Човекът вълк

Трийсет и шеста глава

В продължение на хиляди години стоящите камъни в гората на Блекмор бяха проследявали движенията на звездите, планетите и луната. Сега, когато нощта погълна града, изгряващата луна разля светлината си над върха над големия обелиск в дъното на кръга, отбелязвайки точния момент, когато пълната луна, в цялото си великолепие, беше над линията на хоризонта.

Археолозите отдавна спореха за потребността на ранния човек да измерва точно изгрева на луната. Стотици доклади и книги обясняваха как фазите на луната предричали приливите, отливите, реколтите и другите аспекти на подредения земен свят.

Те всички грешаха.

Всяка една от тях.

Проблясването на лунния лъч над върха на опорния обелиск в каменния кръг не отчиташе смяната на приливите и отливите. Не бележеше началото на жътвата. Това явление обозначаваше момента, когато Богинята на лова и всичките й пълнокръвни деца се пръсваха по света и започваха своя лов.

Това бе часът на вълка.

Древните са знаели за него и предупредени от небесния си часовник са бързали да намерят убежище.

Гражданите на Блекмор, без изобщо да го подозират, пресъздаваха един ритуал, който беше толкова древен, колкото и самите обелиски. Те се криеха, въоръжаваха и помиряваха с боговете си, защото дълбоко в сърцата си знаеха, че нощта вече не им принадлежи.