Човекът вълк

Пета глава

Черният път се виеше през гори, по-древни от всички човешки раси — и диви, и цивилизовани — които бяха живели тук. Огромни дъбове с дънери като каменни кули; дерета, които се спускаха към тъмни кътчета, гъмжащи от паяци; пътеки, които водеха към бездънни блата. Лорънс седеше до прозореца на каретата, за да се любува на пейзажа и да има достатъчно светлина да чете и препрочита писмото, което държеше между палеца и показалеца си. Почеркът беше изискан, красив и подчертано женствен. Прочете писмото отново, може би за двайсети път, откакто му беше предадено в Лондон, и сърцето му отново заби силно и болезнено като първия път, когато го беше прочел.

С всеки следващ ред почеркът ставаше по-пламенен и писалката се беше забивала по-дълбоко в хартията. Подписът беше набързо надраскан и по хартията имаше петна от мастило. Признаци за припряност и тревога, а също и страх.

Лорънс сгъна писмото и го пъхна във вътрешния джоб на палтото си. Пооправи дрехите си и ръката му за кратко се спря на мястото, където беше сложил писмото. До сърцето си.

— Бен — прошепна той.

През по-голямата част от пътя копитата трополяха глухо по коравата земя, но когато започнаха да чаткат по камък, Лорънс надникна през прозореца. Погледна навън точно в мига, когато каретата премина под една голяма каменна арка, която мислеше, че няма да види никога повече. Върху масивния портал бе изобразена ловна сцена, представяща хванат в примка елен и две ръмжащи хрътки от двете му страни. Думите „ТОЛБЪТ ХОЛ“ бяха гравирани с хладна суровост върху основния камък на арката, но повечето от буквите бяха скрити под листата на пълзяща лоза. Ято вехти гарвани бяха разбудени от трополящата карета и подскочиха във въздуха, изпълвайки следобеда с дрезгавия си протест. Лисица с едно млечнобяло око гледаше въртящите се колелета, скрита в сенките на камъните, отдавна паднали от арката.

Лорънс погледна назад, опитвайки си да се спомни как бе изглеждала някога арката, но намери в паметта си само тлеещи въглени на отдавна изгаснал огън. Каретата се носеше бързо по алея, някога пазена от две редици букове, но сега те бяха обрасли с високи бурени и хищни кленове и приличаха на върволица от просяци. Полетата, някога винаги безупречни и спретнати, сега се губеха под масата от избуяли плевели и див лук. Дълбоки шубраци от стотици безименни видове бяха погълнати цветните лехи, а непочистените купчини от окапали листа лежаха като гниещи дюни на калдъръмената площадка за обръщане на колите. Дори каменните хрътки и вълци, които стояха като гаргойли върху мраморните пиедестали покрай алеята, бяха сиви от праха и задушени под дивите лози.

Каретата спря и Лорънс се поколеба преди да натисне дръжката на вратата. Макар да знаеше, че много неща са се променили от детството му, не бе очаквал да види целия този упадък и разруха. Самата къща имаше запуснат вид. Повечето прозорци бяха тъмни, стъклата на няколко от тях бяха пукнати, а на най-горния етаж имаше един прозорец изобщо без стъкло и Лорънс видя през него да влитат сипки, носещи клонки и червеи в човките си.

— Стигнахме, сър — каза кочияшът, скачайки чевръсто на земята. Той хвърли критичен поглед към гъшата, но се въздържа от коментар, докато вадеше скъпия куфар на Лорънс от багажника. Качи го на площадката на тежкото каменно стълбище, сложи го до вратата и бързо се върна при каретата. Неговият пасажер все още не се беше появил и затова мъжът дръпна надолу стъпалото от ковано желязо, отвори врата и съобщи:

— „Толбът Хол“, сър.

Лорънс се колебаеше дали да не каже на кочияша да донесе куфара обратно и да се махне от това място. Прехвърли мислено изкусителните думи, готов всеки момент да ги изрече, но после един стар спомен се вмъкна като крадец в ума му. Лорънс и Бен, две момчета, които играят на пирати, тичайки от портика към гората. Бен носи дървена моряшка сабя, а Лорънс корен от дърво, оформен като абордажен пистолет.

Къде си, Бенджамин, мислеше си той по време на пътуването, докато за пореден път препрочиташе отчаяното писмо на Гуен Конлиф. Върни се, върни се, където и да си. Лорънс въздъхна, слезе от каретата и стъпи на същите каменни плочи, по които двете момчета бяха тичали хиляди пъти. Но това беше преди адът да се настани в „Толбът Хол“, слагайки край на щастливите дни. Сега той и брат му бяха големи мъже, които никога не се бяха срещали лице в лице. Лорънс се зачуди дали някога щяха да имат шанса да се разходят по тези земи с Бен или да си побъбрят на чаша бренди и пура за отделните светове, в които бяха живели. Боеше се, че това никога няма да се случи, дори Бен да се появеше жив и здрав. Това място като че ли завинаги беше лишено от възможност за утеха.

Кочияшът, който очевидно не беше недодялан човек, долови някак настроението на Лорънс.

— Да ви изчакам ли, сър?

Лорънс го погледна за момент със свити устни, но сетне поклати глава.

— Не, благодаря. Това е всичко.

Той му подаде шепа монети, без да ги брои, а кочияшът грейна в отговор и се качи щастлив на каретата си. Конете пристъпваха бодро, като че ли щастливи да напуснат това безрадостно място, и когато стигнаха каменната арка и желязната порта малко по-нататък, вече не се чуваше дори и ехото от копитата им. Лорънс стоеше неподвижно като древните дървета наоколо, докато не го обгърна пълна тишина.

— Бен?… — извика той тихо, но не му отговориха дори и птиците от клоните. Въздъхна отново и започна дългото изкачване по стълбите към входната врата.

Тя беше затворена, а Лорънс никога не бе имал ключ. Когато беше момче, не му беше нужен, а когато вече беше мъж, не бе живял тук. Почука на масивното дърво.

Студеният вятър разпиля сухите листа надолу по стълбите, сякаш самата есен искаше да избяга от това място. Той се обърна, огледа се, не видя нищо и отново почука.

Никой и нищо не му отговори.

Посегна към топчестата дръжка и се изненада, когато подаде под ръката му. Чу се тежко изщракване на ключалка и дъбовата врата леко се отмести под натиска му. Лорънс изсумтя, отвори широко вратата и влезе, оставяйки куфара си отпред. Въпреки че каретата си беше отишла, обстоятелството, че куфарът му все още е навън, му създаваше усещането, че си запазва шансовете за бягство.

Пристъпи вътре, давайки на очите си време да свикнат с мрака на огромния салон. Скъпа дървена облицовка покриваше стените, портрети на стари роднини гледаха начумерено от прашни платна. Някога разкошен, но сега прояден от молци турски килим се простираше към кафеникавите сенки на съседното вътрешно помещение.

Лорънс се огледа и се ослуша. Нищо.

Тишина.

— Ехо! — извика Лорънс. — Татко?

Нищо.

— Бен? — подвикна сетне той.

Единственият звук, който чу в отговор, беше тиктакането на старинния стенен часовник с махало. Това поне беше някакъв признак за живот. Все някой трябваше да го навива. Тръгна към широкото двойно стълбище, което водеше към горния етаж. Между двете му крила висеше гоблен, изобразяващ странни чудовища и герои от индуистка легенда. Лорънс се загледа в него, запленен от приказния сюжет по същия начин, както когато беше момче, всеки път откривайки ново създание и нов храбър воин. Завъртя разсеяно новия си бастун в пръстите си, забелязвайки как вълчата глава преследва сама себе си във въздуха. Сетне въздъхна, пъхна бастуна в една урна от времето на династията Мин, пълна с чадъри, която стоеше под гоблена, и се обърна с намерението да извика отново…

Свирепо ръмжене го накара да замръзне на мястото си и в следващия момент нещо огромно и космато се хвърли към него откъм гърба му.

Лорънс извика и се отдръпна ужасен назад, виждайки грамадна ирландска хрътка — сто килограма мускули и жили — да се носи към него през салона с оголени зъби в пристъп на безумна ярост.

Лорънс веднага заотстъпва назад, докато петите му се удариха в стълбите и започна да се качва по тях заднешком, преследван от животното. Вдигна ръка пред гърлото си, но дори дебелия вълнен ръкав на палтото му щеше да бъде като опаковъчна хартия за дългите зъби на звяра. Хрътката нададе гръмогласен лай, който разтърси цялото фоайе. Лорънс потрепери при този звук, извика отново и в следващия момент се блъсна в нещо зад себе си на стълбите.

Обърна се рязко и там беше баща му.

Сър Джон Толбът стоеше с тежка пушка в ръцете си, висок и внушителен.

— Аз… — поде Лорънс и неловко отстъпи няколко стъпала надолу, попаднат между ръмжащата хрътка и внезапно появилата се властна фигура на баща си.

Очите на сър Джон бяха хладни и пресметливи. Той погледна сина си, но заговори на кучето:

— Самсон!

Хрътката моментално замлъкна.

В салона се възцари напрегната тишина. Лорънс стоеше на последното стъпало, вкопчил едната си ръка в парапета, а другата беше протегнал към баща си, но тя така и не стигна до него. Той преглътна, направи една последна крачка назад и стъпи на площадката. Близо до хрътката, но и по-близо до бастуна си, в пълно неведение как точно ще се развие ситуацията. Твърде възможно беше нещата да получат и лош обрат.

Сър Джон слезе по стълбите и се спря пред сина си.

— Лорънс… — промърмори той и в очите му имаше изненада. А също и объркване, като че ли сър Джон внезапно се беше събудил, откривайки, че фантастични образи от съня му са го последвали в истинския свят. — Лорънс?

Лорънс се покашля.

— Здравей, татко.

Очите на сър Джон обходиха Лорънс от глава до пети.

— Виж ти! — каза той тихо. — Блудният син се завръща.

Въпреки това Лорънс се усмихна.

Сър Джон премигна, сведе поглед към голямата двуцевка „Холанд & Холанд Роял“ и се усмихна смутено, сякаш изненадан, че вижда подобно нещо в ръцете си.

— Напоследък тук не идват много посетители — каза той, след което отвори пушката и я подпря на сгъвката на лакътя си. От този момент нататък напрежението в стаята започна постепенно да спада, докато бащата и синът претегляха значението на тази среща, чувствайки вълните на спомените, които нахлуваха в умовете им.

— Да заколя ли угоеното теле? — попита сър Джон с унила усмивка.

Лорънс се наежи.

— Не си създавай никакви неудобства заради мен.

Сър Джон пристъпи напред и отново огледа сина си. Като актьор, Лорънс умееше да надниква в душите на хората, но по лицето на баща му пробягаха толкова различни емоции, че се оказа невъзможно да отгатне мислите му.

Когато най-накрая сър Джон кимна замислено, Лорънс каза:

— Какво…?

— Често съм се питал как ли изглеждаш.

— Съмнявам се в това.

Но е самата истина. — Сър Джон носеше тежка мантия, обшита по края с леопардова кожа. Косата и брадата му бяха снежнобели, но сините му очи бяха младежки и заредени с виталност. Енергията, която излъчваше, беше в рязък контраст със запуснатия вид на имението. Хладната му усмивка, обаче, беше в съвършена хармония със студената неприветлива къща. — Да — каза той повече на себе си, отколкото на сина си, — често съм се питал.

Лорънс не знаеше как да отговори на това и не се и опита. Вместо това каза:

— Изглеждаш добре.

Очите на сър Джон проблеснаха хладно.

— Така ли? — Той замълча за кратко. — Предполагам, че си дошъл тук заради брат си?

— Разбира се.

— Разбира се — отекна сър Джон.

— Има ли някаква вест от него?

Сър Джон се извърна, без да отговори. Прекоси салона и влезе в кабинета си. След миг на колебание Лорънс го последва.

Кабинетът изглеждаше като типично обиталище на английски джентълмен, с многобройни столове, канапета и лавици, натъпкани с томове на дузина езици. Масите бяха отрупани с бутилки от вино и бренди, върху някои бяха разстлани карти, а имаше и една, на която се виждаше разтворена книга по астрономия. Високи прозорци от оловно стъкло пропускаха мъждива светлина, която беше смекчена от пламъците на дебелите цепеници в камината. Пистолети, саби и всевъзможни други оръжия бяха окачени по стените или изложени в дървени кутии със стъкла като музейни експонати. Но колкото стая на джентълмен, това беше и стая на хищник. Повече от двайсет глави на животни — носорози, лъвове, мечки — се взираха зловещо из вътрешността на кабинета. По стените имаше кожи на леопарди и тигри, а върху една метална плоча бяха прикрепени нокти и зъби на десетки хищни видове от семейство котки.

Лорънс се спря на вратата, но вниманието му не беше привлечено от суровото великолепие на интериора, а от чудатото поведение на баща му. Не се бяха виждали от години и една такава непредвидена среща трябваше да извика у сър Джон поне известно чувство на човешко вълнение. Той, обаче, изглеждаше разсеян, гледаше навътре в себе си и като че ли не беше особено впечатлен от внезапната поява на сина си.

— Мис Конлиф научила, че трупата ми е в Лондон — поде Лорънс. — Тъкмо се канех да поканя теб и Бен…

— Разбирам — каза сър Джон, който се спря пред един глобус и проследи разсеяно с пръст линията на една географска ширина.

— Смятах да ви поканя на едно от представленията — каза Лорънс. — Теб и Бен…

Но гласът му заглъхна, когато сър Джон се обърна и го погледна. Чертите на баща му бяха странно изкривени, сякаш беше измъчван от физическа болка.

— Да… — каза сър Джон тихо. — Добра идея. Закъсняла е с няколко години, но иначе идеята е добра. — Гой се стремеше да говори нехайно, но Лорънс виждаше, че нещо не е наред и следващите думи на сър Джон потвърдиха подозрение то му с ужасяваща сила. — За нещастие тялото на брат ти беше намерено в една канавка до пътя към манастира вчера сутринта.

Думите се стовариха върху Лорънс като юмрук. Той залитна назад и потърси опора в касата на вратата.

— Боже мой! Татко… какво се е случило?!

Очите на сър Джон станаха студени. Вътрешната борба, която се водеше в душата му, бе овладяна с ледения контрол, който Лорънс познаваше толкова отдавна, Сър Джон сключи ръце зад гърба си и застана като вкаменен. Дори да изпитваше някакво съчувствие към потресения си син, това изобщо не пролича върху суровото му лице.

— Предполагам, че имаш подходящо облекло за погребението.

Лорънс стоеше като онемял. Зад него се чу лек шум, дискретно покашляне и когато се обърна, видя висок сикх с тъмносин тюрбан, широко сако и панталони.

— Сър Джон, чух Самсон и… Сикхът замълча, когато осъзна, че мъжът на вратата не е господарят на къщата. Сетне той се ококори и се усмихна щастливо. — Господарю Лорънс!

— Сингх! — извика Лорънс, тупвайки чуждоземеца по раменете. — Боже мой!

В очите на Сингх имаше повече бащинско чувство, отколкото в тези на сър Джон, и той изглеждаше изключително доволен да види високия красив мъж пред себе си. Но сетне лицето му се помрачи.

— Толкова съжалявам, Лорънс. Ние всички сме шокирани. Това, което се случи, е ужасно.

— Благодаря ти, аз… — Докато Лорънс търсеше верните думи, сър Джон завъртя глобуса с раздразнение и мина покрай него. Гневните му стъпки отекваха силно, докато вървеше към вратата, а Лорънс и Сингх изпратиха с поглед скования му отдалечаващ се гръб.

Сингх срещна очите на Лорънс и му предложи да се погрижи за пелерината и шапката му.

— Добре е, че сте тук?

— Дали?

Сингх окачи пелерината на закачалката и въздъхна преди да се обърне.

— Да — каза той. — Така е.

— Годеницата на Бен… мис Конлиф?

— Тя е тук — отвърна Сингх. — Спи горе. Бедната девойка е много, много зле.

— Сигурно е съкрушена — каза Лорънс, отправяйки поглед към стълбите, които водеха към горния етаж.

— Баща й пристига утре. За погребението.

— Значи е планирано за утре?

— Да.

— Всичко се случи толкова бързо. — Лорънс поклати глава. — Къде… къде е Бен?

— Оставен е да се погрижат за него.

— Искам да го видя. Сингх поклати глава.

— Би било по-добре да не го правите.

— Разкажи ми — рече Лорънс.