Човекът вълк

Седма глава

Лорънс размишляваше над уискито си, потънал в най-безрадостните мисли, които го бяха спохождали. В кръчмата беше почти толкова мрачно, колкото и настроението му. Мъгла от тютюнев дим и горящи торфени въглища беше надвиснала като облак под намазаните с катран греди на тавана. Гласовете на петдесетима мъже и няколко жени изпълваха въздуха с постоянен шум, който почти заглушаваше тоновете на неакордираното пиано и фалцета на неколцина пияници, които пееха фалшиво погрешния текст под акомпанимента на пианиста. Осемгодишно момче мина през стаята заднешком, разпръсквайки дървени стърготини по пода, които гребеше от старо корабно ведро. По стените висяха надменните портрети на местни аристократи, които бяха подкрепяли финансово кръчмата през дългата й история. Двестагодишна широкоцевна пушка беше окачена на две куки над бара, а кръчмарят — бивш моряк със зло лице и белег от нож върху лицето, който го караше да прилича на пират — развиваше бирените канелки с животински глави и пълнеше калаените халби с тъмно местно пиво. Лорънс видя всичко това при влизането си, но не му обърна голямо внимание. Намери си една маса в ъгъла и се настани на нея, за да разгледа вещите на Бен и да се поотпусне с уискито, което правеха в района. То беше силно, тежко, неприятно на вкус и идеално отговаряше на настроението му.

Отпиваше от напитката си и с пръст избутваше предметите един по един върху масата. Очилата на Бен бяха изкривени, изподраскани и дълго използвани и Лорънс се замисли дали брат му не се беше посветил на някакво проучване. Като момче той винаги беше обичал приказките. Какво бе чел като зрял мъж? Лорънс не смяташе, че брат му би се посветил на науката — натурфилософията беше страст на баща им. Бен винаги беше изглеждал повече като мечтател. Може би романи? Или поезия. Лорънс предположи, че би могъл да научи това. Гуен Конлиф със сигурност знаеше какво е вълнувало Бен и навярно щеше да й е приятно да му разкаже. А по всяка вероятност Сингх също беше наясно.

Лорънс нямаше да попита баща си.

Сред нещата на Бен имаше един джобен часовник и Лорънс разпозна в него часовника, който беше принадлежал на техния дядо по майчина линия — човек, когото никога не бяха срещали, но чиито вещи майка им беше поделила между момчетата. На времето Лорънс имаше сребърна табакера, в която държеше щурци и всякакви други буболечки, каквито успееше да хване. Споменът за нея извика вяла усмивка на мрачното му лице, но когато си спомни за загубата й заедно с всичко друго, което беше притежавал, след смъртта на майка му, чертите му отново станаха сурови.

Две неща бяха особено любопитни за Лорънс и затова разгледа всяко от тях по няколко пъти. Едното беше дагеротип на Гуен Конлиф, Той никога не я беше срещал и дълго се взираше в снимката й. Тя беше красива жена. Даже изключително красива, реши Лорънс, с умни очи, които — поне на тази снимка — издаваха голяма доброта и може би проницателност. Мис Конлиф беше спазила традицията за строгост при позиране за снимка, но при все това на лицето й имаше съвсем лека усмивка, която накара сърцето му да се разтупти. И въпреки че роклята й отговаряше на всички изисквания за благоприличие, тя по никакъв начин не можеше да скрие чувствеността на женствените й извивки. Макар и мрачен и замаян от алкохола, Лорънс с горчивина и насмешка установи, че тази жена в строга рокля е събудила в по-голяма степен животинските му инстинкти от океаните гола плът, които бяха на негово разположение при поискване през последните години. И когато осъзна това, на лицето му, само за миг, трепна лека усмивка.

Той държеше фотографията й, питайки се каква жена е тя. Майка му беше възхитителна, тъжна, особена и сложна. Малцина от жените, които срещаше — било то актриси или любителки на театъра, загърбили условностите заради възможността да флиртуват с една „звезда“ — притежаваха и половината от нейното остроумие и обаяние. Но никоя нямаше дори и частица от нейната изтънченост. Лорънс се взираше в усмивката на Гуен Конлиф, в леко вдигнатата й брадичка и израза на очите й и реши, че чертите на тази млада дама издаваха повече изисканост и сложност, отколкото можеше да се очаква от жената на един провинциален джентълмен. Ако Бен действително беше търсил това. Изведнъж прозрението му за Гуен Конлиф го прободе като кинжал, защото то казваше толкова много неща за самия Бен. Ако брат му беше спечелил такава жена, това означаваше, че е бил забележителен човек и Лорънс почувства вина за това, че не е насърчил близостта между двама им по друг начин освен с няколко епизодични писма. И се изпълни с гняв, че тази възможност завинаги му е била отнета.

Той остави фотографията и взе най-чудата от оскъдните лични вещи на Бен. Това беше медальон със сребърна верижка. Лорънс го вдигна към светлината на лампата, за да разгледа по-добре изображението, което беше отпечатано върху металния диск — монах в средновековно расо, наобиколен от озъбени вълци. Колко странно, мислеше си той, без да може да определи дали монахът беше обречен да бъде разкъсан или някаква божествена сила задържаше вълците на разстояние. Рисунъкът, обаче, беше твърде груб, за да е ясен смисълът на сцената. Но какъвто и да беше той, медальонът разтревожи Лорънс по начин, който не можеше да определи. Гибел или спасение вещаеше той? Защо Бен бе носил тази вещ у себе си? Какво беше значението й за него? Месарят бе казал, че медальонът е бил сред личните му вещи и вероятно Бен не го беше носил на врата си.

Нечия сянка падна над металния кръг и Лорънс вдигна глава, за да види кръчмаря, който беше и собственик на заведението. Мъжът кимна към празната чаша до лакътя на Лорънс и вдигна шишето с уиски, което носеше.

— Още едно, сър?

Лорънс кимна, гледайки разсеяно как кръчмарят налива тежката чаша, след което се отдалечи. Миг преди това, обаче, срещна погледа на мъжа и му се стори, че онзи смътно го е разпознал. И може би се беше досетил за неговата самоличност.

Шумна група клиенти поиска нови напитки и кръчмарят и помощникът му се завтекоха да наливат уиски и бира. Те седяха в нещо като кръг около голяма маса, на която имаше какви ли не шапки бомбета, каскети и цилиндри — халби и винени чаши. Лорънс с вял интерес огледа компанията, която заемаше централно място в заведението, поради което членовете й се чувстваха в правото си да говорят по-гръмко и по-малко почтително от всички останали. Един от тях носеше строги черни одежди и римска якичка, което го накара да предположи, че това е местният викарий. Имаше един много добре облечен мъж със скъпи дрехи. Местният скуайър, реши Лорънс. До него пък седеше мъж, подобен на шомпол, с гъста прошарена коса, за когото Лорънс беше готов да се обзаложи, че е бивш военен, и съдейки по аристократичните му черти, вероятно офицер. Отляво на офицера се беше разположил мъж с войнствен мустак в стил лорд Китчънър3 и подозрителни очи, който почти сигурно беше местният полицай. Той беше по риза, но на облегалката на стола му беше преметната нещо като служебна куртка. Плешивият господин с очила и образован вид вероятно беше учен или доктор, а широкоплещестият мъж с обветрено лице и пронизващи очи на ловец приличаше на фермер или пазач на дивеч и определено беше по-недодялан от останалите.

Това беше игра, която Лорънс често играеше, когато беше сред непознати, и сега й се отдаде изцяло, за да прогони мъката, която късаше сърцето му. Като опитен актьор, той умееше с лекота да отгатва професиите на хората по тяхното облекло, обноски и начин на изразяване. Наблюденията му в такива ситуации бяха част от онова, което го правеше добър в собствения му занаят. За него беше достатъчно да слуша десет минути, който и да е от тези мъже, за да го изиграе след това убедително на сцената.

Събеседниците приказваха един през друг, не се изчакваха да се доизкажат и всеки се опитваше да доминира в разговора.

— Трудно ще ми бъде да намеря заместник на Толанд — каза скуайърът. — Той беше един от най-добрите ми хора. И сега ще трябва да се грижа за неговата вдовица и петте му деца. Да не говорим пък, че загубих двеста лири с онова стадо. Освен това съм обявил награда от други двеста за главата на звяра, който е направил това. — Той поклати глава. — Вдовица с пет малки деца…

— Съчувствам на сър Джон — избоботи полицаят. Бедният човек. Да загуби сина си по такъв начин. От друга страна той винаги ми се е струвал малко луд. Ако нещо може да го накара да се смири, това е именно тази трагедия.

Скуайърът изсумтя.

— Питам се какво ли ще стане с „Толбът Хол“, когато старецът си отиде от този свят.

Пръстите на Лорънс се сключиха около чашата с уиски. „За моето семейство ли говорят тези хора?“

— Дявол да го вземе! — каза полицаят на скуайъра. — Ти си истински лешояд, Тимъти.

— Говоря сериозно — възрази скуайърът.

— Предполагам, че някой далечен роднина ще получи щастливо писмо от адвоката си.

В този момент се намеси пасторът, отклонявайки темата на разговора от материалните неща.

— Аз видях телата със собствените си очи. — Той се наведе напред и тембърът на гласа му стана някак загадъчен. — Неестествени рани. Крайно неестествени. Причинени от някакво адско създание. А не просто от животно — каза викарият, хвърляйки неодобрителен поглед към полицая, — както на някои им се иска.

Лорънс почти отвори уста да каже нещо, но се въздържа. Пръстите му стискаха здраво чашата с уиски.

Военният сви устни. И заговори с глас, който беше по-подходящ за параден площад, отколкото за тиха кръчма:

— Ами ако това изобщо не е било звяр, а коварен убиец? Някой, който е имат зъб на някоя от жертвите?

— Какво искаш да кажеш? — попита скуайърът.

— Това е просто тактика. За да отклони властите в погрешна посока, той убива хората, а след това разкъсва телата им, все едно деянието е било извършено от див звяр. Виждал съм подобни неща и преди…

Останалите се впуснаха да дават контрааргументи и разговорът постепенно се превърна в състезание по надвикване.

Полицаят стовари ръката си върху масата.

— Това е нелепо, полковник! Кой би стигнал до такива крайности? И защо да поема риска да убива други хора, освен набелязаната жертва?

Полковникът разпери ръце.

— За да прикрие истинските си намерения. Както вече казах.

По време на спора викарият поклащаше глава и сега вдигна ръка, сякаш се канеше да даде благословия.

— Слугите на Сатаната са многобройни — отбеляза свещеникът мрачно, — Той има на разположение много по-ужасяващи форми и тела от тези на обикновените хора и зверове.

Кръчмарят тръсна глава.

— А какво ще кажете за танцуващата мечка на циганите. Тя може да го е направила.

Полковникът изсумтя презрително.

— Това краставо създание! Да убие трима големи мъже? Малко вероятно, Кърк, много малко вероятно.

Кръчмарят Кърк сви рамене.

— Тогава кой го е направил, сър. — И когато полковникът не отговори, Кърк се извърна към викария, — Вие сте съгласен с мен, отче Фиск, нали?

Фиск сви устни.

— Може да не е била мечката — каза той колебливо. — Възможно е самите цигани да стоят зад това. Помнете ми думите! Над нас тегне проклятие и ние сами сме си виновни за това? Ние допуснахме техните езически обичаи в нашата общност.

Мъжът с очи на ловец изсумтя.

— Това няма нищо общо с проклетите цигани и вие всички го знаете.

Разговорът на масата замря, а сетне притихна и цялата кръчма.

— Виждали сме всичко това и преди.

— Какви ги говориш Маккуин? — попита полковникът.

Маккуин драсна клечка кибрит, поднесе я към лулата си и опъна силно от нея. Въпреки неугледните му дрехи, другите мъже зачакаха с любопитство обяснението му. Той издиша струя синкав дим към таванските греди и се облегна на стола си, обхождайки другите с проницателните си очи, докато говореше. Гласът му беше тих и Лорънс дори се видя принуден да се наведе леко напред, за да улови думите му.

— Това беше преди двайсет и пет години. Баща ми го намери горе при старата крепост. Куин Ноди. Отче, вие го познавахте, а също и близките му. Вие също, полицай Най. Родът Ноди живее по тези места от край време. Баща ми станал рано и тръгнал да проследи някаква кървавя диря, мислейки, че е оставена от подивяла хрътка. Но намерил Куин Ноди и цялото му стадо. Разкъсани на парчета. Били изядени наполовина. Също като тези нещастници сега. На четвърт миля околовръст били разпилени вътрешности, мозък и бог знае още какво. А Куин… лицето му изглеждало така, сякаш е бил изяден жив.

— Мили боже — прошепна мъжът с очилата.

— Да, доктор Лойд. Добрият бог не е бдял над Куин през онази нощ. Каквото и същество да е сторило това, няма съмнение, че е било голямо. Имало е огромни нокти. И не е обърнало голямо внимание на сачмите за едър дивеч, които са били изстреляни срещу него — можем да съдим за това по двата празни патрона, които бяха намерени в пушката на Куин, който освен това беше добър стрелец. Той и баща ми много пъти се стреляли по фазани и от баща ми знам, че Куин никога не пропускал.

— Всеки може да пропусне рече полковникът, но гласът му не прозвуча особено убедено.

Маккуин се обърна и го погледна многозначително.

— Ако някой избива цялото ви стадо овце, полковник Монфорд, вие бихте ли пропуснали? Можете ли да пропуснете нещо, което е достатъчно близо, за да ви разкъса. Може би това е възможно за някой от вашите новаци в армията, но Куин не беше вчерашен и уцелваше онова, което искаше да уцели. Създанието, което направи Куин и стадото му на парчета, не е можело да бъде убито със сачми за едър дивеч. Помнете ми думата!

Доктор Лойд отвори уста да каже нещо, но сетне отново я затвори, Полицаят Най се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Баща ти знаеше ли какво е убило Ноди?

Маккуин го удостои със загадъчна усмивка, която ни най-малко не намали напрежението, и дръпна от лулата си.

— Знаете ли, сър, след като баща ми видял каквото видял, той се прибра у дома, разтопи сватбените лъжици на майка ми и отля от тях сребърни куршуми. Винаги когато тръгваше в пустошта, единият от тях беше зареден в пушката му, а другият носеше в джоба си, дори посред бял ден. — Той направи пауза, а кръчмата беше утихнала като гроб. — А през нощта? Е добре… от този ден нататък баща ми престана да излиза навън през нощта по пълнолуние.

Полковник Монфорд се разсмя, опитвайки се да разсее тягостния ефект от думите на Маккуин. Смехът му, обаче, прозвуча кухо.

— Хайде стига, Маккуин.

Доктор Лойд се спогледа многозначително с отец Фиск.

— Да не искаш да кажеш, че според баща ти това е било върколак? — попита полковникът.

Маккуин дръпна отново от лулата си, без да каже нищо.

Скуайърът потупа Маккуин по рамото.

— Баща ти беше чудесен пазач на дивеч, мир на праха му… но беше лековерен човек.

— Стрикленд е прав — съгласи се полковникът. — Баща ти хвърляше сол през рамото си и чукаше на дърво по какви ли не поводи. Виждал съм да го прави.

Скуайърът Стрикленд кимна, но Маккуин продължи да седи мълчаливо, докато синкавият дим от лулата му го обграждаше като аура.

Накрая отец Фиск прекъсна мълчанието, заговаряйки тихо и неуверено:

— Може би сте прав, скуайър… а може би не. Маккуин живеят по-близо до земята, отколкото ние. И затова виждат неща, които ние градските хора не можем да видим. Освен това… чичо ми години наред се оплакваше, че добитъкът му изчезвал и винеше за това звяра на дявола.

Кръчмарят изсумтя.

— Аз пък казвам, че е виновна онази мечка. Проклети цигани! Не трябва да ги подценявате, отче, когато говорите за делата на дявола. Тези тъмнооки нехранимайковци винаги са там някъде в пустошта и носят на хората само беди и прокоби. Показват се от време на време и две седмици по-късно се случва нещастие… — Той поклати глава. — Аз лично предполагам, че Бен Толбът е отишъл в стана им при някоя тяхна блудница. Мечката, обаче, го е пипнала и те са захвърлили каквото е останало от него в канавката.

— Не, не — каза доктор Лойд, — да речем, че си прав, Кърк, но как тогава ще обясниш…?

Скуайърът Стрикленд го прекъсна:

— Ти смяташ, че Толбът си е имал вземане-даване с циганите и така си е получил урока?

— Точно така — съгласи се полковник Монфорд. — Помните ли онази чернооката Саломе, за която старецът се ожени? После тя полудя и се самоуби. Не беше ли тази жена някаква важна циганска курва или нещо такова?

Лорънс се изправи толкова рязко, че краката на стола му силно изскърцаха. Той тръгна право към масата на разговарящите, които вдигнаха глави, за да видят високия широкоплещест непознат, който се приближаваше към тях. На лицето на Лорънс беше изписана такава дива ярост, че повечето от мъжете се отдръпнаха.

— Да, тя беше луда — изръмжа Лорънс. — Луда беше да дойде в тази проклета дупка, която наричате град.

Думите му ги накараха да замлъкнат вцепенени, с изключение на полуглухия пастор, който се извърна към скуайъра:

— Какво каза той?

Първи се окопити полковник Монфорд:

— Пийнал си малко повече, момче — каза той хладно.

— Така ли? — присмя му се Лорънс. — В такъв случай вие сте се просмукали от джин, за да си позволявате да бръщолевите неща, за които не знаете абсолютно нищо!

Монфорд скочи на крака толкова рязко, че столът му падна назад с трясък. Лицето му беше пламнало от гняв, когато пристъпи към Лорънс. Кърк застана зад полковника и по свирепия му поглед беше видно, че е готов да окаже помощ на редовния си посетител, ако се стигнеше до удари.

На Лорънс му беше все едно. Той ненавиждаше тези хора, сякаш му бяха врагове от години. Пред очите му притъмня, още когато ги чу да говорят за Бен, но сетне те се осмелиха да изрекат такива низости дори за собствената му майка! Той сви юмруци, готов да се нахвърли срещу тях, готов да защити честта на брат си и да види кръвта им. Пристъпи към полковника със свирепа усмивка на лицето, която оголваше зъбите му и придаваше на чертите на лицето му нещо вълчо.

— Аз… — поде той, но в този момент полицаят Най скочи на крака и мушна тежкото си туловище между Лорънс и полковника.

— Няма да допусна това! — изрева той.

— Разкарай го от кръчмата ми, Най! — изръмжа Кърк.

Лорънс понечи да заобиколи полицая, но Най го спря, слагайки ръка на гърдите му.

— Не!

Лорънс сведе поглед към ръката му и след това я отблъсна. Но не грубо. Той изгледа полковника с такава студена омраза, че Монфорд се стъписа.

— Майка ми беше маркиза, глупако. Солана Монтроса де Вердад. — Той плю на пода. И не беше циганка.

С тези думи Лорънс се обърна и излезе от кръчмата, в която се възцари такава потресна тишина, че събралите се мъже чуваха тихото пукане на цепеници те, които горяха в камината.

Доктор Лойд беше човекът, който наруши мълчанието:

— Този човек… това беше Лорънс Толбът.

Полицаят Най изгледа полковник Монфорд продължително и враждебно, а думите на Лорънс като че ли още отекваха във въздуха около тях. Полковникът се обърна, грабна чашата си и я изпи наведнъж. После се тръсна на стола си без коментар.