Човекът вълк

Шеста глава

Нито един от конете, които Лорънс беше яздил като момче, не беше вече в имението, но в конюшнята зад къщата имаше на разположение няколко здрави животни. Лорънс оседла един силен черен ат и докато се отдалечаваше от „Толбът Хол“ му се прииска на коня да му пораснат криле и да полети с него, но не обратно към Лондон, а към Америка. Домът му беше там, а не тук. Това място отдавна не беше негов дом и той подозираше, че няма да бъде никога отново.

Тук имаше твърде много духове.

Бен. Господи боже, Бен!

Беше живял толкова дълго без Бен, че трябваше да е по-добре подготвен за тази трагедия, но с всяка следваща секунда чувстваше как ножът на мъката се забива по-дълбоко в сърцето му. Бенджамин. Не е възможно да е мъртъв!

Не и сега. Не и сега, когато беше тук, у дома. Беше толкова нечестно, че на Лорънс му се искаше да закрещи към небето.

Стигна до каменната арка и най-накрая спря коня си до зида, останал без капчица сили в мускулите си. Стисна юздите в едната си ръка, а другата сви в юмрук.

— Бен… — прошепна той и стовари ръка върху древните камъни. — По дяволите, Бен… Проклет да си!

От очите му бликнаха сълзи и потекоха по бузите му. Лорънс заудря по камъните отново и отново, докато тялото му се разтърсваше в ридания. Конят изцвили неспокойно, а гарваните заграчиха сред клоните на дърветата като шумни оплаквачи.

— Бен — каза Лорънс отново и този път гласът му беше задавен и дрезгав. — Съжалявам…

Блекмор беше малко и недодялано градче. Нищо не се беше променило тук през последните трийсет години, а вероятно и през изминалите сто. Къщите със сламени покриви все още стояха под странни ъгли спрямо пътя, сякаш обитателите им не искаха да им се напомня, че съседите им са на по-малко от хвърлей камък от тях. Градините бяха добре поддържани и закътани зад ниски каменни огради, обрасли с пълзяща лоза. От комините прозаично се виеха струйки дим. Докато Лорънс яздеше по главния път, той забеляза неколцина мъже да потупват придружителите си по рамото, насочвайки вниманието им към непознатия, който минаваше през града им.

Лорънс се опита да наподоби учтива усмивка на лицето си, но мъката разкривяваше чертите му и ги превръщаше в мрачна гримаса. Това, обаче, не смущаваше жителите на Блекмор, които само му хвърляха бегли подозрителни погледи.

Скоро той навлезе в площада, от едната страна на който се виждаше сивата грамада на презвитерианската църква, чиито стъклописи представяха сцени на праведен гняв и сурово небесно наказание. Това място никога не се беше отличавало с особена жизнерадост и Лорънс не можеше да си представи, че брат му — неговият безгрижен и усмихнат брат — е трябвало да се ожени в този храм на меланхолията и възмездието. Но дали беше по-подходящо място за погребение? Лорънс беше на прага да изпадне в апатия, чувствайки, че мрачната атмосфера в църквата е в пълен унисон със собственото му настроение.

От другата страна на площада имаше кръчма и Лорънс знаеше, че тя се радва на повече религиозна почит от страна на верните си поклонници, отколкото църквата.

Но той продължи надолу по една странична уличка и стигна до масивна дървена постройка, която носеше зле избраното име „Черен лед“. Ледницата беше основен работодател в градчето и много от мъжете в Блекмор започваха в нея трудовия си живот като момчета и го завършваха пак там, както сега Бен, положени върху ледени блокове, очаквайки погребението си.

Лорънс получи пристъп на гадене, докато мислеше за това, но се овладя. Слезе от коня, върза го за един стълб и тръгна към голямата порта на ледницата, която беше леко открехната. Когато застана отпред, усети върху лицето си студен полъх и знаеше, че влизането в това помещение щеше да му коства немалко.

Ако Бен може да понесе това, значи мога и аз.

След това бутна вратата и пристъпи вътре.

В ледницата беше по-студено от всяко друго място, в което беше влизал. Въздухът тук беше гъст и влажен, а запалените фенери изобщо не успяваха да разсеят потискащия сумрак. Той тръгна по пътеката покрай дървените сандъци за оформяне на леда, покрай големите триони за нарязването му на плочи или кубове, покрай дългите блокове лед, покрити със слама, за да се забави топенето му, и покрай страничните помещения, където касапите режеха и съхраняваха месото си.

Бен Толбът лежеше на последния леден блок чак в дъното на помещението. Някой беше завил тялото му с платно и макар цветът му да беше станал кално кафяв, Лорънс се досети, че по-рано е бил яркочервен. Заболя го, когато видя тук брат си, положен върху парче лед като качествено говеждо за продан. Беззащитен, уязвим, лишен от достойнство.

И сам.

Сам на това студено страховито място.

Лорънс протегна несигурната си ръка и дръпна платното. Най-напред откри лицето и дълго се опитваше да насложи момчешките черти, които помнеше, върху пейзажа на това мъртвешко лице. Очите на Бен бяха затворени и макар така да беше по-поносимо, това го лишаваше от неговата индивидуалност. Този непознат мъж беше момчето — неговият брат — когото бе обичал.

Лицето на Бен беше извърнато настрани и бузата му беше гладка, но когато Лорънс се наведе, за да огледа по-отблизо чертите на брат си, той с ужас видя, че другата му буза е разсечена от слепоочието до челюстта. Четири дълги дълбоки рани.

С треперещи ръце Лорънс дръпна платното още по-надолу.

— Господи боже! — извика той задавено и залитна назад с ръка върху устата си. Струваше му се, че не му достига въздух, докато цялата стая се въртеше лудешки около него. Сетне се олюля напред, докато се удари в коравия леден блок.

— Кой… кой… е направил това?

Бен Толбът беше изкормен от някаква ужасяваща жестока лапа с нокти. Мускулите на корема му бяха разсечени като със сабя, но разкъсванията бяха твърде неравни, за да са направени от стоманено острие. Това несъмнено бяха следи от нокти, но нищо по-малко от мечка или тигър не би могло да нанесе такива ужасяващи рани. Кожата на Бен беше безкръвна и бяла и висеше като ивици от сценично платно. В прорезите Лорънс виждаше влакната на мускулите, жълти капчици подкожна мазнина, моравите вътрешности и назъбените краища на счупените ребра.

Почувства движение зад себе си и когато се обърна, видя наблизо да стои касапин с мрачно лице и кожена престилка на петна. Мъжът разтри челото си с кокалчетата на ръката си.

— Предполагам, че вие сте мистър Лорънс? — каза той и дъхът му образува пара в студения въздух. — Братът на мистър Бенджамин?

Лорънс кимна, неспособен да отговори.

Месарят се пресегна покрай него и дръпна платното, докато то покри всичко, с изключение на лицето на Бен. Това беше акт на милост и Лорънс му благодари с мълчаливо кимване. Сетне се извърна, за да скрие влагата в очите си. Облегна се на дървената стена и си пое няколко пъти дълбоко въздух, докато се увери, че няма опасност да избухне в сълзи.

След малко касапинът се покашля.

— Ние всички съжаляваме за брат ви. Той беше добър човек.

— Така ли мислите? — попита Лорънс хладно. Сетне се извърна и погледна към Бен. Само за миг му се стори, че брат му просто е заспал. — Аз пропуснах целия му живот…

Месарят се размърда неловко.

— Сър… може би постъпвам неправилно, но…

Лорънс се извърна към него.

— Кажете каквото мислите.

— Добре, сър… баща ви ми нареди да погреба личните вещи на брат ви с него. Той бръкна в големия си джоб и извади оттам малка кожена кесия. — Но ми се струва, че това не е редно. Особено като се има предвид, че вие сте му брат.

Той му подаде кесията и Лорънс се поколеба само за момент, преди да я поеме от изцапаните му с кръв пръсти. Лорънс смотолеви някакви несвързани благодарности, а месарят кимна и изчезна в сумрака на ледницата. Лорънс остана там още десетина минути, взирайки се в лицето на Бен, притискайки кесията с вещите му до гърдите си. Чувстваше ударите на сърцето си в стиснатия си юмрук, който държеше последните неща, които Бен беше докосвал преди да умре.

Сетне Лорънс тръгна, препъвайки се, към вратата на ледницата и светлината.