Джойленд

♥

В крайна сметка с татко похапнахме от прочутото му пилешко задушено без Уенди, което сигурно зарадва Тимоти Джоунс; макар той да се опитваше да го скрие от уважение към мен, знаех, че изпитва към нея същото, което изпитвах аз към приятелката й Рене. Тогава обаче го отдавах на ревност заради мястото, което тя заемаше в живота ми. Сега ми се струва, че я беше преценил много по-точно от мен. Разбира се, не съм съвсем сигурен, защото никога не говорихме по този въпрос. Не вярвам, че мъжете могат да водят смислен разговор на тема жени.

След като приключихме с вечерята и измихме съдовете, седнахме на дивана, отворихме си по бира, запасихме се с пуканки и се приготвихме да гледаме филм с Джийн Хекман в ролята на кораво ченге с фетиш към ходила. Липсваше ми Уенди (която вероятно в този момент слушаше песента „Разпръсни слънчева светлина“), но мъжката компания си има предимства, като например да пърдиш и да се оригваш, без да се прикриваш.

На следващия ден — последния ми у дома — отидохме да се разходим край изоставената железопътна линия, прекосяваща гората зад къщата, в която бях израснал. Мама имаше желязно правило: с приятелите ми да не припарваме до релсите. Фактът, че последният товарен влак бе минал по тях десет години по-рано и оттогава целите бяха обрасли в бурени, нямаше значение за нея. Тя бе убедена, че ако играем там, като нищо може да профучи някой последен влак (да го наречем Извънредния детеядец) и да ни направи на пихтия. Само дето тъкмо нея я блъсна влак, движещ се извън разписанието. Рак на гърдата, гаден и безпощаден експрес, я покоси, когато беше едва на четирийсет и седем.

— Ще ми е мъчно, че няма да си тук през лятото — каза татко.

— И ти ще ми липсваш.

— Момент! Преди да съм забравил. — Той бръкна в горния си джоб и извади чек. — Първата ти работа е да си откриеш сметка. Помоли да е по бързата процедура, ако може.

Погледнах написаната сума: не бяха петстотин долара, за колкото бях помолил, а хиляда.

— Татко, можеш ли да си позволиш толкова?

— Да. Най-вече защото ми спести сума пари, като се издържаше с работата в мензата. Приеми ги като премия.

Целунах го по страната. Не се беше бръснал тази сутрин.

— Благодаря.

— Нямаш представа колко се радвам, задето мога да ти помогна, момчето ми. — Той извади кърпичка от джоба си и избърса сълзите си, без да се стеснява. — Прощавай, че се разциврих. Трудно е, когато децата напускат семейството. Един ден ще го разбереш, но дано имаш добра жена, която да ти е другар, след като останете сами.

Помислих си за госпожа Шопло, която беше казала „Децата са риск.“

— Нали няма да се притесняваш за мен, татко?

Той прибра кърпичката в джоба си и се усмихна — сърдечно и естествено.

— Обаждай ми се от време на време и няма да се притеснявам. И ако те карат да се качваш на онова тъпо влакче на смъртта, отказвай веднага.

Умирах да се кача на това влакче — щеше да е адски вълнуващо, но го уверих, че няма да припаря до него.

— И още… — Но така и не довърши лекцията си по безопасност. Вдигна ръка и посочи. — Я виж!

От гората, намираща се на петдесетина метра от къщата, беше излязла сърна. Пристъпваше като балерина по траверсите, между които бурените и полските цветя бяха избуяли толкова високо, че стигаха до хълбоците й. Спря се, спокойно ни изгледа и присви уши. От онзи момент си спомням най-вече тишината. Не се чуваше нито птича песен, нито бръмчене на самолет. Ако майка ми беше с нас, щеше да си носи фотоапарата и да снима като бясна. Като си го помислих, още повече ми домъчня за нея — повече от всякога през годините, изминали от деня на смъртта й.

Прегърнах баща ми — за миг, но отривисто:

— Обичам те.

— Знам — промълви той. — Знам.

След миг отново погледнах към железопътната линя, но сърната ни беше напуснала. Ден по-късно и аз напуснах бащиния дом.