта в устата си и трябваше да тръсне глава, за да пропъди от ума си магията на съблазънта. Той слезе от коня си и го поведе в пространството между две каруци, наблюдавайки жената, която продължаваше да се извива, върти, подскача и полюшва.

— Chavaia6 — извика някой дрезгаво и когато Лорънс се обърна, видя един плещест циганин да излиза от сенките с пушка в ръцете си. Цевта не беше насочена към Лорънс, но мъжът държеше оръжието с професионална вещина и на смуглото му лице нямаше усмивка.

— Аз… — поде Лорънс, но мъжът изстреля в отговор дълга върволица от непонятни ромски думи. Преди Лорънс да успее да обясни, че не е разбрал нищо, едно момче изникна иззад мъжа и му направи предупредителен знак. То носеше провиснали гащи, вързани на кръста му с червен шал, бяла риза и черна жилетка с извезани лозови клонки.

Момчето изслуша каквото имаше да каже мъжът, сетне вдигна глава към Лорънс.

— Той казва, че трябва да останете с нас в лагера.

— Какво? — рече Лорънс изненадан.

— Гората не е безопасна.

Именно тогава Лорънс забеляза, че мъжът с пушката не гледаше към него, а се взираше в горските сенки зад гърба му.

— Да взема ли коня ви, ваша светлост?

Момчето едва ли имаше осем-девет години, но усмивката му вече беше угодническа и настойчива. Намекът, който се съдържаше във въпроса му, не убягна на Лорънс. Да взема ли коня ви, ваша светлост!

Лорънс бръкна в джоба си за монета, като се постара обещаващият звън на останалите да бъде чут от малчугана. Даде му монетата заедно с юздите и проследи как момчето върза животното за едно младо дърво с опитни движения. Когато конят се завъртя, момчето зърна пушката в здравия й кожен калъф. Това го накара да се спре и да погледне неуверено към Лорънс, който отговори на погледа му с многозначителна усмивка.

Лорънс показа на момчето втора монета, изваждайки я от джоба си с ловко движение, което бе научил много отдавна още през ранните си дни в театъра.

— Ето и още, за да не докосваш това нещо — каза той, бръквайки в джоба си за нова монета. — А също и трета, за да ме заведеш при човека, който продава такива украшения…

С другата си ръка Лорънс извади медальона на Бен от джоба на жилетката си и го провеси във въздуха, така че да улови отблясъците от откритите огньове.

Момчето посегна да вземе монетите, но когато видя медальона по-отблизо, усмивката изчезна от детското му лице. То погледна изображението на Свети Колумбан, наобиколен от вълци, сетне към мъжа с пушката, който кимна отривисто, и накрая вдигна глава отново към Лорънс. Посегна към монетите със сериозно изражение, като цялата му момчешка дяволитост беше изчезнала от лицето му. Поколеба се за миг, преди да вземе третата монета.

— Значи искате да разговаряте с Малева — каза малчуганът тихо и с мрачна почтителност.

— Предполагам, че да — съгласи се Лорънс. — „Води, Макдъф“7.

Момчето не попита кой е „Макдъф“, допускайки, че това е някаква чуждоземна фраза. То пъхна монетите в джоба си и даде знак на Лорънс да го последва в лагера. Докато вървяха, циганите го гледаха с известен интерес. Бяха петдесетина или повече, много от тях калайдисваха съдове, правеха фалшиви украшения, нижеха мъниста или бродираха цветя върху дрехи. Над огньовете къкреха казани с редки подправки, а над един от тях се въртеше цяло прасе, нанизано на шиш, от което в пламъците с цвърчене капеха сокове. Неколцина по-едри мъже го прецениха доколко можеше да представлява заплаха за тях, а други видяха в него вероятен заможен клиент. Всички в стана го удостоиха с поглед и Лорънс беше сигурен, че целият табор — от най-малкото дете до най-старата вещица — са пресметнали вярно цената на облеклото и вещите му до последното пени.

Извън кръга и в непосредствена близост до него, Лорънс видя голяма клетка на колела с едро, тромаво животно в нея, което стоеше отпуснато зад здравите метални пръчки — танцуващата мечка, за която беше споменал кръчмарят. Но Лорънс вътрешно се подсмихна, знаейки добре, че този жалък стар звяр не би могъл да хване брат му, камо ли да го убие. Клетото създание като че ли беше вече с единия крак в гроба.

Момчето го поведе към една каруца, която беше малко встрани от другите, под клоните на едно болно яворово дърво, чиито проядени от нощните пеперуди листа приличаха на дантела. Два фенера висяха на подпорите на малкото стълбище, което водеше към шарената врата на каруцата и окачените върху нея гоблени, отличаващи се с почти царствена пищност. Която и да беше тази Малева, тя очевидно се радваше на голяма почит в табора.

Момчето се спря пред кръга светлина, който хвърляше единият от фенерите, посочи с ръка фигурата, която седеше на стол близо до каруцата и без да каже дума повече, тръгна обратно към музиката и глъчката в главния лагер. Очевидно не му се оставаше и секунда повече в близост до силуета в сенките.

Лорънс нямаше такива задръжки и закрачи право към фигурата. От двайсетина крачки беше видно, че това е жена, но когато се приближи, разбра, че тя е изключително стара. Малева седеше прегърбена, наметнала пъстър шал върху костеливите си рамене. От време на време доближаваше до устните си тънка пура и си тананикаше в такт с далечната музика.

Тя чу стъпките на приближаващия се Лорънс, но не извърна дори глава, когато каза:

— Искаш ли да ти предскажа бъдещето?

Той се спря на няколко крачки от нея и провеси медальона на Свети Колумбан, очаквайки Малева да се обърне. Когато го направи, отегченото изражение на старицата се смрачи, а щом вдигна очи от медальона, за да срещне погледа на Лорънс, в тях се четеше някаква смесица между страх и тъга. Малева бавно протегна костеливата си сбръчкана ръка към металното украшение.

Тя го задържа в ръката си, сетне затвори очи и го притисна до гърдите си. Накрая сведе глава и заклима унесено, сякаш намерила потвърждение, че най-лошите й страхове са се сбъднали.

— По-добре влез вътре — промърмори тя.