Човекът вълк

Петдесет и пета глава

Боже мой!

Викът се изтръгна от гърдите на Гуен Конлиф. Тя дръпна поводите на коня, който спря и изцвили. Гуен се взираше във високите стени и кули на „Толбът Хол“, които бяха обгърнати в пламъци. Огнените езици излизаха от всеки прозорец. Дебели стълбове дим се издигаха спираловидно нагоре, подобно на небесни подпори.

Лорънс за пореден път отвори очи с чувство на болка и разруха. Сякаш животът му не се състоеше от нищо друго. Той се претърколи и изплю кръв върху керамичния под. Стаята бе твърде ярко осветена и когато сетивата му се възвърнаха, с ужас осъзна, че къщата гори. Той изпъшка и дробовете му се изпълниха с дим, който предизвика пристъп на кашлица.

— Малко й остава — рече сър Джон. Гласът му, дошъл иззад гъстия облак дим, бе гръмък и груб.

Лорънс вдигна глава и видя баща си, изправен над него, с гръб към прозореца. Пламъците забиваха нокти в таванските греди, които пищяха, докато къщата умираше.

Сър Джон кимна към прозореца и Лорънс се обърна да види напълно изгрялата луна, зряла и сочна, надвиснала над високите полета.

— Усещаш ли я?

— Не… — излъга Лорънс с немощен глас, макар казаното от баща му да бе истина.

— Ти беше наследникът на моето кралство.

— Защо го правиш? — попита Лорънс с горчивина, докато се изправяше на коленете си.

Сър Джон притисна длан до гърдите си, където сребърната рапира го бе пронизала. Той протегна ръката си, за да покаже, че е обадена с кръв. Навсякъде по пода имаше алени пръски.

— Раната няма да заздравее, докато звярът е затворен в клетка.

— Трябваше да се целя по-точно!

Тази забележка разсмя баща му.

— Знаеш ли какво правят вълците със своите негодни младоци?

Нов пристъп на кашлица задави Лорънс.

— Впрочем, това е въпрос на хигиена.

Очите на сър Джон вече не бяха човешки. Ирисите му бяха добили неестествен жълт оттенък. Пред погледа на Лорънс ушите на баща му се изостриха, а когато се усмихна, зъбите му проблеснаха на лунната светлина.

— Ще живея необезпокояван от съвестта. О, боже… вече съм свободен от нея.

— Татко…

Сър Джон отвори очи.

Сладостна животинска забрава.

— Лорънс!

Викът долетя отвън, донесен от гъстия дим. Двамата се обърнаха по посока на звука. Сър Джон се усмихна, а умът на Лорънс се олюля на ръба на бездната. Не! Тя не може да е тук! Само не и тук!

— Гуен… — промълви той.

Сър Джон се разсмя с пълно гърло. Смехът му приличаше на гръмотевица:

— Какъв късмет, а, момче? Сега всичко ще си дойде на мястото. Истинска глутница. Водачът и неговото кутре… А сега водачът ще си има и кучка.

Лорънс знаеше, че баща му говори сериозно. Ненаситната похотлива страст на сър Джон към Гуен бе довела до смъртта на Бен и до проклятието, срещу което Лорънс щеше да се изправи тази нощ. Сега, когато бе решил да остави звяра да се наслади на пълната свобода да убива, сър Джон бе готов да вземе всичко, което поиска. Притежаваше волята, хладнокръвието и силата да го направи. Нищо човешко нямаше да го спре.

Нищо.

Изведнъж нещо изникна в съзнанието на Лорънс. Страхът и отчаянието, обгърнали душата му като бодлива тел, се разкъсаха. Изтощението се свлече от него като ненужна дреха и му остана единствено надигащият се гняв, който му даде сили да се изправи на крака.

Сър Джон не беше особено впечатлен и се изсмя подигравателно. Гръмовният му смях разтърси небето.

Гуен. Тя изцяло запълни съзнанието на Лорънс. Всичко друго бе подчинено на кръвожадния вой на звяра, който се надигаше в него.

Усмивката на сър Джон трепна, когато кафявите очи на сина му добиха жълт цвят, по-нажежен и ярък от заобикалящите ги пламъци.

Лорънс връхлетя върху баща си и го блъсна с ръцете си, които бяха започнали да се изменят. Ударът се оказа много по-ожесточен и мощен, отколкото бе очаквал сър Джон, и изтласка и двама им на десетина крачки към прозореца. Краката им се пързаляха в локвите кръв по пода. Лорънс сграбчи гърлото на баща си и го притисна с палци, опитвайки се да прекърши трахеята му. Но шията на сър Джон загрубя и надебеля под пръстите му, сухожилията се разшириха и раздалечиха ръцете на Лорънс една от друга. Сумтейки от усилие, сър Джон блъсна сина си назад, а очите му запламтяха с цвета на нажежено злато. Той изръмжа с потъмнели устни, а от венците му започнаха да израстват остри зъби.

— Лорънс! — гласът на Гуен отново дойде през пелената от дим и пращенето на пожара.

— Кучката е моя, момче! — изрева сър Джон с глас, който беше изгубил всичко човешко.

— Бъди проклет! — извика Лорънс и замахна към баща си с ноктите, израснали от пръстите му. С едно движение той съдра дрехите на сър Джон и във въздуха се разпръснаха капки кръв. За пръв път Лорънс желаеше промяната. Искаше му се звярът да се появи, за да може да разкъса този човек… това чудовище… преди то да нарани Гуен Конлиф.

Но звярът бе обитавал тялото на сър Джон далеч по-дълго, отколкото неговото.

Докато Лорънс се опитваше да го разкъса, сър Джон се преобрази. Огромни мускули издуха гърдите и раменете му. По кожата му поникна сребристосива козина и зиналата паст се удължи, отваряйки място на страховити зъби, заострени като иглен връх. Сър Джон вече го нямаше и там стоеше Върколакът.

Чудовищно, огромно, застанало на фона на огнените езици, създанието изглеждаше като демон от ада. Върколакът изрева предизвикателно и нанесе удар с опакото на лапата си, който бе толкова тежък и светкавичен, че Лорънс не можа да реагира. В главата му сякаш прокънтя огромна камбана и той полетя назад, търкаляйки се и трошейки мебелите на трески, докато накрая се сгромоляса в пламтящата камина. Обгърнаха го талази от дим и около него лумна пъклен огън.

Върколакът беше застанал в центъра на горящия салон — могъщ и непобедим. Внезапно, обаче, той потръпна от болката, която пламна в гърдите му. Раната от сребърната рапира не се беше затворила, както бе ставало е всички предишни наранявания, получени през годините. У Върколака трепна сянка на колебание.

До ушите му достигна някакъв шум и той се обърна към камината. Един силует се движеше немощно зад завесата от дим и Върколакът изрева яростно. Закрачи напред, отстранявайки мебелите от пътя си, закопнял за плячка. Изпитваше нужда да убива. Страстта му беше по-гореща от огъня, който поглъщаше стените.

Стигна до камината, но вътре видя само един счупен стол, чиято форма се разкривяваше сред пламъците.

Зад гърба му се разнесе гърлен звук и Върколакът се обърна, за да види как нещо огромно и тъмно изскочи през дима и огъня от далечния край на залата и се приземи с трясък на десетина крачки от Върколака, озъбено и е лумнали очи.

Човекът вълк.