Човекът вълк

Петнайсета глава

След един изключително потискащ обяд, по време на който трябваше да бъде учтив към хора, които не харесваше, да се преструва, че си спомня роднини, които никога не беше срещал или не помнеше, и нямаше възможност да размени нито дума насаме с Гуен, Лорънс излезе от къщата. Тръгна по моравата и пое по една пътека, която се виеше в продължение на около миля между високите дървета в гората.

Миналата вечер, когато даде на Гуен нещата на Бен, Лорънс неволно задържа едно от тях. Беше останало случайно в джоба му и го намери, докато се обличаше за погребението. Вървейки, той го извади и го разгледа. Медальонът на св. Колумбан сякаш внушаваше различни настроения в зависимост от светлината, която падаше върху него. Под ярка слънчева светлина светецът като че ли успяваше да задържи вълците назад с някаква свята сила, но когато върху медальона паднеха сенки, се създаваше впечатлението, че е дошъл последният момент от живота му.

На лицето на Лорънс се появиха бръчки и останаха там, когато мекият торф на гората свърши и теренът стана скалист. Той вдигна глава, учуден колко далече е стигнал. Изненадата му стана още по-голяма, когато разбра, че не е единственият човек, който беше вървял по тази стара пътека през този ужасен следобед. Петдесетина метра по-нататък Гуен Конлиф стоеше на ръба на скала, надвиснала над дълбока клисура, която бележеше края на обширното имение „Толбът“.

Докато вървеше към нея, Лорънс беше поразен от невероятната красота на мига. Гуен, в траурни дрехи, стоеше с високо вдигната глава и оглеждаше панорамата от планини, обрасли с дървета склонове и вечното синьо небе. Това беше картина с особено великолепие, която накара дъха му да секне и той забави крачка, за да отдалечи момента, когато тя щеше да го забележи и да се обърне, разваляйки магията на тази съвършена красота.

Но докато се приближаваше, Лорънс видя колко близо стои тя до ръба на скалата. Страхувайки се да не я стресне, той извика тихо името й, няколко метра преди да стигне до нея.

— Здравейте?

Гуен наистина се сепна, но не направи грешната стъпка. Вместо това се обърна към него, бдителна, сериозна и с някакъв странен израз в очите. Тя го изчака да се приближи и кимна към скалистите издатини и пътеките, които се виеха под тях.

— Бен ми каза, че сте играли тук като деца.

Лорънс се надвеси леко и огледа потъналата в сенки клисура. Както и когато беше момче, дълбочината й и затаената в нея заплаха не го плашеше.

— Това беше нашето убежище.

— От какво сте бягали тогава?

Лорънс се изправи и се извърна към нея.

— Искате да кажете от кого?

Гуен се замисли над думите му за момент.

— Познавам баща ви от две години — каза тя. — И през цялото това време, никога не успях да го разгадая. В един момент той беше щастлив и като че ли му беше приятно да бъде с нас, а в следващия изведнъж се изпълваше с дълбоко неодобрение към връзката ни. Бен ми каза, че причината за това е, че му напомням за майка ви. И сега знам, че това е така. След като видях портрета й и вас… разбрах, че това е самата истина. — Тя замълча и сетне добави: — Сър Джон ми каза, че и вие имате същото въздействие върху него.

Присмехулната усмивка сама дойде върху устните на Лорънс.

— И по тази причина ме вкара в дом за душевно болни за цели две години, а след това ме изпрати при леля ми в Америка. Така че ако и аз посегна на себе си, да не е той човекът, който ще ме намери.

— Господи… не казвайте такова нещо…

Но Лорънс поклати глава.

— За съжаление аз често разочаровам баща си.

— Той е изстрадал толкова много — каза тя. — Някои хора не могат да се справят с мъката си. Тя вечно ги терзае и в гнева си те нараняват хората, които обичат. Онези, които им напомнят за…

— Знам това, за бога — каза рязко Лорънс. — Не мислите ли, че съм знаел това през целия си живот? Изгубих майка си, която се самоуби, а също и баща си, който потъна в безумната си скръб. Изгубих брат си, когато ме разделиха с него, и сега го изгубих още веднъж. Изгубих всичко. Затова не си правете труда да ми обяснявате какво е мъката. Защото тя е дефинирала целия ми проклет живот!

Гуен докосна леко ръката му.

— Знаете ли… Бен много искаше да ви помири някак с баща ви. Ако не приживе, той може би има шанс да го направи след смъртта си.

Студен вятър задуха от клисурата и разроши косата му. Той я отметна от очите си и се загледа в нейните. На няколко пъти отвори уста да й отговори, но всеки път мислите му оставаха неизречени. Те се обърнаха и застанаха един до друг, наблюдавайки как малки облаци се носят като кораби по небесния океан.