Човекът вълк

Четирийсет и четвърта глава

Инспектор Абърлайн излетя от приюта „Ламбът“ и се закова на място при портата. Луната беше от другата страна на сградата и дворът тънеше в сенки, но Абърлайн усети миризмата на кръв. Той извади от джоба си електрическо фенерче, насочи снопа светлина и ахна при гледката на онова, което видя. Тялото на доктор Хонегер, разкъсано и отпуснато, висеше нанизано на шиповете на оградата, а двамата санитари лежаха на алеята в локви от кръв.

— Боже милостиви…

Умът му изгуби връзка с реалността. Онова, което виждаше, беше просто невъзможно. То бе невъобразимо, безумно.

И въпреки това…

Абърлайн си пое дъх и клекна, насочвайки фенерчето си към земята. В пръста се виждаха отпечатъци от стъпки с големи нокти. Дирята продължаваше само няколко метра по-нататък и завършваше с две дълбоки следи, откъдето създанието очевидно бе прескочило оградата от жив плет.

Инспекторът бръкна припряно за свирката в джоба си и я наду, произвеждайки висок пронизителен сигнал, какъвто можеше да бъде и крясъкът, който напираше в гърдите му. Веднъж, дваж… и веднага след това последва отговор на друга свирка долу от алеята. И след това още една далече отляво.

С треперещи пръсти Абърлайн презареди пистолета си. Той все още опитваше да приеме фактите такива каквито са и да проумее смисъла им за света, който познаваше. Сърцето му кънтеше като копитата на галопиращ кон и под дрехите му се стичаха струйки пот.

— Спокойно — мърмореше си той, докато пъхаше патроните в гнездата на барабана. Спомни си за ковача в Блекмор и сребърните куршуми. — Спокойно…

В далечината се чу звука от бягащите крака на отряд полицаи.

Но преди да пристигнат той чу друг звук, който го накара да се обърне и да погледне нагоре към покрива на сградата в далечния край на оградата. Там, очертано върху диска на кръглата луна, беше чудовището.

Всички инстинкти му подсказваха, че трябва да бяга. Там горе той виждаше смъртта си. Виждаше самия ад върху тялото на каменен грифон. Виждаше истинския лик на дявола. И искаше да побегне.

Както и направи.

Но към сградата с чудовището.

Гладът на Човека вълк беше пещ, която не можеше да бъде заситена. Той виеше вътре в него, искайки месо, искайки кръв.

Чудовището скочи от гърба на грифона и се затича по ръба на сградата, мятайки се от покрив на покрив с изумителна лекота. Ту падаше на четири крака, препускайки по-бързо от най-бързия състезателен кон, ту се катереше нагоре, вечно в движение, като неясна тъмна сянка на фона на усмихнатото лице на Богинята на лова.

Абърлайн бягаше с всичка сила, опитвайки се да не изостава от звяра. В един момент го видя да скача от една сграда и да се приземява зле на съседната, търсейки бясно опора с крака в самия край на постройката.

— Пипнах те! — просъска инспекторът. Той се спря, разкрачи леко крака, вдигна пистолета си с две ръце, затвори едното си око и стреля.

Първият куршум отчупи парче от тухла и вдигна облаче прах само на педя и половина от рамото на чудовището. Абърлайн се пое дъх, коригира мерника си и отново стреля. И още веднъж. Виждаше как ризата на гърба на създанието се издува леко при всяко точно попадение. Той продължи да стреля, докато ударникът щракна върху празния барабан.

Човекът вълк не падна. Дори не залитна. Само изрева през рамо, прехвърли се през края на сградата и изчезна.

Абърлайн изруга и продължи да тича.

Нямаше никаква идея какво ще прави оттук нататък. Току-що беше изстрелял последните си патрони.

Конните полицаи чуха няколкото сигнала със свирка и след това шест поредни изстрела. Обърнаха се и по ехото се ориентираха, че стрелбата идва от далечния край на парка.

— Това е приюта „Ламбът“ изръмжа Петит. — Пазачите пак са изтървали някой луд.

— Проклетите лунатици просто трябва да бъдат умъртвявани — отвърна Фрост и пришпори коня си, за да прескочи изпречилия се на пътя му жив плет. Те завиха към центъра на парка, понеже това беше най-прекият път към дома за душевноболни, но двата коня изведнъж изцвилиха тревожно и се изправиха на задните си крака пред тълпата от народ, която се появи изпод сенките на дърветата, устремявайки се вкупом към тях.

— Какво е това, по дяволите? — каза Петит.

— Всички луди са избягали — предупреди Фрост, изваждайки полицейската си палка. Но хората, които профучаха покрай тях не носеха усмирителни жилетки или затворнически пижами. Това бяха бизнесмени и чиновници, дами и улични музиканти, богаташки деца и дрипави просячета. Единственото, което ги обединяваше, беше чистият ужас, изписан на всяко лице.

Вълната от пищящи изплашени хора мина покрай тях и се разля по улиците и покрай редиците от сгради в близост до приюта за лунатици.

Двамата полицаи стояха на стремената и гледаха отвъд дърветата и постройките към нещото, което бягаше от покрив на покрив.

— О, боже мой… — казаха те абсолютно едновременно.

Абърлайн излезе от парка и се затича към групата полицаи, които бързаха към него пешком.

— Въоръжени ли сте? — попита той.

Двама от мъжете извадиха пистолети, а един по-отзад държеше пушка.

— Дай ми оръжието си — каза Абърлайн и полицаят, който беше най-близо, му подаде тежкия си револвер. — И всичките си патрони. Хайде, по-бързо, по дяволите!

Покрай тях на талази продължаваха да тичат изплашени хора, но Абърлайн ги разблъска, пробивайки си път. Полицаите тръгнаха след него в разгърнат строй, образувайки здрава фаланга, от която тълпата отскачаше.

— Ето го! — извика един от полицаите и Абърлайн видя, че създанието бе сменило посоката си, насочвайки се към центъра на града. Те хукнаха след него вкупом, от време на време минавайки напряко по малки тесни улички. В един момент се натъкнаха на сляпа улица и Абърлайн изруга.

От един отворен прозорец отляво се дочу музика и инспекторът веднага се затича натам. Той не си направи труда да почука на вратата, а мина през нея с помощта на двама едри сержанти от двете му страни. Вратата се откъсна от пантите си, полицаите минаха с тежки стъпки по нея и влетяха вътре, озовавайки се сред група от богато облечени франтове, настанени на дивани и пищно украсени кресла, които слушаха пасторална миниатюра в изпълнение на струнен квартет. Музиката рязко замлъкна и благородните джентълмени нададоха вик на протест и изненада, но Абърлайн нямаше време за обяснения. Той вдигна пистолета си, очаквайки върколакът да скочи от този покрив на следващия, но не се видя дори сянка от движение.

Чудовището бе сменило посоката си. Бяха го изпуснали.

Отвъд стената имаше ярки светлини и миризма на месо. Човекът вълк присви жълтите си очи, докато наблюдаваше тълпите народ, които вървяха по улиците. Гореща слюнка капеше от зъбите му, муцуната му се набръчка и от гърлото му дойде ръмжене като на звяр, който тръгва на лов.

Той пропълзя напред, избирайки си съвършената плячка…

Абърлайн се затича надолу по алеята и излезе на улицата, за да види как двама от най-добрите му детективи, Картър и Адамс, скачат от един брониран екипаж.

— Картър! Имаш ли пистолет?

— Да, сър. И двамата…

— Добре — каза рязко Абърлайн. — Последвайте ме. А вие останалите, намерете начин да се качите на покривите. Разпръснете се и открийте това нещо. — Но сетне инспекторът се спря и заби пръст в гърдите на Адамс. — Телеграфирай в Скотланд Ярд. Да бъдат подсигурени карабини за всички. Веднага!

Абърлайн плесна Картър по рамото, давайки му знак да го последва, и двамата мъже побягнаха.

Пухтейки от усилието, Абърлайн попита:

— Картър… разполагаме ли в полицията със сребърни куршуми?

Картър пробяга десет крачки преди да отговори:

— Сребърни?

Човекът вълк беше няколко преки по-напред, скачайки по покривите на сградите, следейки движението на стадата от плячка долу. Собствената му ненаситност го правеше нерешителен. Всеки път, когато си набележеше жертва, виждаше някоя друга по-примамлива от предишната. От устата му се стичаха лиги, които капеха по онова, което бе останало от бялата риза на Лорънс Толбът.

Когато Абърлайн и Картър излязоха от лабиринта от тесни улички, те видяха група полицаи, които тичаха вкупом по посока на суматохата. Щом бобитата видяха Абърлайн, те хукнаха да го посрещнат.

— Картър, вземи половината от тези хора — заповяда инспекторът. — Събери и други, ако можеш, и патрулирай по улиците. Кой знае къде ще удари този звяр. Останалите идват с мен.

Осем преки по-нататък един конен полицай се беше спрял по средата на площад „Лестър“ и се опитваше нетърпеливо да се справи с потока от хора и коли. Той още не беше чул за избягалия убиец и блъсканицата и суматохата го дразнеха. Имаше само час до края на смяната му и предпочиташе тя да беше завършила спокойно и тихо.

Стара жена, мъчена от артрит, вървеше бавно през площада, спирайки потока от карета и файтони.

— Хайде, хайде — изджавка полицаят. — Мърдайте по-бързо!

Възрастната дама вдигна глава към него, стресната от грубостта му, но в следващия момент очите й започнаха да се отварят все по-широко и по-широко, а устата й остана отворена в нямо „О“.

— Какво зяпаш, стара…

Полицаят така и не видя масата от мускули и нокти, която полетя към него от покрива на близката часовникова кула. Той почувства внезапен удар откъм гърба и сетне целият свят се завъртя около него и пропадна.

Жената, която продаваше цветя наблизо, чу крясъка и звука от удара и се обърна точно в момента, когато нещо огромно се блъсна в сергията й и нещо по-малко и тежко се удари в гърдите й. Тя падна назад е предмета в полите на роклята й, между разтворените й крака. Взря се неразбиращо в откъснатата глава на пътния полицай. Очите й срещнаха неговите и в тях все още имаше живот. Извърна се зашеметена и видя как конят, все още с тялото на полицая върху седлото, се понася в безумен галоп надолу по улицата. Сетне погледна отново главата в скута си. И колкото и да беше невъобразимо, полицаят отвори уста да изкрещи. Но не можа.

Затова тя изкрещя и за двамата, когато нещо кърваво се надигна сред останките от сергията й и извърна към нея муцуната си, от която се стичаха лиги.

Абърлайн видя светлините на местния полицейски участък и тръгна напряко през улицата към него. Наду свирката си, докато тичаше и група полицаи се стекоха надолу по стълбите. Един старши полицай се насочи към него, вдигнал ръка, за да го спре.

— Какво означава това? — попита той, но Абърлайн му показа бързо значката си.

— Сержант, обадете се в Скотланд Ярд. Всеки полицай да бъде снабден с оръжие.

— Защо е необходимо това, сър?

И като че в отговор на този въпрос се разнесе ужасяващ вой, който раздра нощта и ехото от него продължи да отеква дълго от околните сгради, сякаш Лондон бе нападнат от глутница чудовища.

— Веднага! — изрева Абърлайн.

Конят на мъртвия пътен полицай препускаше в пълен галоп по средата на улицата, а обезглавеният му ездач все още оставаше на седлото по жестока прищявка на случая. Обутите в ботуши крака на трупа си стояха на стремената, а едната му ръка държеше отпуснато юздите. Гледката беше зловеща, сякаш взета от страшен викториански разказ, и пешеходците надаваха писъци и се отдръпваха назад, когато я зърнеха. Конят зави към парка и препусна натам, цвилейки ужасено.

Непосредствено след него, бягайки на четири крака, го следваше Човекът вълк.

Когато тълпата го видя, хората се обърнаха и побягнаха панически, убедени, че самият пъкъл се е отворил и демоните ходят по земята.

Ярки светлини, музика и звънтящ смях достигна до сетивата на Човека вълк, Той забави ход, позволявайки на обезглавения ездач да се отдалечи. Създанието се изправи в цял ръст, душейки въздуха, усещайки миризмата на кръв и на месо, чувайки туптящите сърца под крехката плът. Прошарената му муцуна се сбърчи стръвно и от нея отново потекоха лиги, които капеха по тревата.

Човекът вълк започна да се прокрадва по посока на тези звуци, следвайки сиянието отвъд дърветата.

Спря се на десетина метра от греещата стъклена стена, която оформяше едната страна на консерваторията. Очите му се присвиха, докато изучаваше терена, преценявайки най-доброто място за нападение. Но стомахът му къркореше от глад и, придвижвайки се бавно напред, върколакът се наведе и заблиза лъскавите червени съсиреци, които покриваха ръцете му от лактите до ноктите. Кръвта беше сладка, но вече изстиваше. Горещата прясна кръв беше толкова по-примамлива… и там недалече имаше толкова много от нея, затворена зад тези блестящи стъклени стени.

На лицето на Човека вълк се разля усмивката на хищник, белязана със знака на червена наслада.

Телеграфните жици в Лондон се нажежиха до червено от новините, които течаха във всички посоки. Стотици полицаи грабваха пистолети и карабини и поемаха по улиците. Абърлайн водеше малкия си отряд от мъже през парка по посока на новите ужасяващи писъци, които се разнесоха. В далечината, от другата страна на парка, той видя сиянието на консерваторията и сърцето му се сви. Тази вечер имаше маскен бал и половината от елита на лондонския хайлайф беше там.

Докато тичаше, инспекторът мислено си повтаряше: „о, боже… о, боже… дано да стигна навреме!“

Но знаеше, че молбата му няма да бъде чута.