Човекът вълк

Двайсет и пета глава

Гуен прелетя през стаята към Лорънс.

— Ще повикам доктора — каза Сингх и се спусна към вратата.

Лорънс се чувстваше като мъртвец. Очите му бяха хлътнали, с тъмни кръгове около тях, косата му беше мазна и полепнала по челото, устните му бяха отпуснати и деформирани. Усещаше неприятен вкус в устата си и болка, която беше проникнала до всеки мускул и кост от тялото му. Той оброни глава и я разтърси бавно напред-назад като болна мечка, опитвайки се да изчисти ума си от пластовете мъгла и паяжини.

Чу шумолене на плат, почувства да го докосват хладни ръце, извърна глава, и видя Гуен да седи до него на леглото. Гуен? Какво означаваше това? И освен това тя вече не носеше черната си погребална рокля.

— Аз… мислех, че заминавате — промърмори той. — Ще изпуснете влака си.

Гуен се засмя, подсмръкна и избърса сълзите от сините си очи.

— Изглежда, че е невъзможно да се избяга от това място.

Лорънс се намръщи, не разбирайки смисъла на думите й. Той погледна през прозореца. Клоните на повечето дървета бяха голи.

— Буря ли е имало?

— Да — каза тя, запъвайки се леко. — Да… имаше много лоша буря.

Но Лорънс отново беше заспал.

Доктор Лойд пристигна половин час по-късно. Когато влезе в стаята, той завари сър Джон да стои близо до леглото и Гуен Конлиф да се върти загрижено около болния. Докторът беше свикнал с напрегнатото мълчание между сър Джон и младата жена от Лондон и вътрешно се радваше, че не се беше омъжила за мъж от фамилията Толбът. Не и докато сър Джон беше господарят на къщата. Студенокръвен, надут, стар негодник, помисли си Лойд. Никога не превъзмогна самоубийството на жена си, като че ли собственото му сърце беше спряло да бие с това на Солана, а и преди това не беше сред най-сърдечните хора. И сега, когато единия му син беше мъртъв, а другият на смъртен одър… е добре, заключи докторът, мис Конлиф би трябвало да е истинска светица, за да е в състояние да изтърпи сър Джон през цялото това време.

Тези мисли се въртяха из главата му, но Лойд не позволи дори и сянка от тях да се прокрадне на лицето му.

Той придърпа един стол и внимателно разви вкоравените от засъхналата кръв бинтове. Рамото, гърдите и гърба на Лорънс Толбът приличаха на карта на железопътно депо. Линии от черни шевове се пресичаха и кръстосваха върху наранената му плът. Докторът изсумтя нещо и се облегна назад на стола си, взирайки се в раните. Те бяха забележително добре зашити, като ръбовете на разкъсванията бяха здраво зараснали, почти без да изпъкват. Той подуши превръзката и не установи нищо нередно. Раните бяха инфектирани за известно време, но сега издайническата миризма на гной вече не се долавяше. Доближи опакото на ръката си до разрезите — не се усещаше и температура.

— Боли ли ви някъде? — попита той.

— Всъщност… — поде Лорънс, но сетне замълча и лицето му доби озадачен израз. — Почти, не. Вие сте твърде добър доктор за такъв малък град.

Доктор Лойд изсумтя отново.

— Стиснете ръката си в юмрук. — Лорънс сви бавно пръстите си в юмрук. Веждите на Лойд се повдигнаха. После протегна пръст. — Стиснете пръста ми.

— Чувствам се слаб като дете протестира Лорънс, но хвана пръста на доктора и го стисна. Усилията му предизвикаха трепване, но то беше върху лицето на Лойд.

Сър Джон пристъпи по-близо, наблюдавайки ставащото с голям интерес. Лорънс го забеляза и вдигна глава.

— Татко, какво казаха циганите?

Устните на стария мъж се изкривиха в лека усмивка.

— Че дяволът е дошъл в Блекмор.

Докторът отдръпна ръката си от Лорънс и мълчаливо превърза раните му. Междувременно не срещна погледа на нито един от присъстващите. Веднага щом свърши, прибра инструментите в чантата си и стана.

— Какво не е наред? — попита Гуен. — Да няма инфекция или…?

Доктор Лойд поклати глава и най-накрая срещна очите на Лорънс.

— Това е… забележително — рече той. — Преди седмица можех да се закълна, че никога повече няма да видите тази ръка.

— А сега? — попита Гуен.

Докторът я погледна продължително.

— Той бе изгубил сухожилието и повечето от мускулите на ръката си. Но сега изглежда… ъ-ъ… че тя се е излекувала.

— Излекувала? — отекна сър Джон.

— Това е наистина невероятно. — Лойд се обърна отново към Лорънс, но гледаше леко встрани. — Невероятно. — Докторът изпъна рамене. — Ще намина да ви прегледам към края на седмицата.

— Докторе… — спря го Лорънс, — … благодаря ви. Вие сте чудотворец.

— Заслугата не е моя — отвърна доктор Лойд, продължавайки да избягва погледа на Лорънс, след което се обърна и излезе. Изпрати го Сингх.

След като докторът си тръгна, Гуен оправи смачканите възглавници на Лорънс, а сър Джон застана до края на леглото му.

— Мис Конлиф — каза той тихо, — благодаря ви, че останахте с нас през този тежък период. Може би, ако имаше някакво чувство за синовна почит в тази къща, ние нямаше да ви създадем такива неудобства.

Гуен настръхна и Лорънс отклони поглед от нея към баща си. Той долови напрежението помежду им и правилно предположи, че това беше епизод от спор, който беше вървял през последните няколко седмици. Думите й само потвърдиха предположението му.

— Лорънс само се опитваше да открие кой е убил Бен — отбеляза тя студено. — Както вие добре знаете. Онова, което той направи, беше героично и продиктувано от обич.

— Обич? — повтори сър Джон, поклащайки глава. — Не, скъпа, мисля, че в случая е имало по-силен мотив. Обичта рядко е чувството, което изпраща един ловец в гората.

Лорънс не каза нищо. Имаше много неща от онази нощ, които плуваха в мъгла, но изгарящата омраза и неудържимата ярост — тези неща си спомняше със съвършена яснота. Но той не искаше да застава на страната на баща си срещу Гуен.

— Наречете то както искате — настоя Гуен, — но Лорънс не се е държал като своеволно дете онази нощ. Той е мъж. — Гласът й трепна за момент. — Доблестен мъж… който изстрада ужасно много.

— Но без полза — възрази сър Джон.

— Не е вярно! Сега ние знаем, че убийството на Бен не е бито дело на някакъв лунатик, който случайно е минавал оттук. Не беше ли това една от вашите теории? Е добре, онзи, който нападна циганския лагер, не е бил безумец.

— Да — съгласи се той, — но все още не знаем какво е той, нали?

— Така е… но знаем, че каквото и да е това същество — то все още е някъде там.